около врата му и се вкопчи здраво за ушите му. Младежът въздъхна с примирение.
Дил Бахадур съблече един от бандитите и подаде монашеското си расо на Пема, която зъзнеше полугола, то й беше толкова голямо, че се наложи да го увие два пъти около талията си. С огромно отвращение принцът навлече черните вонящи дрипи на злодея. Сто пъти предпочиташе да остане само по набедреник, но съзнаваше, че щом слънцето залезе и температурата падне, трябваше да бъде добре облечен. Дил Бахадур беше толкова впечатлен от смелостта и самообладанието на Пема, че жертвата да й даде дрехата си му се струваше незначителна. Не можеше да откъсне очи от нея. Девойката благодари за жеста със срамежлива усмивка и пъхна глава в грубото тъмночервено расо, присъщо за монасите от нейната страна, без да подозира, че това са одеждите на престолонаследника.
Тенсинг прекъсна трогателните погледи между Дил Бахадур и Пема, за да разпита девойката какво е дочула в пещерата. Тя потвърди подозренията му: останалата част от шайката кроеше да открадне Златния дракон и да похити краля.
— Първото ми е ясно, защото статуята е много ценна, но второто не мога да проумея. За какво им е кралят? — запита принцът.
— Не знам — отговори тя.
Тенсинг се взря за кратко в аурата на пленниците, избра най-податливия и впери в него острия си поглед. Обикновено благият израз в очите му рязко се промени; свитите му зеници заприличаха на две цепки и противникът изпита чувството, че пред него стои змия. Ламата изрече монотонно няколко думи на санскрит, които само Дил Бахадур разбра, и след по-малко от минута втрещеният злосторник се подчини на властта му и потъна в хипнотичен сън.
Разпитът хвърли светлина върху някои страни от плана на Сектата на Скорпиона и потвърди, че вече е късно да се попречи на бандата да нахлуе в двореца. Разбойникът не вярваше да са сторили нещо лошо на краля: американецът им бил наредил да го пленят жив, тъй като трябвало да изтръгнат от него някаква тайна. Човекът не знаеше нищо повече. Най-важното сведение, което получиха бе, че владетелят и статуята щяха да бъдат отнесени в изоставения манастир Чънтан дзун.
— Как смятат да се измъкнат оттам? Местността е непристъпна — възкликна смаян принцът.
— Със самолет — отвърна бандитът.
— Сигурно имат хеликоптер — обади се Александър, който, макар да не разбираше езика, долавяше в общи линии за какво си говореха, благодарение на образите, оформени по телепатия в съзнанието му.
Така бе общувал през повечето време с ламата и принца, но сега вече Пема можеше да допълва подробностите.
— Текс Армадильо ли имат предвид? — залита Александър.
Не получи потвърждение, защото разбойниците го познаваха само като „американеца“, а Пема не го беше виждала.
Тенсинг извади мъжа от хипнозата и заяви, че ще оставят бандитите там, след като се уверят, че няма да успеят да се развържат. Нямаше да им стане нищо, ако прекарат една-две нощи под открито небе, докато ги откриеха войниците на краля или, при повече късмет, собствените им другари. Той събра ръце пред лицето си и с лек поклон поиска прошка от злодеите за неучтивото му отношение към тях. Дил Бахадур направи същото.
— Ще се моля да бъдете спасени, преди да дойдат черните мечки, белите леопарди или тигрите — изрече най-сериозно Тенсинг.
Тези прояви на любезност направиха дълбоко впечатление на Александър. Ако бе станало обратно и те се бяха оказали победените, сините мъже щяха да им видят сметката, без много-много да им се кланят.
— Може би трябва да идем в манастира — каза Дил Бахадур.
— Ами те? — попита Александър, сочейки Пема и другите момичета.
— Аз навярно ще смогна да ги заведа до долината и да съобщя на кралската войска също да тръгне към манастира — обади се Пема.
— Според мен едва ли ще е възможно да се използва пътя на разбойниците — те сигурно са поставили постови по хълмовете. Ще трябва да поемете по пряка пътека — чу се гласа на Тенсинг.
— Моят учител няма предвид отвесния склон, нали? — прошепна принцът.
— Може би идеята не е чак толкова лоша — засмя се монахът.
— Моят почитаем учител се шегува, нали? — настоя младежът.
Вместо отговор ламата се усмихна широко и даде знак на момичетата да го последват. Тръгнаха през същата местност, през която бяха стигнали до Надя. Тенсинг водеше редицата и помагате на девойките да се катерят, а те едва го следваха: бяха обути със сандали, облечени в саронги и нямаха опит в подобни стръмнини, но нито една от тях не се оплакваше. Бяха безкрайно благодарни, че са измъкнали от ръцете на сините разбойници, а и монахът великан им вдъхваше пълно доверие.
Александър, който вървеше последен зад принца и Пема, хвърли последен поглед към жалката група бандити зад гърба си. Струваше му се невероятно, че се е сражавал с професионални убийци — подобни неща човек можеше да види само по екшъните. Току-що бе оцелял от едно не по-малко страшно премеждие от смъртоносната битка в Амазония между индианци и войници, която завърши с няколко жертви, или когато бе зърнал разкъсайте от Зверовете човешки тела. Не успя да сдържи усмивката си: да пътуваш с баба Кейт наистина не беше работа за слабаци.
Надя зърна приятелите си да се задават в индийска нишка откъм дефилето по посока на нейното скривалище и тръгна да ги посрещне развълнувана, но като забеляза сред тях един от сините разбойници, сепнато се спря. Погледна пак и откри, че това е Дил Бахадур. Бяха се забавили по-малко от очакваното, но тези кратки часове й се бяха сторили безкрайни. През това време Надя зовеше своето животно-тотем, за да бди над тях отвисоко, но бялата орлица не се появи и й се наложи да ги чака със свито гърло. Разбра, че не може да се преобразява, когато пожелае, а само в мигове на огромна опасност или на изключително мисловно напрежение. Беше нещо подобно на транс. Орелът представляваше нейния дух, същността на нейната природа. Когато за пръв път й се бе случило в Амазония, бе останала изненадана, че е точно птица, защото от височината й се виеше свят и се вцепеняваше от страх. Никога не беше мечтала да полети, както някои нейни връстници. Ако я бяха запитали преди какъв би могъл да бъде нейният дух-тотем, щеше да отговори делфин, защото се отъждествяваше с това умно и игриво животно. Орелът, който се рееше така грациозно над върховете, й бе помогнал много да преодолее фобията си, макар че понякога все още изпитваше страх от височината. Дори в момента отвесните урви под краката й я караха да трепери.
— Ягуар! — извика тя и се затича към приятеля си, без да удостои с поглед останалите членове на групата. Александър понечи да я прегърне, но се овладя навреме: не му се щеше другите да помислят, че Надя е неговото момиче или нещо от този род. — Какво стана? — попита тя.
— Нищо особено… — отвърна той с престорено безразличие.
— Как освободихте момичетата?
— Много лесно: обезоръжихме бандитите, набихме ги, изгорихме скорпионите, опушихме пещерата, подложихме на мъчения единия от разбойниците, за да пропее, и ги зарязахме там вързани, без вода и храна, обречени на бавна смърт.
Надя зяпна, но в това време Пема се хвърли да я прегърне. Двете момичета набързо си разказаха какво им се бе случило, откакто се бяха разделили.
— Знаеш ли нещо за този монах? — прошепна Пема в ухото на Надя, сочейки Дил Бахадур.
— Много малко.
— Как се казва?
— Дил Бахадур.
— Това означава „смело сърце“ — подходящо име.
— Навярно ще се омъжа за него — заяви Пема.
— Та вие едва се познавате! Да не би вече да ти е предложил брак? — прекъсна я Надя през смях.
— Не, монасите обикновено не се женят. Но може би аз ще му предложа, ако ми се удаде случай — отвърна непринудено Пема.
15
Отвесният склон
