— За змията знам, че е, най-вече кобрата. Според легендата, когато Буда медитирал, край него бдяла огромна кобра. Но за скорпионите не съм чувала нищо.
— Можеш ли да научиш?
— Ще трябва да се свържа с досадника Людовик Льоблан. Сигурен ли си, че искаш от мен подобна жертва, момче? — изсумтя недоволно писателката.
— Мисля, че може да се окаже много важно, бабо, извинявай, искам да кажа Кейт…
Тя включи преносимия си компютър и изпрати съобщение на професора. Предвид часовата разлика, беше невъзможно да му се обади по телефона. Не знаеше кога ще й отговори, но се надяваше да е скоро, защото нямаше представа дали ще могат да се свържат от Забраненото кралство. Подчинявайки се някакво свое предчувствие, тя се обърна по електронната поща и към своя приятел Исак Розенблат с въпроса дали знае нещо за Златния дракон, който според мълвата съществувал в страната, за която се бяха запътили. За нейна изненада бижутерът отговори на часа:
„Момиче! Колко се радвам, че се обаждаш! Разбира се, че знам за тази статуя, всеки сериозен бижутер е чел за нея — тя е една от най-редките и най-ценни реликви в света. Никой не е виждал прочутия дракон, и снимки няма, но има рисунки. Висок е около шейсет сантиметра и се предполага, че е от масивно злато. Но това не е всичко: става дума за старинен и невероятно красив златарски шедьовър. Освен това е покрит със скъпоценни камъни; само двата съвършено симетрични рубини-звезда, които според легендата са инкрустирани вместо очи, струват цяло състояние. Защо питаш? Дано не си намислила да крадеш дракона, както ония диаманти от Амазония!“
Кейт увери бижутера, че намеренията й са по-различни, но реши да не му повтаря, че не тя, а Надя бе намерила диамантите. По-добре беше Исак Розенблат да си мисли, че е способна да ги открадне. Реши, че по този начин интересът на стария й възлюбен към нея няма да отслабне. Тя прихна да се смее, но веднага се задави от кашлица. Бръкна в единия от безбройните си джобове и измъкна манерката си амазонското лекарство.
Отговорът на професор Людовик Льоблан беше дълъг и заплетен, както всичко написано от него. Започваше със сложно обяснение как той, покрай безбройните си други заслуги, бил първият антрополог, разкрил значението на скорпиона в шумерската, египетската и индийската митологии и дрън-дрън още двайсет и три абзаца за собствените му познания и мъдрост. Но сред тия двайсет и три абзаца, пръснати тук-там, имаше няколко твърде интересни сведения, които Кейт Колд трябваше да измъкне от паяжината. Писателка въздъхна отегчено, с мисълта колко непоносим е професорът-многознайко.
— Според Льоблан в северна Индия съществува секта, която боготвори скорпиона. Нейните членове носят белег, прогорен с нагорещено до червено желязо, най-често върху дясната си ръка. Славят се като кръвожадни, невежи и суеверни хора — съобщи тя на внука си и на Надя.
Добави, че сектата била ненавиждана, защото по време на борбата за независимост на Индия вършела мръсната работа на британските войски, като измъчвала и избивала собствените си сънародници. Поклонниците на Скорпиона все още служели като наемници, защото били жестоки и се славели като майстори на боя с кинжали.
— Те са крадци и контрабандисти, но си печелят хляба и като наемни убийци — обясни писателката.
Тогава Александър й разказа какво бяха видели в Червената крепост. И да бе имала желание да им се скара, че са поели подобен риск, Кейт не го стори. Пътуването из Амазония я бе научило да им се доверява.
— Няма съмнение, че мъжете, които сте видели, принадлежат към същата секта. Льоблан споменава, че членовете й носели туники и памучни чалми, оцветени с растителното багрило индиго. Боята полепвала по кожата им и с годините ставала неизличима, като татуировка, затова са известни като „сините воини“. Те са помади, прекарват живота си на кон, единственото им имущество са техните оръжия и от деца ги обучават да се бият — добави Кейт.
— И кожата на жените ли е синя? — запита Надя.
— Странен въпрос, момиче. В сектата няма жени.
— Как им се раждат деца, след като няма жени?
— Не знам. Може би нямат деца.
— Щом са обучавани да се бият още от малки, значи в сектата трябва да има и деца — настоя Надя.
— Може би ги крадат или купуват. В тази изключително бедна страна се раждат много деца, а някои родители, ако не могат да изхранват чедата си, ги продават — каза Кейт Колд.
— Питам се каква работа може да има Текс Армадильо със Сектата на Скорпиона — промърмори Александър.
— Едва ли е нещо добро — отсъди Надя.
— Мислиш ли, че става дума за наркотици? Помниш ли какво ни каза в самолета? Че марихуаната и опиумът растели в диво състояние навсякъде из Забраненото кралство.
— Надявам се този човек да не застава повече на пътя ни, но ако това се случи, не искам да имате вземане-даване с него. Ясна ли съм? — заповяда твърдо Кейт.
Надя и Александър кимнаха в знак на съгласие, но писателката улови погледа, който си размениха и разбра, че нито едно нейно предупреждение не би попречило на любопитството им.
Час по-късно екипът на „Интернешънъл джеографик“ се събра на летището, за да се качи на самолета за Тункхала, столицата на Кралството на Златния дракон. Там се срещнаха с Джудит Кински, която щеше да лети заедно с тях. Специалистката по озеленяване носеше бяла ленена рокля, дълга връхна дреха от същата материя, ботуши, както и протритата чанта, с която я бяха видели преди. Багажът й се състоеше от два не по-малко изтъркани куфара от дебел като килим здрав плат. Очевидно беше пътувала много, но дългата употреба не придаваше неугледен вид на дрехите и на багажа й. В сравнение с нея, членовете на експедицията на „Интернешънъл джеографик“, с избелелите си и измачкани дрехи, с торбите и раниците си, приличаха на бежанци от някое бедствие.
Самолетът беше стар модел, с витло, и побираше осем пътници и двама души екипаж. Освен тях на борда се качиха един индиец, тръгнал по работа към Забраненото кралство, и млад лекар, завършил университета в Делхи, който се завръщаше в родината си. Пътниците отбелязаха, че малката машина не изглежда особено стабилна, предвид предизвикателствата на Хималаите, но пилотът отговори с усмивка, че нямало от какво да се страхуват: в десетгодишния си опит нямал нито един сериозен инцидент, въпреки че въздушните течения между пропастите обикновено били доста силни.
— Какви пропасти? — запита разтревожен Жоел Гонсалес.
— Надявам се да ги видите, гледката е великолепна. Най-доброто време за летене е между октомври и април, когато небето е ясно. Има ли облаци, нищо не се вижда — обясни пилотът.
— Днес е малко облачно. Няма ли да се разбием в планините? — запита Кейт Колд.
— Това е ниска облачност, скоро ще видите синьото небе, госпожо. Освен това знам пътя наизуст, мога да летя и с вързани очи.
— По-добре ги дръжте добре отворени, младежо — отвърна сухо тя.
— Мисля, че до половин час ще загърбим облаците — успокои я летецът и добави, че са имали късмет, защото полетите често се отлагали с дни, заради времето.
Ягуар и Орлица установиха със задоволство, че Текс Армадильо не е на борда.
7
В Забраненото кралство
Нито един от пътниците, които за пръв път летяха по тази линия, не бе подготвен за онова, което последва. Беше по-лошо от влакчето на ужасите в увеселителните паркове, самолетът или се стрелваше отвесно нагоре и ушите им заглъхваха, а в стомасите си усещаха празнина, или внезапно пропадаше със
