стаята на Уили и там, седнала до прозореца, пишех на тефтер с линии, също такъв, какъвто ползвам сега, за да запечатам спомените си. През свободното от лекции, от ученически домашни, от пътуване до университета Бъркли, от домакинска работа и от проблемите с Харли време написах почти неусетно през тази година на напрегнат живот в Съединените щати няколко разказа с карибски привкус, които не след дълго бяха отпечатани под заглавието „Приказки на Ева Луна“. Това бяха дарове, изпратени от друго измерение. Получих всеки един от тях завършен като прекрасна ябълка от първия до последния ред по същия начин, както ми бе нашепнат „Две думи“ по време на задръстване на една магистрала в Каракас. Романът е дълготрайно начинание, в него имат първостепенно значение издръжливостта и дисциплината, то е като да бродираш сложен многоцветен гоблен; работи се от опаката страна с търпение, бод по бод, вглеждайки се и в най-малката подробност, за да не се виждат възлите, следвайки неясен рисунък, който може да се оцени едва накрая, след като везмото е приключено и гобленът се обръща от лицевата страна, за да се види завършената картина. С малко повече късмет цялостното очарование прикрива дефектите и несполуките при изпълнението. В замяна на това, при разказа всичко се вижда, нищо не трябва да липсва, нито да е в излишък, авторът разполага с точно определено пространство и с малко време; ако се правят много поправки, се изгубва полъхът чист въздух, необходим на читателя, за да полети. То е като да изстреляш стрела — необходими са усетът, опитът и точността на добър стрелец, нужна е сила, за да стреляш; око — за да премериш разстоянието и скоростта; късмет — за да улучиш право в целта. Романът се пише с много труд, а разказът — с вдъхновение; за мен това е жанр труден колкото и поезията; не мисля, че отново ще се върна към него, освен ако, както тези „Приказки на Ева Луна“, не ми бъде дарен от небесата. За пореден път се убедих, че времето насаме с писането е за мен вълшебно, то е магически час, единственото ми спасение, когато всичко край мен заплашва да се сгромоляса.
Последният разказ от сборника „Сътворени сме от кал“ се основава на трагедия, разиграла се в Колумбия през 1985 година, когато зловещото изригване на вулкана Невадо дел Руис търкаля лавина от разтопен сняг по склона и погребва цяло село. Хиляди души биват убити, но светът си спомня за това бедствие преди всичко чрез Омайра Санчес, тринайсетгодишно момиче, което става жертва на размекнатия сняг. В продължение на три дни тя агонизира ужасяващо бавно пред фотографи, журналисти и телевизионни оператори, които пристигат с хеликоптери. Оттогава очите й от екрана мъчително се запечатаха в сърцето ми. Още държа снимката й на бюрото си и многократно съм я съзерцавала, мъчейки се да прозра значението на нейното мъченичество. Три години по-късно в Калифорния се опитах да разкажа историята — правех го като някакво заклинание, за да прогоня кошмара; исках да опиша страданието на това клето, погребано живо в снега момиче, но колкото повече напредвах, осъзнавах, че не това е същината на разказа. Обърнах го, за да видя дали не мога да разкажа фактите чрез чувствата на мъжа, който е до момичето през трите дни; когато завърших и тази версия, разбрах, че и сега не съм предала правилното значение. Истинската история е историята на една жена — и тази жена съм аз — която наблюдава на екрана мъжа, помагащ на момичето. Разказът е за моите чувства и за неизбежните промени, които претърпявам, ставайки свидетел на агонията на това дете. След като бе публикувана в сборник от разкази, реших, че съм свършила с историята за Омайра, но скоро си дадох сметка, че не е така, тя е настойчив ангел, който няма да ми позволи да го забравя. Когато Паула изпадна в кома и я видях като затворничка в леглото си, безжизнена, умираща бавно пред безпомощните погледи на всички ни, образът на Омайра Санчес изникна в паметта ми. Дъщеря ми попадна в плен на собственото си тяло по същия начин, както онова момиче в калта. Чак тогава проумях защо толкова години бях живяла с мисълта за нея и най- сетне разгадах посланието на изразителните й черни очи — търпение, смелост, примирение, достойнство пред смъртта. Когато напиша нещо, страхувам се, че може да се сбъдне, когато обичам прекалено много някого, боя се да не го загубя; въпреки това не мога да престана да пиша, нито да обичам…
Тъй като опустошителната ярост на метлата ми не успя да проникне действително в хаоса на това жилище, убедих Уили, че беше по-лесно да се преместим, отколкото да почистим, и така се озовахме в тази къща на духове. Същата година Паула се запозна с Ернесто и заживяха за известно време заедно във Вирджиния; в това време Николас, останал сам в голямата къща в Каракас, ни викаше, защото се чувстваше изоставен. Не след дълго в живота му се появи Селия и му откри някои тайни, и в еуфорията от току-що откритата любов сестра му и майка му минаха на заден план. Говорехме по телефона в сложни триъгълни конфигурации, разказвахме си последните приключения и възторжено обсъждахме страхотното съвпадение, по силата на което и тримата се бяхме влюбили по едно и също време. Паула чакаше с нетърпение да завърши, за да отиде с Ернесто в Испания, където щяха да започнат втория етап от живота си заедно. Николас ни обясни, че годеницата му принадлежала към най-реакционния сектор на католическата църква, и дума не можело да става да спи с нея под един покрив, без да са женени; затова възнамеряваха да сторят това възможно най-бързо. Трудно беше да се разбере какво го свързва с момиче, чиито идеи бяха толкова различни от неговите, ала той отвърна доста сдържано, че Селия била невероятна във всичко останало и че ако не оказваме натиск над нея, със сигурност щяла да изостави религиозния си фанатизъм. За пореден път времето показа, че е прав. Непобедимата стратегия на сина ми се състои в това да стои здраво на позициите си, да отпуска юздите и да чака, избягвайки ненужни конфронтации. В крайна сметка побеждава, защото другият се изморява. На четири годинки, когато го накарах да си оправя леглото, отговори на още бебешкия си език, че е готов да върши каквато и да е домакинска работа, само не и тази. Беше напразно да го принуждавам, първо подкупи Паула, а после се помоли на Грани, която скришом се промъкваше през прозореца, за да му помогне, докато не я хванах, и тогава се развихри единствената разправия помежду ни. Помислих си, че упорството на Николас няма да трае вечно, ала ето че той навърши двайсет и две години и спи на земята при кучетата като просяк. Сега, когато имаше годеница, въпросът с леглото вече не беше в мои ръце. Докато правеше първите стъпки в любовта със Селия и учеше информатика в университета, научи карате и кунг-фу, за да се отбранява в случай на нужда, тъй като престъпният свят в Каракас беше набелязал дома му и влизаха да крадат посред бял ден, вероятно с благословията на полицията. Посредством неуморната ни кореспонденция, мама беше в течение на най-малките подробности от авантюрата ми в Съединените щати, но все пак остана доста изненадана, когато дойде да ме види в моя нов дом. За да й направя добро впечатление, колосах покривките, прикрих със саксии петната от кучето, накарах Харли да ми се закълне, че ще се държи човешки, а баща му — че няма да говори неприлични думи на испански в нейно присъствие. Уили не само че шлифова речника си, но и събу каубойските си ботуши и отиде при дерматолог да му заличи татуировката с лазер; остави обаче черепа на ръката си, защото само аз го виждам. Мама първа произнесе думата брак по същия начин, както преди много години бе сторила с Майкъл. „Докога възнамеряваш да му бъдеш любима? Ако ще живееш в тази разруха, поне се омъжи, така хората няма да говорят и ще получиш нормална виза. А може би смяташ завинаги да пребиваваш незаконно?“, попита с тона, който така добре познавам. Намекът й отприщи изблик на ентусиазъм у Харли, който вече беше свикнал с присъствието ми, и паническа криза у Уили, който имаше два развода зад гърба си и цяла броеница от злополучни любови. Поиска ми време да обмисли и това ми се стори разумно; дадох му срок от двайсет и четири часа, в противен случай се връщах във Венецуела. Оженихме се.
В това време в Чили родителите ми се готвеха да гласуват в референдума, който трябваше да реши съдбата на диктатурата. Една от клаузите на създадената от Пиночет конституция, за да узакони положението си на президент, гласеше, че през 1988 година ще се проведе допитване до народа, за да се реши ще продължи ли да управлява неговото правителство. В случай че това се отхвърлеше, щяха да бъдат свикани демократични избори през следващата година. Генералът никога не бе предполагал, че собствената му игра може да стане причина за неговия провал. Военните, решени да векуват на власт, не бяха пресметнали, че въпреки модернизацията и техническия прогрес, през изминалите години беше нараствало недоволството, народът беше получил сурови уроци и се беше организирал. Пиночет разгърна масова пропагандна кампания, докато опозицията се ползваше само с петнайсет минути време на ден по телевизията в единайсет часа вечерта, когато се очакваше хората да са заспали. Минути преди този час иззвъняваха три милиона будилници и чилийците се отърсваха от съня, за да гледат този приказен четвърт час, през който народното хитроумие граничеше с гениалността. Кампанията на НЕ-то се характеризираше с хумор, младежки дух, помирение и надежда. Кампанията на ДА-то представляваше някакво изчадие от военни маршове, заплахи, речи на генерала, обграден от патриотични символи, откъси от стари документални филми, които показваха как хората се редят на опашка по време на управлението на
