обяснения на Надя на езика, на който тя се разбираше с нея. За пръв път в безметежното си съществуване Бороба ухапа човек. Кейт Колд ходи с превръзка на ръката цяла седмица, но животното се научи да върши естествените си нужди в памперса, нещо абсолютно необходимо за дългото пътешествие, което се готвеха да предприемат.
Кейт не бе казала на Надя, че Александър ще се присъедини към тях на летището. Искаше да изненада и двамата.
Малко след това в салона на самолетната компания се появиха Тимоти Брус и Жоел Гонсалес. Фотографите не бяха виждали писателката и децата от пътуването по Амазонка. Прегърнаха ги сърдечно, а в това време Бороба скачаше по главите им, очарована от срещата със старите си приятели.
Жоел Гонсалес повдигна фланелката си и гордо показа следите от яростната прегръдка на няколко метровата анаконда, която за малко не го бе пратила на оня свят. Беше му счупила няколко ребра и гърдите му щяха да останат хлътнали завинаги. Тимоти Брус, от своя страна, изглеждаше почти красив, въпреки длъгнестото си конско лице, и при разпита на неумолимата Кейт си призна, че си е оправил захапката. Вместо едрите жълти и криви зъби, които преди му пречеха да си затваря устата, сега се перчеше с ослепителната си усмивка.
В осем вечерта петимата се натовариха на самолета за Индия. Полетът продължи цяла вечност, но на Александър и Надя им се стори кратък: толкова много неща имаха да си разказват. С облекчение забелязаха, че Бороба е спокойна, сгушена като бебе върху агнешката кожа. Докато останалите пътници се опитваха да дремят на тесните седалки, те разговаряха увлечено и гледаха филми.
Тимоти Брус едва сместваше дългите си крайници в ограниченото разстояние между седалките и час по час ставаше да прави йога упражнения на пътеката, за да не се схване. Жоел Гонсалес се чувстваше по- удобно, защото беше нисък и мършав. Кейт Колд имаше своя система за дългите полети: две хапчета за сън с няколко глътки водка. Ефектът беше като удар с боздуган по черепа.
— Ако в самолета има терорист с бомба, не ме будете — инструктира ги тя, преди да покрие чело с одеялото и да се свие като скарида на седалката си.
Три реда зад Надя и Александър пътуваше някакъв мъж с дълга коса, събрана в десетки тънки плитки и завързана на тила с кожена лента. На врата му висеше наниз от мъниста, а на гърдите — велурена торбичка с черна каишка. Носеше избелели каубойски панталони, износени ботуши с високи токове и широкопола тексаска шапка, нахлупена до очите, която, както забелязаха по-късно, не сваляше дори по време на сън. Децата си казаха, че вече е попреминал възрастта да се облича по този начин.
— Може да е поп певец — предположи Александър. Надя не знаеше какво е това и Александър реши че ще му е много трудно да й обясни. Даде си дума при първа възможност да предаде на приятелката си поне основните познания по естрадна музика, които всеки уважаваш себе си младеж трябваше да притежава.
Двамата изчислиха, че, ако се съдеше по бръчките около очите и устата на силно загорялото му лице, чудакът-хипи трябва да беше надхвърлил четирийсетте. Онова, което се подаваше от завързаната му на опашка коса, беше сиво на цвят, като стомана. Но на колкото и години да беше, непознатият изглеждаше в отлична форма. Бяха го видели най-напред на летището в Ню Йорк, с вълнена торба и спален чувал, окачен с колан на рамото му. После го бяха забелязали да дреме, с шапката на глава, на една пейка на лондонското летище, в очакване на полета си, и ето че сега пътуваше в техния самолет на път за Индия. Кимнаха му отдалеч.
Миг след като пилотът изключи сигнала за предпазните колани, мъжът стана да се разтъпче по пътеката и да опъне мускулите си. Приближи се до Надя и Александър и им се усмихна. На двамата им направи впечатление колко светлосини и безизразни са очите му, като че ли беше хипнотизиран. Усмивката му раздвижваше бръчките по лицето, но си оставаше само до устните. Очите изглеждаха мъртви. Непознатият запита Надя какво има в куфарчето на коленете й и тя му показа Бороба. Като видя маймуната в пелени, мъжът гръмко се разсмя.
— Казват ми Текс Армадильо, заради ботушите — кожата им е от щитоносец, нали разбирате? — представи се той.
— Надя Сантос, от Бразилия — каза момичето.
— Александър Колд, от Калифорния.
— Забелязах, че носите туристически справочник за Забраненото кралство. Видях ви да го разглеждате на летището.
— Натам сме тръгнали — уведоми го Александър.
— Доста малко туристи посещават тази страна. Доколкото знам, приемали не повече от стотина чужденци на година — продължи Текс Армадильо.
— Пътуваме с екип на „Интернешънъл джеографик“.
— Така ли? Виждате ми се прекалено млади за сътрудници на списанието — отбеляза той с насмешка.
— Прав сте — отвърна Александър, решил да не се впуска в излишни обяснения.
— И аз имам същите планове, само дето не знам дали в Индия ще успея да получа виза. В Кралството на Златния дракон не гледат с добро око на хипита като мен. Мислят, че отивам в страната само заради наркотиците.
— Много наркотици ли има там? — заинтересува се Александър.
— Марихуаната и опиумът растат навсякъде в диво състояние, само се навеждаш и береш. Безкрайно удобно.
— Това сигурно е голям проблем — отсъди Александър, учуден, че баба му нищо не беше споменала.
— Не е никакъв проблем. Местните хора ги използват само за медицински цели. Те дори не подозират какво богатство притежават. Представяте ли си колко доходен може да се бъде износът им? — каза Текс Армадильо.
— Представям си — отговори Александър. Не му харесваше насоката, която бе взел разговорът, не му харесваше и този мъж с мъртви очи.
5
Кобрите
На другата сутрин кацнаха в Делхи. Кейт Колд и фотографите, свикнали с дългите полети, се чувстваха доста добре, докато Надя и Александър, които не бяха мигнали, изглеждаха като оцелели след земетресение. И двамата не бяха подготвени за зрелището, което ги очакваше в този град. Горещината ги зашлеви като плесница. Едва излезли от летището, те се оказаха обкръжени от пълчища мъже, които един през друг им предлагаха да им носят багажа, да ги разведат наоколо или да си купят най-различни неща: от покрити с мухи парчета банани до статуи на божества от индийския пантеон. Петдесетина хлапета се мъчеха да се доближат, протегнали ръчици за дребни монети. Някакъв прокажен, с наполовина проядено от болестта лице и без пръсти, се притискаше към Александър, просейки милостиня, докато един от пазачите на летището не го заплаши с палката си.
Тълпи от хора със смугли лица, фини черти и огромни черни очи ги заобикаляха от всички страни. Александър, свикнал на минимално приемливото разстояние от половин метър, обичайно за хората в родината му, се почувства в плен на навалицата. Едва успяваше да си поеме дъх. Изведнъж забеляза, че Надя е изчезнала, погълната от човешкия мравуняк, и го обзе паника. Започна да я вика разтревожено, мъчейки се да се отскубне от ръцете, които го дърпаха за дрехите, докато след няколко мъчителни минути успя да зърне на известно разстояние шарените пера върху конската й опашка. Проправи си път с лакти, сграбчи я за ръката и я повлече, следвайки уверените крачки на баба си и на фотографите — те бяха посещавали Индия няколко пъти и познаваха обстановката.
Забавиха се половин час, докато съберат багажа си, преброят саковете, бранейки ги от хората, и хванат две таксита, които ги отведоха до хотела, карайки в лявото платно, по английски, из претъпканите улици. Разминаваха се с какви ли не превозни средства, движещи се в пълно безредие, пренебрегвайки както малобройните светофари, така и указанията на регулировчиците: коли, раздрънкани автобуси, изрисувани с религиозни изображения, мотоциклети с по четирима пътници, каруци, теглени от биволи, хора, впрегнати в
