разговаряме за душата и за това как да приемем смъртта. „Когато тя ни напусне, в мен ще се отвори голяма празнина, свикнах с Паула, тя е изключително важна в живота ми“, казва той. Доктор Форестър също изглежда обезпокоена — след последния преглед дълго мълча, обмисляйки диагнозата, и накрая каза, че от клинична гледна точка почти няма промяна, но въпреки това Паула изглежда все по-далечна, спи прекалено много, погледът й е стъклен, вече не се стряска от шумове, мозъчната й функция е намаляла. При все това се е разхубавила — китките и глезените й са станали по-изящни, шията — по-дълга; по бледите бузи драматично се открояват дългите й черни мигли; лицето й има ангелско изражение, сякаш най-сетне е изкупила съмненията и е намерила Божествения извор, който така усърдно търсеше. Колко е различна от мен! Не съзирам нищо мое в нея. Нито пък нещо от майка ми или от баба, с изключение на големите тъмни и някак меланхолични очи. Коя е дъщеря ми? Какво случайно съчетание на хромозоми, плаващи от едно поколение в друго в най-потайните пространства на кръвта и надеждата, е дало облик на тази жена?
Николас и Селия са край нас, прекарваме заедно голяма част от деня в стаята на Паула, която сега е затворена. През лятото къпехме децата на терасата в един надуваем басейн, където плаваха мъртви дългокраки птици и парчета омекнали бисквити, а в това време болната си почиваше на сянка; ала сега, когато лятото премина и започва зимата, се прибрахме вътре вкъщи и се настанихме в нейната стая. Селия е мой безусловен съюзник — великодушна и твърда, от няколко месеца тя изпълнява функциите на моя секретарка; нямам настроение да върша работата си и без нея сигурно щях вече да съм смазана под планина от книжа. Неизменно носи децата на ръце или пък отстрани на хълбоците си, блузата й е разкопчана, готова да накърми Андреа. Моята внучка винаги е щастлива, играе си сама и заспива, изтегната на пода, като смуче крайче от пелената си; толкова е тиха, че забравяме къде сме я оставили и по невнимание току-виж сме я стъпкали. Щом свикна с мъката, ще подхвана задълженията си на баба: ще измислям приказки за внуците си, ще пека бисквити, ще изработвам кукли и ярки костюми и с тях ще напълня сандъка за театрални аксесоари. Липсва ми Грани, ако беше жива, щеше да е около осемдесетгодишна чудата и леко чалната старица с почти окапала коса, но с непокътната дарба да отглежда правнуци.
Тази година се влачеше безкрайно бавно и въпреки това не зная къде потънаха всички часове и дни. Нужно ми е време, време, за да разсея неясноти, за да заздравеят раните ми и за да се обновя. Каква ли ще бъда на шейсет години? Жената, която съм сега, не притежава нито една клетка от момичето, което бях, с изключение на паметта, която неотстъпно упорства. Колко време е необходимо, за да премина през този тъмен тунел? Колко време, за да се изправя отново на крака?
Пазя запечатаното писмо на Паула в същата метална кутия, в която са и реликвите от Меме. Често го вадя с преклонение, като свята вещ, въобразявайки си, че съдържа обяснението, за което копнея, изкушена да го прочета, но и парализирана от суеверен страх. Питам се защо една млада, здрава и влюбена жена е написала по средата на медения си месец писмо, което да бъде отворено след нейната смърт, какво ли е видяла в своя кошмар… Какви тайни крие животът на моята дъщеря? Подреждам стари снимки и я намирам свежа и жизнена, прегърната с мъжа си, с брат си или с приятели. На всички, с изключение на сватбената й снимка, е облечена с джинси и семпла блуза, косата й е вързана с шалче, без украшения — такава трябва да я помня. Това усмихнато момиче обаче бе заместено от една меланхолична фигура, потънала в самота и мълчание. „Да отворим писмото“, настоя Селия за хиляден път. През последните дни не можех да общувам с Паула, тя вече не ме посещава; преди беше достатъчно да вляза в стаята й и отгатвах, че е жадна, че е изтръпнала, че кръвното й налягане и температурата се колебаят, ала вече не мога да предугаждам потребностите й. „Добре, да отворим писмото“, съгласих се най-сетне. Взех кутията, с треперещи пръсти отворих плика, извадих два листа, изписани с нейния добре оформен и красив почерк, и зачетох на глас. Ясните й слова достигнаха до нас от друго време:
Не желая да бъда пленница в тялото си. Освободена от него, ще мога отблизо да съпровождам тези, които обичам, макар и пръснати из четирите краища на планетата. Трудно е да обясня цялата обич, която оставям след себе си, дълбочината на чувствата, които ме свързват с Ернесто, с моите родители, с брат ми, с баба и дядо. Зная, че ще ме помните и докато това е така, ще бъда с вас. Искам да бъда кремирана и пепелта ми да бъде разпръсната сред природата, не желая никъде да има надгробен камък с моето име, предпочитам да остана в сърцата на близките си и да се върна в земята. Имам спестявания — използвайте ги за подпомагане на деца, които се нуждаят от храна и образование. Раздайте вещите ми на онези, които биха искали да получат нещо за спомен от мен, всъщност няма кой знае колко много. Моля ви, не бъдете тъжни, продължавам да съм с вас и то още по-близо отпреди. След време духовете ни ще се съберат, но засега ще продължим да бъдем заедно чрез вашите спомени. Ернесто… обичах те дълбоко и продължавам да те обичам; ти си изключителен мъж и не се съмнявам, че ще бъдеш щастлив дори когато си отида. Мамо, татко, Нико, бабо и дядо, вие сте най-прекрасното семейство, което можеше да ми бъде отредено. Не ме забравяйте и гледайте по-ведро! Помнете, че ние, духовете, помагаме, съпътстваме и закриляме по-добре онези, които са щастливи.
Обичам ви много.
Зимата се върна, не престава да вали дъжд, студено е и с всеки изминал ден ти отпадаш все повече и повече. Прости ми, че толкова дълго те накарах да чакаш, дъще… Забавих се, ала вече нямам съмнения, писмото ти всичко разкрива. Разчитай на мен, обещавам ти, че ще ти помогна, само ми дай още малко време. Сядам до теб в покоя на твоята стая през тази зима, която ще бъде вечна за мен; двете сме сами, както толкова други пъти през изминалите месеци, и аз се отварям за болката, без да й оказвам никаква съпротива. Облягам глава на скута ти и усещам неравномерния пулс на сърцето ти, топлината на кожата ти, бавния ритъм на въздуха в гърдите ти; затварям очи и за миг си представям, че просто спиш. Но мъката се отприщва в мен с трясъка на буря и нощницата ти се мокри от моите сълзи, а отдън земя се надига изначален рев, проправя си път през тялото ми като копие, изпълва устата ми. Уверяват ме, че не страдаш. Откъде знаят? Може би вече си свикнала с желязната ризница на парализата и не си спомняш вкуса на прасковата или простичкото удоволствие от прокарването на пръсти през косата; ала душата ти е пленница и копнее да се освободи. Тази натрапчива мисъл не ми дава покой, разбирам, че съм се провалила по отношение на най-голямото предизвикателство в моя живот. Стига! Виж какво е останало от теб, дъще, за Бога… Това си видяла в онова предчувствие през твоя меден месец и затова си написала писмото. „Паула е вече светица на небето, страданието я е измило от всеки грях“, ми казва Инес, болногледачката от Салвадор, обсипаната с белези, която те глези като бебе. Как само се грижим за теб! Не си сама нито денем, нито нощем, на всеки половин час те разместваме, за да поддържаме малкото останала гъвкавост; бдим над всяка капка вода и над всеки грам от твоята храна, получаваш лекарствата на минутата, преди да те облечем, те къпем и те масажираме с балсами, за да укрепне твоята кожа. „Невероятно е това, което постигнахте, в никоя болница не би била гледана по-добре“, казва доктор Форестър. „Ще издържи седем години“, предрича доктор Шима. Защо е всичкото това старание? Ти приличаш на спящата красавица в кристалния ковчег от приказката, с тази разлика, че теб не ще те събуди целувката на принца, никой не може да те събуди от твоя окончателен сън. Единственият изход за теб е смъртта, дъще, вече се осмелявам да го мисля, да го изрека и да го напиша в жълтата тетрадка. Призовавам моя дядо здравеняк и баба ми ясновидката да ти помогнат да преминеш прага и да се родиш в отвъдното; призовавам най-вече Грани, твоята баба с бистри очи, която умря, след като й се наложи да се раздели с теб; викам я, за да дойде със златните си ножици и да среже нишката, която те държи привързана към тялото. Нейната снимка — все още млада, с едва загатната усмивка и ясен поглед, е до леглото ти заедно със снимките на другите духове закрилници. „Ела, Грани, ела да вземеш внучката си“, я умолявам, но се опасявам, че няма да дойде нито тя, нито който и да е друг призрак и да ми донесе облекчение от тази горчива чаша. Ще бъда сама с теб и ще те отведа за ръка до прага на смъртта, а ако е възможно, ще го прекрача заедно с теб.
Мога ли да живея вместо теб? Да те нося в тялото си, за да съществуваш през онези петдесет или шейсет години, които ти бяха отнети? Желанието ми не е да те помня, а да живея твоя живот, да бъда ти,
