да обичаш, да чувстваш и да пулсираш в мен; всеки мой жест да е твой жест, гласът ми да бъде твой глас. Да се изтрия, да изчезна, за да се вселиш в мен, дъще, и твоята неуморна и жизнерадостна доброта да измести напълно отколешните ми страхове, жалките ми амбиции, изчерпаната ми суета. Да викам до последен дъх, да разкъсам дрехите си, да скубя с пълни шепи косите си, да се посипя с пепел — така искам да изживея болката, но от половин век спазвам правилата за добро поведение, станала съм експерт в отричане на негодуванието и сдържане на болката и нямам глас да крещя. Може би лекарите грешат, а апаратите мамят, може би не си напълно безпаметна и си даваш сметка за моето душевно състояние, не трябва да те терзая с моя плач. Задушавам се от спотайвана мъка, излизам на терасата и не ми достига въздух от толкова ридания, не ми достига дъжд за толкова сълзи. Тогава се качвам на колата, отдалечавам се от селото и поемам към планината; почти слепешката стигам до гората, където обикновено се разхождам и толкова пъти съм намирала убежище, останала насаме с мислите си. Влизам пеш по пътеките, които зимата е направила неизползваеми, тичам, препъвайки се в клони и камъни, проправяйки си път в зелената влага на това обширно растително пространство, подобно на горите от моето детство, които прекосявах на гърба на муле, следвайки стъпките на дядо ми. Вървя с изкаляни крака, подгизнали дрехи и кървяща душа, а щом се стъмни и силите ме напуснат от толкова бродене, спъване, подхлъзване, изправяне отново и залитане, се свличам най-сетне на колене, раздирам блузата си, копчетата отхвръкват и кръстосала ръце на голата си гръд, викам твоето име, дъще. Дъждът е плащ от тъмен кристал, а сивите облаци надничат иззад короните на черните дървета и вятърът хапе гърдите ми, пронизва костите ми и ме измива отвътре с ледената си четка. Заривам ръце в калта, вземам земя в шепите си и я поднасям до лицето и устата си, дъвча солени грудки тиня, трескаво вдъхвам тръпчивия мирис на пръст и целебния аромат на евкалипт. „Земя, подслони дъщеря ми, приеми я, обгърни я, богиньо и майко земя, помогни ни“, я моля и продължавам да вия в нощта, която се стоварва отгоре ми, не спирам да я зова и викам. Там, в далечината преминава ято диви патици, което отнася името ти на юг. Паула, Паула…
Епилог
Коледа 1992
В ранното утро на 6 декември, в чудодейна нощ, в която бе отметнато булото, скриващо действителността, умря Паула. Беше четири часът сутринта. Животът й спря без борба, смут и болка — прекрачването й бе обвеяно единствено от покой и от абсолютната любов на тези, които бяхме с нея. Издъхна в скута ми, заобиколена от семейството си, от мислите на отсъстващите и от духовете на предците си, които се притекоха да й помогнат. Отиде си с онази съвършена грация, белязала всичките жестове през нейното съществуване.
От известно време предчувствах края — усещах го със същата безапелационна увереност, с която се бях събудила в един ден на 1963 година сигурна, че само от няколко часа в утробата ми се заражда дъщеря. Смъртта дойде с лека стъпка. Сетивата на Паула едно по едно се бяха затваряли през предишните седмици; струва ми се, че беше престанала да чува, почти през цялото време прекарваше със затворени очи, не реагираше, когато я докосвахме, или размествахме. Отдалечаваше се неумолимо. Написах писмо на брат си, в което описах тези недоловими за другите, но очевидни за мен, симптоми, предугаждайки края: „Моля се за нея и за теб“. Да се разделя с Паула, беше непоносимо страдание за мен, но още по-мъчително бе да я гледам как бавно агонизира в продължение на седем години, както бяха предрекли пръчиците И Чинг. В онази събота Инес дойде рано и приготвихме кофите с вода, за да я изкъпем и измием косата й, а също и дрехите й за през деня и чисти чаршафи, както правехме това всяка сутрин. Канехме се да я съблечем и забелязахме, че е потънала в ненормално дълбок сън, подобен на припадък — отпусната, с детинско изражение, сякаш се беше върнала в невинната възраст, когато късаше цветя в градината на Грани. Тогава разбрах, че е готова за последното си приключение, и в един благословен миг изчезнаха объркаността и ужасът от последната година на горести, отстъпвайки място на бистро спокойствие. „Иди си, Инес, искам да остана сама с нея“, помолих жената. Жената се хвърли към Паула и започна да я целува: „Отнеси греховете ми и гледай там горе да получа прошка“, я молеше и не искаше да си тръгне, докато не я уверих, че Паула я е чула и ще изпълни поръчката й. Отидох да кажа на мама, тя бързо се облече и слезе в стаята на Паула. Останахме само ние трите в компанията на котката, която се беше настанила в ъгъла, вперила в очакване непроницаеми зеници в леглото. Уили беше на пазар, а Селия и Николас не идват в събота — това е денят, в който почистват апартамента си, — така че аз пресметнах, че разполагаме с много часове, за да се сбогуваме, без да ни прекъсват. Снаха ми обаче се събудила сутринта с някакво предчувствие и без да каже нищо, оставила на мъжа си домакинската работа, грабнала децата и дойде да ни види. Завари ни мама в единия край на леглото, а аз — в другия, галейки мълчаливо Паула. Казва, че, едва пристъпила в стаята, доловила неподвижността на въздуха и меката светлина, която ни обгръщала, и разбрала, че е настъпил така страшният и едновременно с това очакван момент. Седна до нас, а Алехандро се заигра с камиончетата си върху инвалидната количка, а пък Андреа дремеше на килима, захапала пелената си. Няколко часа по- късно дойдоха Уили и Николас, на които също не се наложи да обясняваме. Запалиха камината и пуснаха любимата музика на Паула — концерти на Моцарт, Вивалди, ноктюрните на Шопен. „Трябва да се обадим на Ернесто“, казаха, но телефонът му в Ню Йорк не отговаряше, и пресметнахме, че все още лети от Китай и е невъзможно да се свържем с него. Последните рози на Уили взеха да се ронят на нощното шкафче до шишенцата с лекарства и спринцовките. Николас излезе да купи цветя и скоро се върна с ръце, препълнени с букети от горски цветя — същите, каквито Паула бе избрала за своята сватба; аромат на тубероза и перуника нежно се разнесе из цялата къща, а в това време часовете, все по-бавни, се оплитаха в часовниците.
Привечер дойде доктор Форестър и потвърди, че нещо в състоянието на болната се е променило. Не откри температура, нито признаци на болка, дробовете бяха чисти, не се касаеше и за нов пристъп на порфирия, ала сложният механизъм на организма й едва действаше. „Може би е мозъчен оток“, каза и предложи да повика медицинска сестра и да достави кислород, тъй като още от началото се бяхме разбрали, че повече няма да водим Паула в болница, ала аз отказах. Не беше необходимо да го обсъждаме — всички в семейството бяхме съгласни, че не бива да удължаваме агонията й, а само да я облекчаваме. Лекарката седна дискретно до камината и зачака, в плен като нас на магията на тази неповторима нощ. „Колко е прост животът, в крайна сметка…“ В тази мъчителна година аз постепенно се бях отказала от всичко — първо се сбогувах с интелекта на Паула, сетне — с жизнеността и компанията й, накрая идваше ред на раздялата с нейното тяло. Бях изгубила всичко и дъщеря ми си отиваше, но всъщност ми оставаше най-важното: любовта. Имам единствено любовта, която й давам.
Видях небето да притъмнява зад големите прозорци. В този час изгледът от височината, на която е къщата ни, е несравним — водата в залива придобива фосфоресциращ, стоманен цвят, а пейзажът затрептява с релефността на светлините и сенките. Вечерта, капнали от умора, децата заспаха на пода, покрити с одеяло, а Уили отиде в кухнята да приготви нещо за хапване — едва тогава осъзнахме, че през целия ден не бяхме яли. След малко той се върна с поднос и бутилка шампанско, която от една година пазехме за момента, в който Паула щеше да се събуди отново в този свят. Не можах да преглътна и залък, ала вдигнах наздравица за дъщеря си, за да се събуди щастлива в друг свят. Запалихме свещи, Селия взе китарата и запя любимите песни на Паула — има дълбок и топъл глас, който излиза сякаш от самата земя и затова винаги беше вълнувал зълва й. „Попей само за мен, я молеше понякога, попей ми тихичко.“ Благословена бистрота на съзнанието ми позволи да изживея тези часове в цялата им пълнота, със събудена интуиция и с петте си сетива и още други, чието съществуване не бях подозирала — нащрек. Топлият пламък на свещите осветяваше дъщеря ми, копринената й кожа, стъклените й кости, сянката от миглите й, които заспиваха за вечен сън. Преизпълнени с безкрайна обич към нея и обединени от нежното приятелство, зараждащо се между жените в основните ритуали на човешкото съществуване, мама, Селия и аз импровизирахме последните церемонии, измихме тялото й с гъба, натъркахме я с одеколон, облякохме й топли дрехи, за да не й е студено, сложихме й пантофките от заешка кожа и я сресахме. Селия постави в ръцете й снимките на Алехандро и Андреа: „Грижи се за племенниците си“, я помоли. Написах имената на всички ни на лист хартия, донесох булчинските портокалови цветове от баба и сребърната лъжичка на Грани и също ги поставих на гърдите й, за да си ги отнесе за спомен заедно със сребърното огледало от баба, защото реших, че щом ме е закриляло петдесет години, със сигурност можеше да я пази в последния й път. Паула беше станала като от опал — бяла, прозрачна и толкова студена! Студенината на смъртта идва отвътре — като снежна клада, изгаряща тялото; докато я целувах, ледът застиваше на устните ми като
