стотици метри надолу и червата им сякаш се залепваха за мозъка. Тъкмо когато изглеждаше, че най-сетне малко са се стабилизирали, летецът се отклоняваше под остър ъгъл, за да избегне някой хималайски връх и те практически увисваха с главата надолу, след което той завиваше под същия ъгъл в обратната посока.
През илюминаторите от двете им страни се мяркаха стръмни планински склонове, а долу, много ниско долу — неописуемите пропасти, чието дъно едва се мержелееше. Само едно погрешно движение или миг колебание на пилота и малкият самолет щеше да се разбие в скалите или да падне като камък. Капризният вятър ги тласкаше на пристъпи напред, но веднъж прелетели над поредния хребет, за миг нахлуваше обратно и те увисваха във въздуха привидно неподвижни.
Индийският търговец и лекарят от Забраненото кралство бяха доста неспокойни и стояха като залепени за седалките си, въпреки твърденията си, че и преди са минавали през същото изпитание. Членовете на експедицията на „Интернешънъл джеографик“ придържаха стомасите си с две ръце и се опитваха да потиснат позивите за повръщане и страха. Никой не отронваше дума, дори Жоел Гонсалес: пребледнял като платно, той шепнеше молитви и галеше сребърния кръст, окачен както винаги на врата му. Всички бяха впечатлени от спокойствието на Джудит Кински — тя разлистваше някаква книга за лалета, без изобщо да й призлява.
Полетът трая няколко часа, които им се сториха дълги като дни. Накрая се приземиха с пикиране върху къса площадка, изсечена сред растителността. Отгоре пред очите им се бе разкрил великолепният пейзаж на Забраненото кралство: низ от тесни долини и тераси по склоновете, с пищна, почти тропическа растителност, сред величествена верига от заснежени върхове. Селцата приличаха на бели кукленски къщички, пръснати тук и там на почти непристъпни места. Столицата бе разположена в дълга и тясна котловина, сгушена между хълмовете. Управляването на самолет на подобно място изглеждаше невъзможно, но пилотът си знаеше добре работата. Когато най-сетне кацнаха, всички заръкопляскаха, за да отпразнуват края на невероятното си премеждие. В този момент към самолета вече се приближаваше стълба и вратата се отвори. Пътниците с мъка се изправиха на крака и тръгнаха залитайки към изхода, с чувството, че всеки миг ще повърнат или ще припаднат; изключение правеше само невъзмутимата Джудит Кински, която не бе загубила самообладанието си.
Първа до вратата стигна Кейт Колд. Внезапен порив на вятъра я блъсна в лицето и тя се съвзе. С изненада забеляза красиво изтъкания килим, постлан от долния край на стълбата до входа на малка цветна дървена постройка с покрив на пагода. От двете страни на килима бяха наредени деца с кошници, пълни с цветя. Покрай пътеката се издигаха тънки стълбове, на които се вееха дълги копринени знамена. Неколцина музиканти, в ярки одежди и с огромни шапки на главата, биеха барабани и надуваха метални тръби.
До последното стъпало стояха в очакване четири високопоставени особи в церемониални премени: дълги до коленете поли, пристегнати на кръста с тъмносини пояси — белег за министерски ранг, — дълги сака, обшити с корали и тюркоази и високи островърхи кожени шапки с позлатени украшения и ленти. В ръцете си държаха ефирни бели шалове.
— Гледай ти. Не очаквах подобно посрещане — възкликна писателката, приглаждайки с пръсти сивите си кичури и ужасяващото яке с хиляда джоба.
Тя слезе с усмивка на уста, следвана от другарите си, и размаха ръка за поздрав, ала никой не й отвърна. Минаха покрай знатните личности и децата с цветя, които не ги удостоиха дори с поглед, сякаш не съществуваха.
Зад тях вървеше Джудит Кински, спокойна, усмихната, с чудесна външност. Тогава музикантите надуха оглушително инструментите си, децата започнаха да хвърлят шепи с цветя, а високопоставените лица се приведоха в дълбок поклон. Джудит Кински отвърна с леко навеждане, после протегна ръце, за да поеме белите копринени шалове, наречени ката.
Репортерите от „Интернешънъл Джеографик“ видяха как от къщичката с покрив на пагода излиза свита от богато пременени сановници. В средата крачеше по-висок от всички мъж на около шейсет години, но с младежко излъчване, облечен с обикновена дълга тъмночервена пола или саронг, която закриваше долната част от тялото му и, с преметната през рамо лента от шафраненожълт плат. Главата му беше обръсната и не носеше шапка. Пристъпваше бос и единствените му украшения бяха молитвената гривна от кехлибарени мъниста и окачения на гърдите медальон. Въпреки прекомерната простота, контрастираща с разкошните одежди на околните, чужденците не се усъмниха нито за миг, че това е кралят. Те се отдръпнаха, за да му сторят път, и автоматично се поклониха дълбоко, както всички наоколо — толкова внушително бе излъчването за власт на монарха.
Негово Величество кимна за поздрав на Джудит Кински и тя мълчаливо му отвърна по същия начин, веднага след което двамата размениха шалове си с поредица от сложни реверанси. Чужденката изпълни ритуала безупречно: наистина бе изучила подробно нравите на тази страна, както бе обяснила на Кейт Колд. Когато посрещането завърши, кралят и Джудит се усмихнаха широко и си стиснаха ръцете по западен маниер.
— Добре дошла в нашата скромна страна — изрече владетелят на английски с британски акцент.
Монархът и неговата гостенка се оттеглиха, съпроводени от многолюдната свита, докато Кейт и екипът й се почесваха по главата, смаяни от видяното. Очевидно Джудит Кински бе впечатлила дълбоко владетелят, след като я посрещаше не като специалистка, наета да засади лалета в градината му, а като пълномощен министър.
Докато събираха багажа си, апаратите и триножниците на фотографите, към тях се приближи някакъв човек, който се представи като Уанджи, техният екскурзовод и преводач. Беше облечен с характерната носия: саронг, привързан на кръста с раиран пояс, къс елек без ръкави и тънки кожени ботуши. На Кейт й направи впечатление шапката му, подобна на тези от филмите за италианската мафия.
Натовариха багажа на раздрънкан джип, настаниха се удобно, доколкото това бе възможно, и потеглиха към столицата. Тя, според Уанджи, била „ей там“, ала пътуването продължи почти три часа, защото онова, което той наричаше „шосе“, се оказа тясна пътека с безброй завои. Водачът говореше старомоден английски с трудноразбираемо произношение, сякаш го беше учил от книгите, без да е имал много възможности да го упражнява.
По пътя вървяха монаси и монахини на всички възрасти, някои от тях пет-шестгодишни, с купички за подаяния. Срещнаха и натоварени с торби селяни, младежи на велосипеди, както и биволски впрягове. Хората бяха представители на много красива раса: средни на ръст, с аристократични черти и горда осанка. Усмивката не слизаше от лицата им, сякаш бяха доволни по рождение. Покрай тях минаха само две моторни превозни средства: стар мотоциклет с чадър вместо покрив и малък автобус, боядисан в хиляди цветове, претъпкан с пътници, животни и вързопи. За да се разминат, джипът трябваше да изчака в страни, защото на тесния път нямаше място за две возила. Уанджи им съобщи, че Негово Величество разполагал с няколко модерни автомобила и че Джудит Кински сигурно отдавна е пристигнала в хотела.
— Кралят се облича като монах… — отбеляза Александър.
— Негово Величество е нашият духовен водач. Първите му години са преминали в тибетски манастир. Той е свят човек — обясни им водачът, като се покланяше в знак на почит със събрани пред лицето ръце.
— Мислех, че монасите не се женят — обади се Кейт Колд.
— Повечето от тях — да, но кралят е длъжен да го стори, за да даде синове на короната. Негово Величество е вдовец. Любимата му съпруга почина преди десет години.
— Колко деца имаха?
— Бяха благословени с четири момчета и пет дъщери. Един от синовете ще стане крал. Тук не е като в Англия, където най-големият наследява короната. При нас Принцът с най-чисто сърце сяда на престола след смъртта на баща си — отвърна Уанджи.
— Как разбират кой е с най-чисто сърце? — запита Надя.
— Кралят и кралицата познават добре децата си и обикновено се досещат, но решението им трябва да бъде потвърдено от Далай лама, който проучва астралните знаци и подлага избраното дете на различни изпитания, за да определи дали именно то е превъплъщение на предишен владетел.
Преводачът им обясни, че изпитанията били неоспорими. Едното от тях, например, се състояло в това принцът да разпознае седемте предмета, използвани от първия господар на Кралството на Златния дракон преди хиляда и осемстотин години. Вещите се нареждали на пода, сред много други, и детето избирало.
