Народното единство. Ако още имаше такива, които не бяха направили своя избор, искрата на НЕ-то победи тромавата отегчителност на ДА-то и Пиночет загуби в референдума. През онази година в един великолепен пролетен ден кацнахме с Уили в Сантяго след тринайсетгодишно отсъствие. Веднага бях заобиколена от група карабинери и наново усетих да ме пробожда страхът, ала скоро с изненада открих, че те не бяха дошли, за да ме отведат в затвора, а за да ме пазят от попълзновенията на малка група хора, които се опитваха да ме приветстват и скандираха името ми. Помислих си, че ме бъркат с братовчедка ми Исабел, дъщерята на Салвадор Алиенде, но няколко души пристъпиха напред с книгите ми, за да им дам автограф. Първият ми роман беше победил цензурата, циркулирайки фотокопиран от ръка на ръка, докато накрая влязъл открито в книжарниците, събуждайки по този начин интереса на добронамерени читатели, които бяха посегнали към книгата, водени единствено от желание за противопоставяне. След това узнах, че един приятел журналист оповестил пристигането ми по радиото и дискретното посещение, което бях планирала, се превърна в новина. За да се пошегува, той беше съобщил също така, че съм се омъжила за милионер от Тексас, собственик на петролни кладенци, и аз завоювах слава, каквато не би било по силите ми да си спечеля от литература. Не мога да опиша вълнението, което изпитах, когато прелетях над величествените върхове на Андите и отново стъпих на родна земя, вдъхнах хладния въздух в долината, чух познатия акцент и изслушах на паспортната проверка при влизане тържествения поздрав, звучащ почти като предупреждение, типичен за нашите чиновници. Усетих, че коленете ми омекват и Уили ме подхвана, докато преминем през паспортната проверка. Сетне видях родителите си и баба Хилда да протягат ръце към мен. Това завръщане в родината за мен е най-съвършената метафора на моя живот. Напуснах Чили, бягайки, изплашена и сама в един облачен зимен следобед и се завърнах тържествуваща, подръка с моя съпруг в една прекрасна лятна утрин. Животът ми е направен от контрасти, научих се да виждам двете страни на монетата. В миговете на успех не забравям, че по пътя ме пресрещат и моменти на голяма болка, а когато съм затънала в злочестия, очаквам слънцето, което няма как да не изгрее. При това първо завръщане ме посрещнаха с обич, но свенливо, защото юмрукът на диктатурата още беше стегнат. Отидох в Исла Негра да посетя пустеещия от много години дом на Пабло Неруда — там духът на стария поет още седи с лице към морето и пише безсмъртни стихове, а вятърът удря голямата корабна камбана, зовейки чайките. На дъсчената ограда около къщата се виждат стотици послания, някои са написани с молив върху изтритите букви на предишни, измити вече от капризите на времето; други са издялани с нож в прояденото от морска сол дърво. Това са послания за надежда към народния поет, който още живее в сърцето на милиони чилийци. Срещнах се с приятелките си и се видях отново с Франсиско, който не се беше променил много през тези години и с когото споделяхме една толкова чиста любов, че никога не се осмелихме да заговорим за нея. Качихме се заедно на хълма Сан Кристобал, за да погледнем света отвисоко и да си спомним за времето, когато намирахме тук убежище от жестокото ежедневие. Посетих Майкъл — женен и дядо на друго семейство, живеещ в къщата, построена от баща му, такъв живот, за какъвто бе мечтал на младини; човек би казал, че загубите, изневерите, изгнанието и други нещастия са били само някаква скоба в съвършената организация на неговата съдба. Посрещна ме любезно, повървяхме по улиците на нашия стар квартал и звъннахме на звънеца на къщата, където бяха расли Паула и Николас — незабележима със своята сламена перука и черешата до прозореца. Отвори ни усмихната жена, която ведро изслуша нашите сантиментални обяснения и без повече въпроси ни пусна да влезем и да я обходим цялата. На пода имаше играчки на чужди деца, а по стените — снимки на други лица, но в атмосферата още витаеха нашите спомени. Всичко изглеждаше по-малко и обвито в онази мека патина в цвят сепия на почти забравените спомени. Сбогувахме се с Майкъл на улицата и едва изгубила го от поглед, избухнах в безутешен плач. Плачех за онова съвършено време на нашата първа младост, когато искрено се обичахме и мислехме, че ще е завинаги, когато децата ни бяха малки и вярвахме, че сме способни да ги защитим от всяко зло. Какво стана с нас? Може би идваме на този свят, за да търсим любовта, да я намерим и после да я изгубим, и после отново и отново все същото. С всяка нова любов се раждаме повторно и с всяка любов, която приключва, в сърцата ни се отваря рана. Аз съм покрита с горди белези.

Една година по-късно се върнах, за да гласувам в първите избори след военния преврат. След като загуби в референдума и попадна в мрежите на собствената си конституция, Пиночет трябваше да свика избори. Кандидатира се в тях с арогантността на победител, без нито за миг да допусне, че опозицията може да му нанесе поражение, тъй като разчиташе на монолитното единство на въоръжените сили, на подкрепата на най-могъщите сектори на икономиката, на една струваща милиони предизборна кампания и на страха, който мнозина изпитваха от свободата. В негова полза беше и едно историческо развитие, осеяно с непримирими битки между политическите партии; минало, натежало от ненавист и неуредени сметки, така че беше почти невъзможно да се стигне до споразумение; все пак, отхвърлянето на диктатурата натежа повече от идеологическите различия, оформи се съглашение между опозиционни партии и през 1989 година техният кандидат спечели изборите и се превърна в първия законен президент след Салвадор Алиенде. Пиночет трябваше да предаде лентата и президентското кресло и да отстъпи назад; ала той не се оттегли напълно, мечът му продължи да виси над главите на чилийците. Страната се събуди от шестнайсетгодишна летаргия и направи първите си стъпки в една демокрация на прехода, в която генерал Пиночет продължи да е главнокомандващ на въоръжените сили още осем години — част от Конгреса и целият Върховен съд бяха назначени от него, а военните и икономически структури си останаха непокътнати. Нямаше да има възмездие за извършените престъпления, виновниците бяха защитени от Закона за амнистията, който самите те приеха в своя полза. „Няма да позволя и косъм да падне от главите на моите войници“, заплаши Пиночет и държавата изпълни условията му мълчаливо, от страх пред втори преврат. Жертвите на репресиите, Маурейра и още хиляди други, останаха потопени в траур и продължиха да чакат. Може би правосъдието и истината биха помогнали да зараснат раните на Чили, но надменността на военните попречи на това. Демокрацията щеше да напредва бавно и лъкатушейки като рак.

Нощес Паула дойде отново, видях я да влиза в стаята ми с лека стъпка и с нейната затрогваща грациозност, такава, каквато беше преди болестта да я съсипе, по нощница и пантофи; покачи се на леглото ми, седна в краката ми и ми заговори с тона, който използваше, когато ми доверяваше тайните си. „Чуй ме, мамо, събуди се, не искам да си мислиш, че сънуваш. Дошла съм да те помоля за помощ… искам да умра, а не мога. Виждам пред себе си лъчезарен път, ала не мога да направя последната стъпка, сякаш съм в капан. В леглото ми е само изстрадалото ми тяло, което отпада от ден на ден, жаждата ме изсушава, моля за покой, но никой не ме чува. Много съм изморена. Защо е всичко това? Ти често говориш за духовете закрилници, попитай ги каква е моята мисия, какво трябва да сторя. Предполагам, че няма от какво да се страхувам, смъртта е само праг, подобно на раждането; съжалявам, че не успях да запазя паметта си, но, така или иначе, вече съм се освободила от нея и когато си тръгна, ще бъда гола. Единственият спомен, който отнасям, е за тези, които обичам и оставям тук, винаги ще бъда свързана по някакъв начин с теб. Спомняш ли си последното, което ти казах, преди да пропадна в тази дълга нощ? «Обичам те, мамо», това ти казах. Сега ти го повтарям и всяка нощ ще го изричам в сънищата ти, докато си жива. Възпира ме донякъде само това, че си тръгвам сама, с теб за ръка би било много по-лесно да прекрача отвъд, безкрайната самота на смъртта ме плаши. Помогни ми и този път, мамо. Ти се бори като лъвица, за да ме спасиш, ала действителността те победи, вече е безполезно, предай се, откажи се от лекари, магьосници и молитви, защото нищо няма да ми върне здравето, чудо няма да стане, никой не може да промени посоката на съдбата ми, а и аз не го искам, моето време свърши и е време за сбогом. Всички в семейството разбират това, с изключение на теб, искат да дойде часът на моето освобождение; само ти все още не можеш да приемеш, че никога вече няма да бъда както преди. Погледни увреденото ми тяло, помисли за душата ми, която иска да се откъсне, и за ужасните възли, които я задържат. Ах, старушо, това е много мъчително за мен и знам, че за теб — също… Какво можем да направим? В Чили баба и дядо се молят за мен; баща ми се е вкопчил в поетичния спомен за дъщеря призрак, а на другия край на света Ернесто се бори в море от двойственост и все още не разбира, че завинаги ме е изгубил. Всъщност вече е вдовец, ала няма да може да ме оплаква, нито да обича друга жена, докато тялото ми продължава да диша в твоя дом. За краткото време, през което бяхме заедно, живяхме много щастливо, оставям му толкова прекрасни спомени, че годините няма да му стигнат да ги вика в паметта си; кажи му, че няма да го изоставя, никога няма да бъде сам, ще бъда негов ангел-хранител, както и твой. Двайсет и осемте години, които прекарахме заедно с теб, също бяха много щастливи, не се измъчвай и не мисли за това, което е можело да бъде, но не е станало, нито за това какво би трябвало да сториш по друг начин, нито за пропуските и грешките… избий

Вы читаете Паула
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×