спазват техните указания. Грр-импр улесни задачата им. Събра поданиците си и обяви новия закон: който пийне от въпросната вода, ще бъде хвърлен във врящите казани, ясно ли е? На всички им стана ясно.
Племето помогна на Тенсинг и Дил Бахадур да съберат търсените билки. През седмицата, прекарана в Долината на Снежния човек, гостите се увериха, че децата се възстановяваха с всеки изминат ден, а възрастните укрепваха, колкото повече изсветляваше моравия цвят на езиците им.
Когато дойде време да си тръгнат, Грр-импр лично ги изпроводи. Видя ги, че се отправят към каньона, откъдето бяха дошли, и след кратко колебание, защото се боеше да разкрие тайната дори на тези две божества, тя им направи знак да я последват в противоположната посока. Ламата и принцът вървяха след нея повече от час по тясна пътека помежду стълбовете пара и лагуните от вряла вода, докато първобитното селище на йетите остана далеч зад гърба им.
Вълшебницата ги отведе до края на платото, посочи им една планинска клисура и им съобщи, че понякога йетите излизали оттам, за да търсят храна. Тенсинг успя да разбере думите й: естественият тунел скъсяваше пътя. Оказа се, че тайнствената долина е много по-близко до цивилизацията, отколкото всички предполагаха. На пергамента, който монахът държеше в ръце, бе отбелязан само пътя, известен на свещениците, а той беше много по-дълъг и изпълнен с препятствия, отколкото затънтения проход. По разположението на теснината Тенсинг направи сметка, че тя се спуска направо през планината и излиза точно пред Чънтан дзун, разрушения манастир. Това им спестяваше две трети от пътя.
Грр-импр се сбогува с тях с единствения признак натопли чувства, който познаваше: близа ги по лицата и ръцете, докато ги покри целите с лиги и сополи.
Дил Бахадур и Тенсинг едва изчакаха ужасната старица да обърне гръб и се завъргаляха в снега, за да се измият. Учителят се смееше, но ученикът едва сдържаше отвращението си.
— Утехата ни е, че никога повече няма да видим добрата стара дама — обади се младежът.
— Никога е много време, Дил Бахадур. Току-виж животът ни поднесъл някоя изненада — отвърна ламата, навлизайки решително в пролома.
2
Трите приказни яйца
Междувременно на другия край на света Александър Колд тъкмо кацаше в Ню Йорк заедно с баба си Кейт. От слънцето край Амазонка кожата на момчето бе заприличала на тъмно дърво. Прическата му беше дело на индианците и на върха на главата му светлееше избръснат кръг, с пресен белег по средата. Носеше мръсна раница на гръб, а в ръцете си стискаше бутилка с подобна на мляко течност. Кейт Колд, загоряла по същия начин, беше с вечните си къси панталони в цвят каки и кални обувки. Сивата й коса, която тя сама подстригваше, без да се гледа в огледалото, и придаваше вид на току-що събуден индианец-мохикан. Беше уморена, но зад счупените и закрепени с лейкопласт очила зениците й святкаха. Багажът им се състоеше от една близо триметрова тръба и няколко вързопа с необичаен размер и форма.
— Нещо за деклариране? — запита ги чиновникът от имиграционната служба, чийто поглед издаваше неодобрението му към странната подстрижка на Алекс и вида на баба му.
Беше пет часа сутринта и митничарят беше не по-малко уморен от пътниците от самолета, пристигнал току-що от Бразилия.
— Нищо. Ние сме репортери от списание „Интернешънъл джеографик“. Всичко, което носим, е работен материал — отвърна Кейт Колд.
— Плодове, зеленчуци, храни?
— Само лечебна вода за болната ми майка… — обади се Алекс и вдигна бутилката, която бе стискал в ръце през целия път.
— Не му обръщайте внимание, господин офицер, момчето има богато въображение — намеси се Кейт.
— Какво е това? — запита чиновникът, сочейки тръбата.
— Сербатана.
— Моля?
— Нещо като кухо стъбло, с което индианците от Амазония изстрелват отровните стрели… — започна да обяснява Александър, но баба му го срита да млъкне.
Чиновникът беше разсеян и преустанови въпросите, така че не узна за колчана със стрелите, нито за кратуната със смъртоносно кураре в един от вързопите.
— Още нещо?
Александър Колд порови в джобовете на якето си и измъкна три едри стъклени топчета.
— Какво е това?
— Мисля, че са диаманти — отвърна младежът и веднага получи нов ритник от баба си.
— Диаманти! Много забавно! Какво си пушил, момче? — възкликна митничарят през смях, докато подпечатваше паспортите им и им даваше знак да преминат.
Когато отвориха вратата на нюйоркския апартамент, непоносима воня блъсна Кейт и Александър в лицата. Писателката се плесна по челото. Не за първи път заминаваше и забравяше кофата с отпадъци в кухнята. Влязоха препъвайки се, запушили нос с ръка. Докато Кейт се оправяше с багажа, внукът й отвори прозорците и се зае с боклука, който вече гъмжеше от всевъзможна флора и фауна. Когато най-сетне успяха да вкарат триметровото индианско оръжие в маломерния апартамент, Кейт се отпусна с въздишка на дивана. Годините вече започваха да й тежат.
Александър извади топчетата от джоба си и ги постави върху масата. Тя ги погледна с безразличие. Приличаха на стъклени преспапиета, като онези, които туристите често купуват.
— Това са диаманти, Кейт — съобщи й момчето.
— Сигурно! Колкото аз съм Мерлин Монро… — отвърна възрастната писателка.
— Коя?
— О! — изсумтя тя, ужасена от бездната, която зееше между нея и поколението на нейния внук.
— Сигурно е някоя от твоето време — додаде Александър.
— Това е моето време! То е повече мое, отколкото твое. Аз поне не живея на луната, като теб — измърмори сърдито бабата.
— Наистина са диаманти, Кейт — настоя той.
— Добре, Александър, диаманти са.
— Може ли да ме наричаш Ягуар? Това е моето животно-тотем. Диамантите не са наши, Кейт, те са на индианците, на Хората от мъглата. Обещах на Надя, че ще ги използваме в тяхна защита.
— Стига! — измърмори баба му, без да му обръща внимание.
— С тях можем да финансираме фондацията, която смяташ да основеш заедно с професор Льоблан.
— От удара по главата май ти се е разхлопала дъската, момче — отвърна тя и разсеяно пусна стъклените яйца в джоба на якето си.
През следващите седмици писателката щеше да има повод да промени мнението си за своя внук.
Стъклените яйца престояха у Кейт цели две седмици, преди тя да се сети за тях, но веднъж, когато преместваше якето си от стола, едното от тях изпадна и почти премаза пръстите на крака й. Междувременно нейният внук Александър се беше прибрал у дома, при родителите си в Калифорния. Писателката ходи няколко дни с насинен крак и с камъните в джоба, като си играеше разсеяно с тях по улицата. Една сутрин влезе да пие кафе в близкото заведение и на тръгване без да иска остави един диамантите на масата. Собственикът италианец, кой я познаваше от двайсет години, я настигна на ъгъла.
— Кейт! Забрави си стъкленото топче! — извика й и й го подхвърли над главите на минувачите. Тя го улови в полет и продължи пътя си с мисълта, че е крайно време да направи нещо с тия яйца. Без ясен план, писателката се отправи към улицата на бижутерите, където се намираше магазина на стария й обожател Исак Розенблат. Преди четирийсет години двамата за малко щяха да се оженят, ако не се бе появил Джоузеф Колд и не бе прелъстил Кейт с концерта си за флейта. Тя беше убедена, че флейтата е вълшебна. Много скоро Джоузеф Колд се нареди сред най-прочутите музиканти в света. „Беше същата флейта, която глупавият ми внук загуби в Амазония!“, помисли с раздразнение Кейт. Хубавичко беше издърпала ушите на Александър, задето бе затрил великолепния инструмент на дядо си.
