за помощ. Ламата му обясни, че болката и изтощението я бяха задържали в собствения й физически образ.
Именно птицата им извести, че на няколко метра по-нататък, след една извивка на планината, се издигаше Чънтан дзун. Завързаните отпред коне издаваха присъствието на престъпниците, но не се виждаше никаква стража: явно не очакваха гости.
Тенсинг прие телепатичното послание на орлицата и събра хората си, за да обмислят най-добрия начин за действие. Йетите не разбираха нищо от стратегия, за тях битката означаваше да се изправят пред врага, размахвайки боздугани и крещейки като демони, което също можеше да се окаже ефикасно, ако не ги посрещнеха със залп от куршуми. Най-напред следваше да проверят точно колко мъже има в манастира и как бяха разставени, с какви оръжия разполагаха, къде държаха краля и Златния дракон.
Изведнъж Надя се присъедини към тях най-естествено, сякаш никога не бе летяла като птица. Никой не каза нищо.
— Ако моят почитаем учител разреши, аз ще от пръв — пожела Дил Бахадур.
— Това едва ли е най-доброто. Ти си бъдещият крал. Ако нещо се случи на баща ти, народът разчита на теб — отвърна ламата.
— Ако почитаемият учител разреши, аз мога да бъда първи — каза Александър.
— Ако почитаемият учител разреши, мисля, че е най-добре аз да тръгна първа, защото умея да ставам невидима — намеси се Надя.
— Дума да не става! — извика Александър.
— Защо? Нямаш ли ми доверие, Ягуар?
— Много е опасно.
— Колкото е опасно за мен, толкова и за теб.
— Може би момичето орлица има право. Всеки предлага онова, на което е способен. В този случай е много подходящо да бъдеш невидим. Ти, Александър, имаш сърце на черен ягуар и ще се наложи да се биеш рамо до рамо с Дил Бахадур. Йетите ще дойдат с мен. Боя се, че съм единственият тук, който умее да се разбира с тях и да ги озаптява. Щом усетят, че враговете са наблизо, те ще обезумеят — продължи Тенсинг.
— Ето тук щеше да ни помогне модерната технология! Едно уоки-токи щеше да ни бъде от огромна полза. Как ще се свържем с Орлица, за да разберем, че можем да тръгваме? — запита Александър.
— Навярно по същия начин, по който се свързваме сега… — отвърна Тенсинг и Алекс се разсмя, защото осъзна, че от доста време разменяха мисли, без да произнесат нито дума.
— Гледай да не се поддаваш на страха, Надя, това смущава мислите. Действай без колебание, това улеснява възприятията. Съсредоточи се в един-единствен образ — посъветва я принцът.
— Не се притеснявай, телепатията е като да говориш със сърцето — успокои го тя.
— Може би единственото ни предимство е изненадата — отбеляза ламата.
— Ако почитаемият учител ми позволи, бих му направил следното предложение: когато се обръщате към йетите, може би няма да е зле да им говорите по-направо — пошегува се Александър, подражавайки на учтивия начин за разговор в Забраненото кралство.
— Мисля, че младият чужденец би трябвало да има малко повече доверие в моя учител — намеси се Дил Бахадур, докато опитваше доколко е натегнат лъка му и броеше стрелите си.
— Наслука — сбогува се Надя и леко докосна с устни бузата на Александър.
Освободи се от Бороба, която увисна на врата на Александър и го хвана здраво за ушите, както правеше, когато стопанката й отсъстваше.
В този миг някакъв звук, подобен на този от лавината преди малко, ги закова по местата им. Само йетите разбраха тутакси, че става дума за нещо различно, нещо ужасяващо, каквото никога досега не бяха чували. Те се проснаха на земята разтреперани, закриха глави с ръце, забравили за боздуганите си, и свирепите зверове се превърнаха в скимтящи от страх животинки.
— Това май е хеликоптер — каза Александър и се размаха да се прикрият зад камъните и планинските сенки, за да не бъдат забелязани отгоре.
— Какво е това? — попита принцът.
— Нещо подобно на самолет. А самолетът е нещо като хвърчило с мотор — отговори американецът изумен, че в XXI век все още има хора, които живеят като през Средновековието.
— Знам какво е самолет, виждам ги всяка седмица да минават по посока на Тункхала — каза Дил Бахадур, без да се засяга от тона на новия си приятел.
От другата страна на сградата в небето се появи метална машина. Тенсинг се опита да успокои йетите, но в мозъците на тези същества не се побираше мисълта за летящ уред.
— Това е птица, която изпълнява заповеди. Не бива да се боим от нея, ние сме по-свирепи — каза им накрая ламата, преценявайки, че това вече ще могат да го разберат.
— Следователно има място за кацане. Сега разбирам защо са си направили труда да дойдат чак дотук и как смятат да се измъкнат от страната заедно със статуята — заключи Александър.
— Да ги нападнем, преди да са избягали, ако само почитаем учител смята за подходящо — предложи принцът.
Тенсинг направи знак, че трябва да изчакат. Измина на близо час, докато машината кацне. От мястото, където се намираха, нямаха възможност да следят маневрата, но предположиха, че е много сложна, след като самолетът правеше опит след опит да се приземи, после отново се издигаше, кръжеше и се спускаше, докато най-сетне тътенът на мотора заглъхна. Изконната тишина сред тези върхове бе нарушена от човешки говор наблизо и те предположиха, че това сигурно са разбойниците. Когато и гласовете стихнаха, Тенсинг реши, че е вре да се приближат.
Надя се съсредоточи, за да стане прозрачна във въздуха, и се отправи към манастира. Александър трепереше целият заради нея, а сърцето му биеше толкова силно, че той се уплаши да не би враговете му на три метра по-нататък да го чуят.
18
Битката
В манастира Чънтан дзун се прилагаше последната част от плана на Специалиста. Когато хеликоптерът кацна на покритата със снет малка площадка, оформена отколе от лавина, бе посрещнат с възторг, защото това бе истински подвиг. Според указанията на шефа си, Текс Армадильо бе обозначил точката за кацане с червен кръст, очертан с ягодов прах за разтворима напитка. От въздуха кръстът изглеждаше не по-голям от двайсет и петцентова монета, но от по-близо белегът ставаше съвършено ясен. Освен ограничения размер на мястото за приземяване, което налагаше ловки маневри, за да не се удари витлото в скалите, летецът трябваше да преодолее въздушните течения. Околните върхове образуваха нещо подобно на фуния, в която вятърът се въртеше като мелница.
Пилотът беше герой от Военновъздушните сили на Непал, човек доказал своята храброст и неподкупност, комуто бяха предложили цяло състояние, за да прибере „една пратка“ и двама души от това място. Той нямаше представа какъв е товара, а и не изпитваше особено любопитство да разбере, достатъчно му бе да знае, че не става дума за наркотици, нито за оръжия. Агентът, който го бе наел, се бе представил като член на международен екип от учени, дошли да вземат скални проби от района. Двете лица и „пратката“ трябваше да бъдат превозени от Чънтан дзун до неизвестен адрес в северна Индия, където летецът щеше да получи втората част от парите си.
Видът на мъжете, които му помогнаха да слезе от хеликоптера, не му се понрави. Това не бяха чуждестранни учени, както очакваше, а някакви номади със синкава кожа и отблъскващо изражение, с половин дузина ножове с различна форма и размери на пояса. Зад тях се появи американец с небесносини, студени като ледник, очи, който го поздрави с добре дошъл и го покани да изпие чаша кафе в манастира, докато другите натоварят „пратката“ в хеликоптера: тежък пакет с особена форма, увит в брезент и здраво овързан с въжета, който неколцината мъже едва успяваха да повдигнат. Пилотът предположи, че това са скалните мостри.
Американецът го преведе през няколко напълно разрушени зали. Таваните едва се държаха, по- голямата част от стените бяха срутени, подът беше нагънат от земетресението и от корените, поникнали през годините забвение. От пукнатините стърчеше суха и твърда трева. Навсякъде се виждаха животински
