завоювах успех за по-малко от седмица. Картите таро на майка ми, които преди бяха предсказали класическата намеса на тъмен мустакат мъж — предполагам, че е ставало дума за флейтиста — отново предрекоха, ала този път руса жена. И наистина, броени дни след завръщането ми в Каракас, в живота ми се появи Марилена — преподавателка с буйна златиста коса, която ми предложи работа. Беше собственичка на учебно заведение, където тя самата преподаваше изкуство и даваше уроци на деца, които имаха трудности в ученето. Майка й, енергична испанска дама, водеше делата в училището, изпълнявайки ролята на секретарка, а Марилена преподаваше по десет часа на ден и посвещаваше още толкова на изучаването на амбициозни методи, посредством които възнамеряваше да преобрази образованието във Венецуела, че дори и в света. Работата ми се състоеше в това да й помагам в контрола над учителите, да организирам занятията, да привличам ученици с рекламни кампании и да поддържам добри отношения с родителите. Станахме много добри приятелки. Беше толкова неподправена, колкото русата й коса, практична и пряма; връщаше ме към грубата действителност, когато се зареех в сантиментални излияния или патриотична носталгия, и пресичаше до корен всеки мой опит за самосъжаление. С нея споделях тайни, усвоих нов занаят и се отърсих от депресията, която ме беше спъвала толкова време. Тя ми показа негласните знаци и шифъра на обществото в Каракас, които дотогава не бях успяла да разбера, понеже прилагах чилийските си критерии при анализирането му; две години по-късно се бях приспособила толкова добре, че ми липсваше единствено карибският акцент. Един ден на дъното на някакъв куфар намерих малко найлоново пликче с шепа пръст и си спомних, че я бях донесла от Чили с намерението да посадя най-добрите семена на паметта, ала не бях го направила, защото не мислех да оставам — живеех, следейки новините от юг и очаквайки диктатурата да падне, за да се завърна в родината. Казах си, че вече достатъчно съм чакала, и с дискретна мълчалива церемония смесих пръстта от предишната ми градина с венецуелска земя, поставих я в една саксия и посадих незабравки: Поникна рахитично растение, необичайно за този климат, и скоро изсъхна и загина; с времето заместих незабравката с пищен тропически храст, който избуя ненаситно, разклонявайки се като октопод.
Децата ми също свикнаха. Паула се влюби в един младеж със сицилиански произход, емигрант от първо поколение, както и тя, който вярно спазваше традициите на родната си земя. Баща му беше направил състояние със строителни материали и чакаше Паула да завърши гимназия — понеже такова беше желанието й, — та да се научи да готви спагети и да вдигнат сватбата. Възпротивявах се с отчаяна настървеност, при все че всъщност не можех да не изпитвам симпатия към това добродушно момче и очарователните му роднини — многобройно и весело семейство, лишено от метафизични или интелектуални вълнения, което всеки ден приветстваше живота с вкусни угощения, които правеха чест на най-добрата италианска кухня. Годеникът беше първороден син и внук — висок и здрав, рус, с полинезийски темперамент, и прекарваше времето си в кротки занимания на яхтата си или в къщата на плажа, с колекцията от автомобили и в невинни празненства. Единственото ми възражение беше, че потенциалният ми зет не работеше, нито пък учеше; баща му му даваше щедра издръжка и му беше обещал обзаведена къща след сватбата с Паула. Един ден момъкът се изправи пред мен блед и разтреперен, но с твърд глас ми каза да престанем с недомлъвките и да говорим направо — дотегнали му били моите коварни въпроси. Обясни ми, че според него трудът не е добродетел, а необходимост; ако било възможно да се яде, без да се работи, само глупаците биха се трудили. Непонятно му било нашето преклонение пред саможертвата и усилието; струвало му се, че ако бяхме „несметно богати“, както тръбял чичо Рамон, пак сме щели да ставаме сутрин в зори и да се потим по дванайсет часа на ден, защото според нас това била единствената мярка за пълноценно съществуване. Признавам, че той разклати здравата ценностна система, наследена от дядо ми, и оттогава гледам на работата малко по-леко. Сватбата се отложи, защото като завърши гимназия, Паула обяви, че още не била готова за тенджерите и възнамерявала да учи психология. Годеникът се съгласи, а и тя изобщо не го попита; освен това професията й можеше да се окаже полезна при отглеждането на половината дузина деца, които момъкът планираше да има. Въпреки всичко, той не успя да преглътне идеята й да се запише на курс по сексология и да се развява напред-назад с куфарче с неприлични предмети, измервайки пениси и оргазми. На мен идеята също не ми се понрави — все пак не бяхме в Швеция и хората надали биха одобрили подобна специализация, — ала не изразих мнението си открито, защото Паула щеше да ме разгроми със същите феминистки доводи, които самата аз й бях втълпявала от най-ранно детство. Осмелих се единствено да й подметна да е дискретна, защото ако се прочуеше като сексоложка, на никого не би му стискало да я ухажва — мъжете изпитват страх от това да бъдат сравнявани — но тя ме изпепели с професионален поглед и така бе сложен край на разговора ни. Курсът й приключваше, когато се наложи да пътувам до Холандия, и тя ми поръча да й донеса известен дидактичен материал, който трудно би се намерил във Венецуела. Така една вечер се озовах в най- неприличните квартали на Амстердам, обхождайки долнопробните магазини в търсене на пособията от нейния списък — гумени телескопични залъгалки, кукли с отверстия и видеокасети с находчиви комбинации от жени и храбри паралитици или пък жени и разгонени кучета мъжкари. Срамът, докато ги купувах, не може да се сравни с този, който изпитах на летището в Каракас, когато ми отвориха куфара и любопитните предмети преминаха през ръцете на митническите власти под подигравателните погледи на останалите пътници, а аз се видях принудена да обяснявам, че те не бяха за лично ползване, а за дъщеря ми. Това сложи край на годежа на Паула с добросърдечния сицилианец. С времето той узря, завърши гимназия, започна работа във фирмата на баща си, ожени се и му се роди едно дете, ала никога не забрави първата си любов. Щом разбра, че Паула е болна, ми се обажда, за да ми предложи помощ, заедно с още пет-шест други мъже, които с плач посрещат лошите вести. Нямам представа кои са тези непознати, нито каква роля са играли в съдбата на моята дъщеря, нито пък какви дълбоки следи е оставила тя в душите им. Паула посяваше здрави семена в живота на хората, които срещаше — аз видях плодовете през тези проточили се цяла вечност месеци на агония. Където и да е била, тя е оставила приятели и любов, хора от всички възрасти и прослойки ми се обаждат и питат за нея, трудно им е да повярват, че я е сполетяло такова нещастие.
В това време Николас катереше най-високите върхове в Андите, изследваше подводни пещери, за да снима акули, и си чупеше костите толкова редовно, че всеки път звъннеше ли телефонът, се разтрепервах. Ако нямаше истински поводи за безпокойство от моя страна, той ги измисляше със същата находчивост, която бе използвал при експеримента му с естествените газове. Един ден се върнах от работа вечерта и заварих къщата тъмна и привидно празна. Забелязах светлина в края на коридора, насочих се натам, като виках доста разсеяно, и на прага на банята се сблъсках със сина си, който висеше с примка на шията. Успях да видя изражението му на екзекутиран, изплезил език и подбелил очи, преди да се строполя на пода като камък. Не изгубих съзнание, но не можех да мръдна, бях като къс лед. Щом видя реакцията ми, Николас махна ярема, на който виртуозно беше увиснал, и ми се притече на помощ, като започна разкаяно да ме целува и да ми се кълне, че никога повече няма да ме плаши така. Добрите му намерения изтрайваха две седмици, докато откриеше начин да се залепи за дъното на ваната, като диша през тънка стъклена тръбичка, така че да мога да го открия удавен; друг път се появяваше с ръка, прихваната с кърпа през врата, и с превръзка на окото. Според учебниците по психология на Паула, честите злополуки бяха проява на скрито желание за самоубийство, а желанието му да ме измъчва с ужасяващи шеги, беше породено от непризнато озлобление, ала за всеобщо успокоение заключихме, че книгите често грешат. Николас беше доста чепат юноша, но не беше безумен самоубиец, а любовта му към мен беше толкова очевидна, че майка ми я диагностицира като Едипов комплекс. Времето доказа верността на нашата теория — една сутрин, вече навършил седемнайсет години, синът ми се събуди мъж, захвърли експерименталните барабани, дръвника, въжетата за катерене по планините, харпуните за лов на акули и куфарчето с принадлежности за спешна медицинска помощ в един кашон в най-тъмния ъгъл на гаража и обяви, че смята да се посвети на компютърните науки. Когато сега го гледам със спокойно изражение на интелектуалец и с по едно дете във всяка ръка, се питам дали не съм сънувала онова страховито видение на Николас, люлеещ се на саморъчно измайстореното бесило.
По онова време Майкъл завърши строежа в джунглата и се премести в столицата с намерение да създаде своя собствена строителна фирма. Предпазливо започнахме да закърпваме лека-полека скъсаната тъкан на нашата връзка и помежду ни се установи такова уважение и хармония, че в очите на другите изглеждахме влюбени. Моята работа ни позволи да се издържаме за известно време, докато той търсеше договори в кипящия Каракас, където всеки ден поваляха дървета, прекопаваха хълмове и събаряха къщи, за да вдигнат светкавично нови небостъргачи и шосета. Бизнесът с училището на русата ми приятелка беше
