душевна болест, както поддържаше доктор Куевас. Ферула се грижеше за нея със същата натрапчива до втръсване всеотдайност, с която преди обграждаше майка ни, отнасяше се с нея като със саката, инатеше се, ако някога ми се наложеше да я оставя сама, и беше занемарила Бланка, която цивреше по цял ден, защото искаше да се върне в „Трите Марии“. Клара се мъкнеше из къщата като дебела безмълвна сянка и проявяваше будистка незаинтересованост към всичко, което я заобикаляше. Мене дори не поглеждаше, минаваше край мен като край мебел и когато се опитвах да я заговоря, продължаваше да брои мухите, все едно, че не ме е чула или познала. Отдавна не бяхме спали заедно. Бездейните дни в града и ненормалната обстановка вкъщи ме изнервяха до полуда. Все гледах да си намирам някаква работа, съзнанието ми постоянно да е заето с нещо, но и това не ми стигаше — непрекъснато бях в лошо настроение. Излизах всеки ден, ходех по кантори и банки да следя какво ми носят сделките, в които бях вложил капитали. По това време започнах да се занимавам със спекулативни операции в Търговската борса и проучвах часове наред как и защо се покачват или спадат курсовете на международните валути и ценни книжа, захванах се да влагам пари в разни предприятия, да образувам акционерни дружества, залових се с внос. Киснех с часове в клуба. Пак тогава започнах да се увличам сериозно от политика. На всичко отгоре се записах в гимнастически салон, където един треньор — великан ме караше да сгъвам и разгъвам ха тоя, ха оня мускул, за чието съществуване изобщо не подозирах. Бяха ми препоръчали да ходя на масажи, но така и не можах да свикна и ги зарязах — мразя да ме опипват ръце, на които се плаща. Ала всички тези занимания пак не успяваха да ми запълнят деня, беше ми притеснено и тягостно, исках да се върна на село, но не смеех да напусна с лека ръка къщата, където очевидно беше наложително присъствието на здравомислещ мъж сред тия истерични жени. От друга страна, Клара пълнееше неимоверно много. С крехкия си скелет едва успяваше да поддържа огромния си корем. Стесняваше се да я гледам гола, но тя си беше моята жена — и таз хубава, да се срамува от мене! Помагах й да се къпе и да се облича — е, когато Ферула не ме изпреварваше, де — и ми беше безкрайно мъчно за нея, като я гледах такава дребничка и немощна, а с чудовищен корем. Денят, когато трябваше да роди, наближаваше заплашително. Неведнъж сън не ме хващаше при мисълта, че може да умре при раждането, и се затварях с доктор Куевас да обмисляме с какво и как да й се помогне. Бяхме се разбрали, че ако работата се запече, най-добре ще е пак да роди с цезарово сечение, но аз не исках да я водят в клиника, а той отказваше да й направи втора такава операция в трапезарията на къщата. Разправяше, че нямало условия и удобства. Но по ония времена клиниките бяха огнища на зараза и в тях уморяваха повече хора, отколкото спасяваха.
Един ден, скоро преди датата, на която трябваше да роди, Клара най-ненадейно благоволи да наруши браманското безмълвие, което й беше като скривалище, и пак проговори. Поиска чаша шоколад и ме помоли да я изведа на разходка. Направо ми се обърна сърцето. Цялата къща се изпълни с радост, отворихме шампанско, накарах да сложат свежи цветя във всички вази, поръчах й камелии, те й бяха любимите, и постлах с тях нейната стая, но от миризмата им тя получи пристъп на астма и се наложи да ги изнесем, на бърза ръка. Затекох се до улицата на бижутерите — евреи и й купих диамантена брошка. Клара ми благодари сърдечно за брошката, намери я за много хубава, но никога не я видях да си я сложи. Предполагам, че я е забутала на някое невъзможно място и после е забравила за нея, както стана с почти всички скъпоценности, които й купувах по време на дългия ни съвместен живот. Извиках доктор Куевас, той дойде уж на чай, но всъщност идваше да прегледа Клара. Заведе я в стаята й и после каза на двама ни с Ферула, че, изглежда, е надмогнала душевната си криза, но че трябва да се готвим за трудно раждане, защото бебето било много едро. Точно в този момент Клара влезе в гостната. Навярно бе хванала последното изречение.
— Всичко ще бъде наред, не се безпокойте — каза тя.
— Ха дано този път е момче, та да вземе моето име — подкачих я аз.
— Не е едно. Две са — отвърна Клара. И продължи: — Близнаците ще се казват Хайме и Николас.
Това вече ми дойде много. Май че избухнах — много напрежение ми се беше насъбрало през последните месеци. Разфучах се, наговорих й, че само файтонджии или префърцунени търговци — чужденци носят такива имена, че никой не се нарича така нито в моя, нито в нейния род, че поне единият трябва да се казва Естебан — както аз и както баща ми, ала Клара обясни, че повтарящите се имена внасят объркване в тетрадките за животоописание, и не даде и дума да стане за промяна на решението й. За да я уплаша, замахнах и счупих една порцеланова ваза — май последната останка от бляскавите времена на прадядо ми. Тя обаче не се трогна, а доктор Куевас се усмихна иззад чашата си чай, което пък съвсем ме възмути. Тръшнах вратата и отидох в клуба.
Тая вечер се напих. Отчасти като отдушник, отчасти за отмъщение — замъкнах се в най-известния публичен дом в града, заведение с историческо име. Държа да поясня — не си падам по проститутките и съм прибягвал до тях само в периодите, когато ми се е случвало дълго да живея сам. Не знам какво ми стана този ден, бях се ядосал на Клара, чувствах се засегнат, имах излишък от енергия, изкуших се. В ония години „Христофор Колумб“ процъфтяваше, но още не беше добило международна известност. Постигна я по-късно, когато го даваха в мореплавателските справочници на английските компании и в туристическите пътеводители, че и за телевизията го снимаха. Влязох в приемна с френски мебели, от ония с кривите крака, там ме посрещна една съдържателка — нашенка. С парижки акцент съвършена имитация тя като начало ме запозна с цените и веднага след това пристъпи към въпроса дали имам специални предпочитания към някоя от питомките й. Доверих й, че опитът ми се свежда до „Червеното фенерче“ и до няколко долнопробни миньорски бардака на север, така че която и да е млада и чиста особа от женски пол би била добре дошла за мене.
— Вие ми допадате, месию — рече тя. — Ще ви доведа най-доброто, с което разполагаме.
На повикването й се притече жена, навряна в черна атлазена рокля, прекалено тясна, за да побере с лекота пищната й женственост. Косата й беше сресана на една страна — прическа, която никога не ми е била по вкуса, и докато пристъпяше, от нея се разнасяше ужасен парфюм с дъх на мускус. Натрапчив като стенание, той се просмукваше във въздуха.
— Радвам се, че ви виждам, господарю — поздрави тя и чак тогава я познах — единствено гласът не се беше променил у Трансито Сото.
Хвана ме за ръката и ме заведе в затворена като гроб стая с прозорци, затулени с тъмни и тежки пердета, през които слънчева светлина не бе прониквала от незапомнени времена. Все пак приличаше на дворец, сравнена с гнусните помещения в „Червеното фенерче“. Там аз свалих собственоръчно черната атлазена рокля на Трансито, развалих й ужасната прическа и видях, че през тия години тя е пораснала, напълняла и се е разхубавила.
— Виждам, че си отишла далече — казах й аз.
— Благодарение на вашите петдесет песос, господарю. Добра работа ми свършиха, за да започна — отвърна ми тя. — Сега мога да ви ги върна с надбавка, защото от инфлацията вече нямат предишната стойност.
— Предпочитам да ми дължиш една услуга, Трансито! — засмях се аз.
Досвалих й фустите и установих, че от слабото момиче с щръкнали кости и колене, което работеше в „Червеното фенерче“, не бе останало почти нищо, освен неуморимата му готовност за чувствени изяви и гласът му на прегракнала птица. Тялото й беше депилирано и й бяха разтривали кожата с лимон и с мед от някаква си горска мушмула, за да стане мека и бяла като на бебе, обясни ми тя. Гледам, ноктите й начервени, а около пъпа й татуирана змия, която тя можеше да върти в кръг, докато останалата част от тялото й оставаше съвършено неподвижна. Докато ми демонстрираше умението си да кара змията да прави кръгови движения, тя ми разказа своето житие-битие.
— Ако бях останала в „Червеното фенерче“, докъде щях да я докарам, господарю? Щях да съм вече беззъба и състарена. В тази професия човек се изхабява много, трябва да се щади. Пак добре, че аз не работя на улицата! Никога не ми е допадало, крайно опасно е. За улицата трябва да имаш сутеньор — нямаш ли, на голям риск се подлагаш. Никой не те уважава. Но пък защо да даваш на някакъв си мъж каквото си припечелила с толкова усилия? В това отношение жените са много загубени. Водят се като овце. Трябва им мъж, за да се чувстват сигурни, а не проумяват, че ако има от какво да се страхуват, то е от същия тоя мъж. Не умеят да стопанисват самите себе си, петимни са да се жертват за някого. Изтрепват се от работа за сутеньора си, радват се, когато той ги бие, гордеят се, като го гледат наконтен, със златни зъби, с пръстени, а когато ги зареже и отиде с друга, по-млада, му прощават, защото „е мъж“. Не, господарю, аз не съм от тях. Мене никой не ме е издържал, затуй за нищо на света не бих се хванала да
