Паула

но не знаех как да го изразя, ала и този път духовете ми дойдоха на помощ. Една нощ сънувах, че дядо ми лежи по гръб на леглото си, със затворени очи, както в онази ранна сутрин, когато влязох в стаята му, за да открадна сребърното огледало. В съня си аз повдигнах чаршафа, видях го, облечен в траур, с вратовръзка и обувки и разбрах, че е мъртъв; тогава седнах до него насред черните мебели в стаята му и му зачетох книгата, която току-що бях написала; колкото повече гласът ми напредваше във фабулата, дървото на мебелите изсветляваше, леглото се изпълваше със сини платна, а слънцето нахлуваше в стаята. Стреснах се и се събудих в три часа през нощта с готовото решение: Алба, внучката, пише историята на семейството до трупа на дядо си Естебан Труеба, докато очаква да съмне, за да го погребе. Отидох в кухнята, седнах на машината и за по-малко от два часа написах, без да се запъна, десетте страници епилог. Казват, че една книга никога не бива завършена, а авторът винаги се предава, победен; в този случай дядо ми и баба ми, смутени вероятно от това, че спомените им са били така изопачени, ме накараха да поставя думата „край“. Бях написала първата си книга. Не подозирах, че тези страници ще променят живота ми, ала усетих, че беше приключил един дълъг период на парализа и немота.

Завързах купчината листа със същата панделка, която бях използвала цяла година, и срамежливо ги дадох на майка ми — след няколко дни ме попита ужасена как се осмелявам да разкривам семейни тайни и да описвам баща си като дегенерат и то с истинското му фамилно име. В творението си бях въвела като герой френски граф с произволно избраното име Билбер. Предполагам, че съм го чула някъде, скътала съм го в някое забравено отделение на паметта си и създавайки образа, съм го нарекла така, без да си давам сметка, че съм използвала фамилното име по майчина линия на моя родител. В резултат на реакцията на мама се възродиха някои подозрения относно баща ми, които ме бяха измъчвали в детството. За да й угодя, реших да променя името и след като дълго търсих, намерих друго, също френско, но с една буква по-малко, за да може да се побере лесно на мястото на предишното име. Така успях да изтрия с коректурна течност Билбер в оригинала и да напиша на негово място Сатини — тази задача ми отне няколко дни, през които преглеждах страница по страница, поставях всеки лист на машината и се утешавах от тази занаятчийска дейност с мисълта, че Сервантес е написал „Дон Кихот“ в затвора с паче перо, на светлината на свещ и с единствената ръка, която му била останала. След нанесената поправка майка ми с въодушевление влезе в играта на художествена литература; участва в избора на заглавието „Къщата на духовете“ и даде великолепни идеи, някои касаещи дори спорния граф. Болното й въображение я накара да съчини измежду неприличните снимки, които колекционира този герой, една с „балсамирана лама, яхнала куца прислужничка“. Оттогава майка ми е редакторът и единственото лице, нанасящо поправки в книгите ми, понеже човек, способен да създаде нещо толкова извратено, заслужава пълното ми доверие. Тя настоя освен това книгата да бъде публикувана, свърза се с аржентински, чилийски и венецуелски издатели, разпрати писма наляво и надясно и не изгуби надежда, въпреки че никой не си направи труда да прочете ръкописа или да ни отговори. Един ден ни дадоха името на човек, който можеше да ни помогне в Испания. Аз не знаех, че съществуват литературни агенти; истината е, че както повечето нормални хора, не бях чела литературна критика и дори не подозирах, че книгите се анализират в университетите със същата сериозност, с която се изучават звездите на небосвода. Ако бях наясно с всичко това, не бих се осмелила да публикувам тези страници, окапани със супа и коректурна течност, които по пощата се озоваха на бюрото на Кармен Балселс в Барселона. Тази прекрасна каталонка, майчица осиновителка на почти всички големи латиноамерикански писатели от три десетилетия насам, отдели време да прочете ръкописа ми и няколко седмици по-късно ми се обади и ми съобщи, че е готова да стане мой литературен агент, като ме предупреди, че, при все че романът ми не е лош, това още нищо не означаваше — всеки можел да случи с първия си роман, ала едва вторият щял да докаже, че съм писателка. Шест месеца по-късно бях поканена в Испания за публикуването на романа. В деня преди отпътуването ми мама организира вечеря за семейството, за да ознаменуваме събитието. Когато дойде време за тостовете, чичо Рамон ми поднесе пакет и щом го отворих, пред очарованите ми очи се появи първият, прясно отпечатан екземпляр, с който той се беше сдобил благодарение на изкусните си еквилибристики на стар търговец, молейки издатели, мобилизирайки посланици от два континента и прибягвайки до дипломатическата поща, за да получа книгата навреме. Невъзможно е да опиша вълнението, което изпитах в онзи миг, само ще кажа, че никога повече не почувствах същото с други свои книги, с преводи на езици, които бях смятала за мъртви, или с адаптациите за кино и театър. Този екземпляр от „Къщата на духовете“ с розова ивица и жена със зелени коси дълбоко трогна сърцето ми. Заминах за Мадрид с книгата в скута си, изложена на показ за всеки, който пожелаеше да я погледне; придружаваше ме Майкъл, който се гордееше с подвига ми точно толкова, колкото и мама. И двамата влизаха в книжарниците и питаха за моята книга; кажеха ли им, че я нямат, вдигаха скандал; ако пък я имаха — отново скандал, защото не я били продали. Кармен Балселс ни посрещна на летището, загърната в лилаво кожено палто и с лилав копринен шал на врата, който се влачеше след нея като безжизнената опашка на комета. Разтвори ръце да ме прегърне и оттогава се превърна в мой ангел- хранител. Устрои банкет, за да ме представи на интелектуалния елит на Барселона, но аз бях толкова изплашена, че прекарах голяма част от вечерта в тоалетната. В онази вечер в дома й за пръв път видях цял килограм хайвер от Иран и супени лъжици до него на разположение на гостите — това беше напълно неоправдано фараоново разточителство, защото аз бях във всички случаи дребна риба, а тогава тя не е могла да подозира щастливата съдба на романа, но с положителност е била развълнувана от фамилното ми име и от провинциалния ми вид. Още помня първия въпрос от интервюто, което взе от мен най-прочутият литературен критик по онова време: „Бихте ли обяснили цикличния строеж на вашия роман?“ Сигурно съм го изгледала с кравешки поглед, понеже нямах и представа за какво ми говори, смятах, че само сградите имат строеж, а единствената цикличност в понятията ми беше свързана с луната и с моята менструация. Не след дълго най-добрите европейски издатели от Финландия до Гърция закупиха авторски права за превода и така книгата ми набра космическа скорост. Беше се случило онова рядко чудо, за което мечтае всеки писател, ала аз съумях да осъзная успеха едва година и половина по-късно, когато вече привършвах втория си роман, само за да докажа на Кармен Балселс, че съм писателка и да й покажа, че килограмът хайвер не е бил чиста загуба.

Продължих да работя по дванайсет часа на ден в гимназията, нямах смелост да напусна, тъй като възлизащият на милиони договор на Майкъл, подписан отчасти благодарение на течната магия на чистачката, се срина. Поради едно от онези така удивителни съвпадения, които приличат на метафора, професионалните му ангажименти рухнаха в деня, в който представях книгата си в Мадрид. На слизане от самолета на летището в Каракас ни посрещна съдружникът му с лошите новини — радостта от моя успех помръкна и бе заместена от буреносните облаци на неговото нещастие. Разобличения за корупция и подкупи в банката, финансираща строежа, принудиха правосъдието да се намеси; плащанията бяха замразени, а строителството — преустановено. Здравият разум задължаваше офисът да бъде затворен незабавно и да се спасят възможно най-много от средствата, но Майкъл реши, че банката е прекалено могъща, че са намесени достатъчно много политически интереси, за да е възможно конфликтът да се проточи дълго, и заключи, че ако успее да се задържи на повърхността за известно време, всичко щеше да се оправи и той отново щеше да има договор в ръцете си. Междувременно съдружникът му, по-вещ в правилата на играта, изчезна със своя дял от парите, като го остави без работа и затънал във все по-задълбочаваща се бездна от дългове. Тревогите изчерпаха Майкъл, но той не искаше да признае провала и депресията си и един ден припадна. Паула и Николас го отнесоха на ръце в леглото, а аз се опитах да го свестя с вода и шамари, както бях виждала по филмите. Впоследствие лекарят установи захар в кръвта и развеселен отбеляза, че при диабет кофите със студена вода не помагат. Припадъците на Майкъл продължиха от време на време и всички свикнахме с тях. Не бяхме чували думата порфирия и никой не свърза симптомите с това рядко нарушение на метаболизма; едва след три години, когато негова племенничка тежко се разболя и след месеци изтощителни изследвания лекарите от една американска клиника поставиха диагнозата и цялото семейство трябваше да се прегледа, открихме, че Майкъл, Паула и Николас страдат от това заболяване. По онова време бракът ни се бе превърнал в стъклено топче, което трябваше да третираме изключително внимателно, за да не се пръсне на парченца: спазвахме церемониално добрите обноски помежду си и упорито се насилвахме да продължаваме да сме заедно, при все че с всеки изминал ден нашите пътища се разделяха все повече и повече. Изпитвахме взаимно уважение и симпатия, но връзката ни тежеше върху плещите ми като торба с цимент — в кошмарите си вървях през пустиня, теглейки каруца, и на всяка крачка колелетата и стъпалата ми затъваха в пясъка. През това лишено от любов време намерих убежище в писането. Докато в Европа първият ми роман си проправяше път, аз продължавах да пиша нощем в кухнята