безсъзнание в някаква частна клиника. Жалко, че ударът, с който го бяха повалили индианците, не го бе изпратил на оня свят.
Нещата около Кейт Колд започваха да се сгъстяват, след като списание „Интернешънъл джеографик“ й поръча да направи репортаж за Кралството на Златния дракон. Не биваше да отлага много пътуването — току-виж го възложили на друг репортер, — но преди да замине, трябваше да излекува кашлицата си. Далечната малка страна бе кацнала сред хималайските върхове и климатът там беше прекалено суров: температурите често се променяха с трийсет градуса за няколко часа. Естествено, мисълта да отиде лекар дори не й минаваше през ум. Никога през живота си не беше ходила, та сега ли? Имаше твърде лошо мнение за специалистите, които печелеха на час. На нея й плащаха на брой думи. Изглеждаше й очевидно, че никой лекар нямаше сметка пациентът му да оздравее, и затова залагаше на домашните лекове. Вярваше безрезервно в парчето дървесна кора, донесено от Амазония, благодарение на което дробовете й щяха да станат като нови. Един шаман-столетник, на име Уалимаи, я бе уверил, че с това средство се лекували болестите на носоглътката. Кейт смилаше кората с пасатора, прибавяше я към чая си с водка, за да смекчи горчивия й вкус, и през целия ден я пиеше с най-голямо усърдие. Но, както в момента обясняваше тя на професор Людовик Льоблан по имейла, цярът още не бе дал резултат.
Взаимната омраза даряваше с щастие както Кейт, така и Льоблан и те не пропускаха случай да го изразят. Поводи не им липсваха: двамата бяха неизбежно свързани чрез фондация „Диамант“ — той беше председател, а тя управляваше парите. Общото дело ги принуждаваше да поддържат почти ежедневна връзка и те я осъществяваха по електронната поща, за да не се налага да си чуват гласовете по телефона. Стремяха се да се виждат колкото може по-рядко.
Фондация „Диамант“ бе учредена в защита на племената по Амазонка като цяло и на Хората от мъглата в частност, както настояваше Александър. Професор Людовик Льоблан твореше дебел академичен труд за същото племе и за собствена си роля в това приключение, макар че всъщност не точно той, а Александър Колд и бразилската му приятелка Надя Сантос, бяха спасили индианците от геноцид като по чудо. Спомените за онези седмици в селвата винаги предизвикваха у Кейт усмивка. Когато се отправиха към Амазония, внукът й беше едно разглезено мамино синче, а когато се върнаха, скоро след това, вече бе станал истински мъж. Александър или Ягуар, както си беше наумил, че следва да бъде наричан, се бе проявил като храбрец, редно беше да му го признае. Гордееше се с него. Фондацията бе създадена благодарение на Алекс и на Надя; без тях проектът щеше да остане само като пожелание: те двамата го бяха финансирали.
Първоначално професорът държеше организацията да бъде кръстена „Людовик Льоблан“ с убеждението, че неговото име ще привлече пресата и бъдещи дарители, но Кейт не му бе позволила да се доизкаже.
— Преди да сложите капитала, осигурен от собствения ми внук, на свое име, ще трябва да минете през трупа ми, Льоблан — бе го пресякла тя.
Антропологът се бе примирил, защото трите приказни диаманти от Амазония се намираха у Кейт. И той като бижутера Розенблат не вярваше на нито една дума от историята за невероятните камъни. Диаманти в орлово гнездо? Как ли пък не! Професорът подозираше, че тамошният им водач Сесар Сантос, бащата на Надя, има достъп до някоя тайна мина в джунглата и момичето беше отмъкнало диамантите оттам. Блазнеше го идеята да се върне в Амазония и да убеди водача да подели с него съкровището. Налудничав блян, защото вече беше стар, ставите го боляха и нямаше сили да пътува до места без климатик.
Изглеждаше му невъзможно да изпълни важната си мисия с мизерната си професорска заплата. Кабинетът му — нездравословна дупка — се намираше на четвъртия етаж на една грохнала сграда без асансьор: позор. Ех, да беше поне малко по-щедра тая Кейт Колд… „Ужасна жена!“, мислеше си антропологът. Общуването с нея беше истинска мъка. Председателят на Фондация „Диамант“ трябваше да има подобаващи условия за работа. Той се нуждаеше от секретарка и приличен кабинет, но тази скъперница Кейт не отпускаше нито цент повече от абсолютно необходимото за племената. Точно в този момент двамата спореха по електронната поща за колата, която той смяташе за абсолютно необходима. Придвижването с метрото означаваше загуба на ценното му време, което можеше да бъде използвано в служба на индианците и горите, настояваше той. Върху екрана пред нея се редяха изреченията на Льоблан: „Не искам нищо специално, Колд, не става дума за лимузина с шофьор, а за най-обикновена кола с гюрук…“
Телефонът иззвъня, но писателката не му обърна внимание, защото не желаеше да изтърве нишката на неоспоримите доводи, с които възнамеряваше да заклейми Льоблан, ала звъненето продължи, докато не я изкара от търпение. Побесняла, тя грабна слушалката, съскайки срещу нахалника, дръзнал да прекъсне интелектуалния й труд.
— Здравей, бабо — поздрави я весело гласът на най-големия й внук от Калифорния.
— Александър! — възкликна тя с радост, като го чу, но веднага се овладя, за да не си помисли внукът, че й е мъчно за него. — Колко пъти да ти повтарям да не ми викаш „бабо“?
— А ти ми обеща да ме наричаш Ягуар — отвърна невъзмутимо момчето.
— Да имаше поне мустака на ягуара, а ти си като жалък проскубан котарак.
— Ти обаче си майка на баща ми и мога съвсем законно да ти викам „бабо“.
— Получи ли подаръка ми? — смени темата тя.
— Прекрасен е, Кейт!
И наистина беше такъв. Навръх шестнайсетия си рожден ден Александър получи по пощата огромна кутия от Ню Йорк, изпратена от баба му. Кейт Колд се бе разделила с едно от най-скъпоценните си притежания: кожата на няколкометровия питон, който преди години погълнал фотоапарата й в Малайзия. Сега трофеят беше единственото украшение, окачено в стаята на Александър. Няколко месеца преди това момчето бе изпотрошило мебелите в изблик на мъка, заради болестта на майка си. Бяха останали само един полуизкормен матрак и фенерче, за да чете вечер.
— Как са сестрите ти?
— Андреа не влиза в стаята ми, защото изпитва ужас змийската кожа, но Никол ми прислужва като робиня, само и само да й разреша да я пипне. Предложи ми всичко, каквото има, в замяна на питона, но аз няма да го дам никога и на никого.
— Дано. А майка ти как е?
— Много по-добре, дори се върна към рисуването. Знаеш ли, шаманът Уалимаи твърдеше, че съм имал способност да лекувам и че трябвало добре да я използвам. Реших да не ставам музикант, както си мислех, а лекар. Какво ще кажеш? — запита Алекс.
— Явно си въобразяваш, че ти си излекувал майка си… — разсмя се баба му.
— Не аз, а лековитата вода и билките, които донесох от Амазония…
— Плюс химио– и лъчетерапията — прекъсна го тя.
— Никога няма да разберем какво я е излекувало, Кейт. Други пациенти, лекувани по същия начин в същата болница, вече са покойници, а мама е в процес на възстановяване. Тази болест е много коварна и може да се появи отново всеки миг, но аз вярвам, че тревите, които ми даде шаманът Уалимаи, и чудотворната вода ще я поддържат здрава.
— С голям зор се добра до тях — подхвърли Кейт.
— Едва не загинах…
— Това няма значение, лошото е, че загуби флейтата на дядо си — сряза го тя.
— Проявяваш трогателна загриженост за благополучието ми, Кейт — пошегува се Александър.
— Както и да е! Станалото — станало. Май трябва да попитам за семейството ти…
— То е и твое семейство — друго нямаш, струва ми се. Ако случайно те интересува, всички постепенно се връщаме към нормалния живот. На мама започна да й пониква къдрава и прошарена коса. С остригана глава й отиваше повече — уведоми я внукът.
— Радвам се, че Лайза е по-добре. Аз я харесвам, тя е добра художничка — съгласи се Кейт Колд.
— И добра майка.
Последваха няколко секунди мълчание по линията, докато Александър събра смелост, за да съобщи повода за своето обаждане. Обясни, че имал спестени пари, защото през семестъра давал уроци по музика и работел в една пицария. Целта му била да възстанови изпочупените вещи в стаята си, но след това променил намеренията си.
— Нямам време да слушам за финансовите ти планове. Карай направо, какво искаш? — прекъсна го
