издържам този или онзи. Работя за себе си, каквото изкарам, си го харча както ми се ще. Големи усилия ми струваше, не мислете, че беше лесно — съдържателките на публични домове не обичат да си имат вземане-даване с жените, предпочитат да се спогаждат със сутеньорите. От тях на помощ не разчитай. Не те бръснат за слива.
— Но, изглежда, тук те ценят, Трансито. Казаха ми, че си най-доброто, с което разполагат.
— Така си е. Но цялото това предприятие ще рухне, ако не съм аз да блъскам като вол — рече тя. — Другите вече са като изстискан лимон, господарю. Тук идват само дъртаци, не е каквото беше едно време. Работата плаче за модернизиране, та да се привлекат чиновниците — по обед те се чудят какво да правят, пък и младежта, и студентите. Трябва да се разшири материалната база, заведението да се направи по- весело и да се почисти. Да се почисти основно! Така бихме спечелили доверието на клиентелата, тя не би се страхувала, че може да хване някаква венерическа болест, не съм ли права? Голяма мръсотия е тук. Никога не чистят. Повдигнете ли възглавницата, няма начин отдолу да не ви изскочи дървеница. Колко пъти съм й разправяла на мадам, ама не ми обръща внимание. Няма нюх за тази работа.
— А ти имаш ли?
— Как да нямам, господарю! Идват ми наум милион неща, за да се подобри „Христофор Колумб“. Аз влагам ентусиазъм в тази професия. Не съм от ония, дето като не им върви, само се тюхкат и се оплакват, че не им излизал късметът. Не ме ли виждате колко далече съм стигнала? Вече съм най-добрата. Ако се напъна здравата, един ден мога да имам най-доброто заведение в страната, кълна ви се.
Беше ми страшно забавно. Умеех да я оценя по достойнство, защото толкова много бях гледал амбицията в огледалото, докато се бръснех сутрин, че се бях научил да я разпознавам, когато я виждах у другите.
— Струва ми се чудесно като идея, Трансито. Защо не отвориш собствено заведение? От мене капитала — предложих й аз, поблазнен от мисълта да направя бизнес и в тази насока. Колко ли съм бил пиян!
— Не, благодаря, господарю — отвърна Трансито и погали своята змия с боядисания си с китайски лак нокът. — Не ми изнася да се отърва от един капиталист, за да налетя на друг. Тук има само една оправия — да се създаде кооператив и да се прати мадам да върви на майната си. Не сте ли чували за кооперативи? Отваряйте си очите на четири, че вземат ли вашите ратаи да направят кооператив на село, спукана ви е работата. Аз това искам — кооператив на курви. Е, може освен курви да се включат и педерасти, та да се придаде по-голям размах на начинанието. От нас ще бъде всичко — и капиталът, и трудът. За какво ни е притрябвал господар?
Обладах я диво и жадно. От дългото плуване в кротките води на синята коприна бях почти забравил, че и по-рано сме се любили така. В този безпорядък от възглавници и чаршафи, докато двамата бяхме сплетени в живия възел на желанието, приковани един за друг до премала, аз отново се почувствах двайсетгодишен и се радвах, че държа в ръцете си тая буйна и стегната женска — тя не се превръщаше в пихтия, когато я качваха, можех да я яздя, тая силна кобила, без да се церемоня, без ръцете ми да станат много тежки, гласът много груб, краката много големи или брадата много остра, издържах, без да ми мигне окото, целия поток мръсни думи, които тя ми изливаше в ухото, и нито ми трябваше да ме котка с нежности, нито да ме лъготи с ласкателства. После, оборен от дрямка и доволен, аз се отпуснах за малко до нея и се загледах с възхищение в солидната извивка на ханша й и в потрепващата й змия.
— Пак ще се видим, Трансито — казах аз, докато й давах бакшиша.
— Точно същото ви рекох едно време аз, господарю, спомняте ли си? — отвърна ми тя с едно последно полюляване на змията.
Всъщност нямах желание да я виждам повече. По-скоро предпочитах да я забравя.
Нямаше да спомена този епизод, ако Трансито Сото не бе изиграла толкова важна за мене роля много години по-късно. Нали вече казах — не ходя по проститутки. Ала тази история нямаше да може да се напише, ако тя не се бе намесила, за да ни спаси — нас, а пътем и нашите спомени.
След няколко дена, когато доктор Куевас ги подготвяше психически за това, че пак ще отвори корема на Клара, умряха Северо и Нивеа дел Вале. Оставиха няколко живи деца и четирийсет и седем внуци. Клара научи преди другите от един сън, ала го разказа единствено на Ферула и тя се помъчи да я успокои, като й обясни, че бременността причинява страхово състояние, в което често се сънуват кошмари. Удвои грижите си за нея, разтриваше я с масло от сладки бадеми, за да не й се образуват стрии по кожата на корема, мажеше зърната й с пчелен мед, за да не се напукат, караше я да яде млени черупки от яйца, за да й е хубаво млякото и да не й се наядат зъбите, и й четеше молитви, свързани с Витлеем и Рождество Христово — за леко раждане. Два дена след оня сън Естебан Труеба се прибра вкъщи по-рано от обикновено, блед и разстроен, дръпна за ръката сестра си Ферула и се затвори с нея в библиотеката.
— Тъст ми и тъща ми са се убили при катастрофа — накратко й каза той. — Не искам Клара да научи, преди да роди. Трябва около нея да се издигне стена, та да няма откъде да разбере. Никакви вестници, никакво радио, никакви гости — нищо! Ти гледай да не се изтърве пред нея някой от прислужниците.
Ала добрите му намерения рухнаха пред силата на прорицанията на Клара. Тази нощ тя пак сънува, че родителите й вървят през поле, засято с лук, и че Нивеа е без глава. Така научи всичко за случилото се, без да е чела вестник или да е слушала радио. Събуди се много възбудена и помоли Ферула да й помогне да се облече, защото трябвало да излезе да потърси главата на майка си. Ферула дотърча при Естебан и той се обади на доктор Куевас, който, дори с риск да повреди близнаците, даде на Клара успокоително за припадък на лудост. То трябваше да я приспи за два дена, ала изобщо не й подейства.
Съпрузите Дел Вале загинаха така, както се присъни на Клара и както Нивеа често бе предричала на шега, че ще умрат.
— Някой ден ще се пребием с тая адска машина — казваше Нивеа и сочеше стария автомобил на мъжа си.
От млади години Северо дел Вале изпитваше слабост към модерните изобретения. Автомобилът не правеше изключение. По времето, когато всички се придвижваха пеш, с конска кола или на велосипед, той купи първия автомобил, внесен в страната и изложен като забележителност на една витрина в центъра на града. Беше истинско чудо на техниката, което се носеше със самоубийствената скорост от петнайсет, какво ти, дори двайсет километра в час, смайваше пешеходците и си навличаше проклятията на онези, които опръскваше с кал или покриваше с прах. Отначало се опълчиха срещу него — представлявал обществена опасност. Мастити учени обясниха чрез пресата, че човешкият организъм не е създаден да понася движение със скорост двайсет километра в час и че новото гориво, наричано бензин, може да се запали и да предизвика верижна реакция, която би изтрила града от лицето на земята. Дори църквата взе отношение по въпроса. Отец Рестрепо, който държеше на мушка семейство Дел Вале от щекотливата случка с главен герой Клара по време на службата оня четвъртък преди Великден, се саморъкоположи за пазител на добрите нрави и издигна галисийския си глас срещу „amicis rerum novarum“11, сиреч срещу увличащите се по нововъведения от рода на тия сатанински апарати. Тях той сравни с огнената колесница, връз която пророк Илия се бил възнесъл къмто небесните селения. Но Северо пет пари не даваше за цялата тази дандания и скоро примерът му бе последван от други господа, докато най-сетне на автомобилите престанаха да гледат като на кой знае каква чудата новост. Кара го над десет години и не искаше и да чуе да си купи нов модел, когато градът се напълни с модерни, по-хубави и по-сигурни коли — по същата причина, поради която жена му не пожела да се раздели с впрегатните си коне и най-накрая те се споминаха тихо и кротко от старост. Неговият „Сънбийм“ имаше дантелени перденца и две кристални вази от двете страни, в които Нивеа винаги държеше свежи цветя, отвътре беше целият в полирано дърво и тапицерия от руска кожа, а бронзовите му части блестяха като злато. Въпреки британския му произход автомобилът бе кръстен с туземното име Ковадонга12. Беше наистина съвършен, като изключим това, че никога не му работеха добре спирачките. Северо се гордееше с автомонтьорските си умения. Разглобявал го бе неведнъж, за да се опита да го поправи, дава го няколко пъти на Великия рогоносец — механик — италианец, най-добрия в страната. Той дължеше прозвището си на една трагедия, която бе помрачила живота му. Разправяха, че като й дотегнало да му слага рога, а той да се прави на три и половина, жена му го напуснала една бурна нощ. Ала преди да тръгне, закрепила на върха на кепенците на работилницата му рога от овен — взела ги от кланицата. На другия ден, като отишъл на работа, италианецът заварил тълпа деца и съседи, които само го чакали, за да го
