застреля Надя беше огромна. Безпомощен, Дил Бахадур видя как Текс Армадильо се оттегля към изхода, повлякъл замаяното момиче по посока на малката площадка, където хеликоптерът чакаше върху тънкия слой сняг.
Джудит Кински използва суматохата, хукна в противоположната посока и изчезна сред руините на манастира.
Докато в единия край на сградата се случваше всичко това, в другия се разиграваше не по-малко бурна сцена. Повечето от сините разбойници се бяха скупчили край импровизираната кухня, наливаха се с алкохол от манерките си, дъвчеха бетел и разискваха полугласно как да преметнат Текс Армадильо. Те, естествено, нямаха представа, че всъщност Джудит Кински командва парада — мислеха я за заложник, както и краля. Американецът им бе платил уговореното в брой, знаеха също, че в Индия ги очакват оръжия и коне, като допълнение към сделката, но след като бяха видели златната статуя, обсипана със скъпоценни камъни, те смятаха, че заслужават много повече. Вероятността да изтърват съкровището, като го оставят в хеликоптера, не им се нравеше, макар да разбираха, че това е единственият начин да го измъкнат от страната.
— Хайде да пленим пилота — предложи главатарят през зъби, поглеждайки крадешком към непалския герой, който отпиваше от чашата си кафе с кондензирано мляко в един ъгъл.
— Кой ще тръгне с него? — попита един от разбойниците.
— Аз — реши главатарят.
— А как да бъдем сигурни, че няма да забегнеш с плячката? — обади се друг от неговите хора.
Възмутен, главатарят посегна към един от кинжалите си, но не успя да довърши движението, защото Тенсинг и йетите нахлуха като торнадо откъм южното крило на Чънтан дзун. Малкият отряд наистина будеше страх. Начело вървеше монахът, въоръжен с два пръта, свързани с някаква верига, открита сред останките на онова, което навремето бе служило за оръжейна зала на прочутите монаси-бойци, населявали укрепената обител. По начина, по който размахваше тоягите и движеше тялото си, всеки би се досетил, че е майстор на бойните изкуства. Следваха го десетимата йети, които и при нормални обстоятелства имаха потресаващ вид, а сега приличаха на чудовища, избягали от най-лошия кошмар. На пръв поглед изглеждаха двойно повече и вдигаха врява като за цяла орда. Нарамили боздугани и камъни, с кожените щитове и ужасяващите шлемове с окървавени рога у тях нямаше нищо човешко. Крещяха и скачаха като обезумели орангутани, щастливи, че им се отдава възможност да удрят наляво и надясно с криваците, а и — защо не — и тях да ги удрят, защото това също беше част от забавлението. Тенсинг им нареди да нападат, примирен с факта, че няма да успее да ги озапти. Преди да нахлуе в манастира, той бе отправил кратка молитва към небето битката да завърши без жертви, защото щяха да тежат на неговата съвест. Йетите не бяха отговорни за действията си, пламнеше ли веднъж тяхната агресивност, те загубваха и малкото разум, който притежаваха.
Суеверните сини разбойници решиха, че ги застига проклятието на Златния дракон и че армия от демони идва да отмъсти за извършеното светотатство. Те бяха в състояние да се опълчат на най-свирепия враг, но мисълта да се изправят пред пъклени изчадия им изправи косите. Побягнаха като лопатари, следвани по петите от йетите, пред смаяния поглед на пилота, който се залепи за стената, за да ги пропусне да минат, все още с чашата в ръце, чудейки какво става. Уж бе дошъл да вземе някакви си учени, а вместо това се бе озовал сред шайка диваци, боядисани в синьо, извънземни маймуни и монах-великан, въоръжен като в китайските филми за кунгфу.
След като бандитите и йетите изчезнаха с трясък, ламата и пилотът изведнъж се оказаха сами.
— Намасте — поздрави летецът, когато гласът му се възвърна, защото нищо друго не му дойде на ум.
— Тачу качи — отвърна на своя език Тенсинг с кратък поклон, като на светско събитие.
— Какво става тук по дяволите? — попита авиаторът.
— Може би ще е малко трудно за обяснение. Тези с рогатите шлемове, йетите, са мои приятели. Другите откраднаха Златния дракон и отвлякоха краля — уведоми го Тенсинг.
— Имате предвид легендарния Златен дракон? Значи това са качили на моя хеликоптер! — извика героят от Непал и хукна към площадката за приземяване.
Тенсинг го последва. Положението му се струваше леко смехотворно, защото все още не знаеше, че кралят е ранен. През една дупка в стената той видя как йетите гонят надолу по склона ужасените мъже на Скорпиона. Направи безуспешен опит да спре с мисъл бойците Грр-импр, но те прекалено много се забавляваха, за да му обърнат внимание. Страховитите им бойни крясъци звучаха вече като възгласи на предчувствано удоволствие, сякаш бяха деца, които си играят. Тенсинг за по ден път се помоли да не застигат никой от разбойница не желаеше да прибавя неизличими петна от нови насилствени действия към своята карма.
Доброто настроение на Тенсинг секна още щом излезе манастира и видя картината пред очите си. Някакъв чужденец, в когото разпозна американеца главатар на сините мъже, според онова, което му беше казала Надя, стоеше до хеликоптера. В едната му ръка беше забита стрела, ето обаче не му пречеше да размахва пистолет. С другата държеше Надя практически във въздуха, като я притискаше към тялото си така, че да му служи за щит.
На трийсетина метра по-нататък Дил Бахадур се готвеше отново да го прониже, а Александър стърчеше като парализиран до него, неспособен да предприеме каквото и да било.
— Пусни лъка! Махайте се или ще пръсна мозъка на малката! — заплаши Текс Армадильо и никой не си помисли, че се шегува.
Принцът отпусна оръжието и двамата с Александър отстъпиха към развалините на сградата, докато Текс Армадильо се опитваше да се покатери на хеликоптера заедно с Надя и накрая грубо я хвърли вътре.
— Чакайте! Няма да успеете да се измъкнете оттук без мен! — извика в този миг пилотът и пристъпи напред, но американецът вече бе запалил мотора и витлото завъртя.
Сега беше моментът Тенсинг да приложи свръхестествените си психически способности. Най-висшето изпитание за един тулку се състоеше в това да измени хода на природните стихии. Трябваше да се съсредоточи и да призове вятъра, за да попречи на Армадильо да избяга със свещената реликва на народа му. Но ако хеликоптерът попаднеше във въздушната мелница, Надя също щеше да загине. Съзнанието на ламата бързо прецени възможностите и той отсъди, че не бива да рискува: един човешки живот беше по- ценен от всичкото злато на света.
Дил Бахадур вдигна отново лъка, колкото и безсмислено да беше да напада металната птица със стрели. Александър проумя, че злодеят ще отнесе със себе си Надя и започна да крещи името на приятелката си. Момичето не можеше да го чуе, но тътенът на мотора и вихрушката от перката я бяха извадили от вцепенението й. Беше се стоварила като чувал с картофи върху седалката, когато похитителят я хвърли вътре. Но в момента, в който машината започна да се издига, Надя използва това, че Текс Армадильо е зает с уредите, с които трябваше да борави само с една ръка, защото другата висеше безжизнена, промъкна се към вратата, отвори я и без да мисли и да поглежда надолу скочи в празното пространство.
Александър се спусна към нея, без да се пази от хеликоптера, който се люлееше над главата му. Надя беше паднала от повече от два метра височина и ако снегът не бе смекчил удара, щеше да се пребие.
— Орлице! Добре ли си? — викаше Александър ужасен.
Като го видя да тича към нея, тя му махна с ръка по-скоро удивена от смелостта си, отколкото уплашена. Тътенът на хеликоптера във въздуха заглуши гласовете.
Тенсинг също се приближи, а Дил Бахадур, след като се увери, че Надя е жива, хукна обратно към залата, където бе оставил баща си, пронизан от куршума на Текс Армадильо. Когато монахът се наведе над нея, Надя му извика че кралят е тежко ранен и му направи знак да отиде при него. Ламата веднага се спусна след принца в манастира, докато Александър се мъчеше да настани по-удобно приятелката си, намествайки якето си под главата й, насред вихрушката и снежния прах, вдигнати от хеликоптера. Надя беше доста натъртена от падането, но изкълченото преди рамо стоеше на мястото си.
— Май няма да умра толкова млада — обяви тя и събра сили, за да се надигне. Устата и носът й бяха пълни с кръв от крошето на Армадильо.
— Не мърдай, преди да се е върнал Тенсинг — нареди й Александър, на когото не му беше до шеги.
