пламенна, постепенно залиня и прегоря. По онова време беше към четирийсет и пет годишна. За великолепната й порода си бяха казали думата и далечни прадеди — араби, затова кожата й се беше запазила все още гладка, косата й — все още черна, мека и лъскава, само с един бял кичур на челото, тялото й — силно и стройно, походката й — бодра и стегната като у човек, който не знае какво е болест, но пустинята в живота й я караше да изглежда много по-възрастна. Имам снимка на Ферула, направена в ония години, на един рожден ден на Бланка. Старата възкафява фотография е избледняла от времето, но на нея още личат ясно чертите й. Иначе достолепна матрона, на лицето й се бе запечатала горчива гримаса, която издаваше вътрешната й трагедия. Навярно тия години край Клара са били единствените щастливи в живота й, защото освен с Клара тя не успя да се сближи с никого. На нея тя доверяваше най-съкровените си чувства, пак на нея отдаде огромната си способност да се жертва за някого и да благоговее пред него. Веднъж се престраши да й го каже и Клара отбеляза в тетрадката си за животоописание, че Ферула я обича много повече, отколкото тя заслужава и може да възнагради с взаимност. Заради тази безмерна обич Ферула не пожела да си замине от „Трите Марии“ дори когато връхлетя страшната напаст — мравките. Започна с някакво котешко предене из ливадите, с някаква тъмна сянка, която пълзеше бързо и изяждаше всичко — царевичните мамули, житата, люцерната и чудоцвета. Поливаха ги с бензин и ги запалваха, но те пак прииждаха на нови талази и с нов устрем. Мажеха с негасена вар стъблата на дърветата, но те се изкачваха нагоре, без да се спират пред нищо, и опустошаваха крушите, ябълките и портокалите, нахлуваха в градината и плячкосваха пъпешите, влизаха в краварника и издоеното сутринта мляко се пресичаше и чернееше от умрели твари, промъкваха се в курниците и изяждаха пилетата живи, като оставяха само купчини пръсната перушина и жалки костички. Правеха вървища вътре в къщата, намъкваха се по тръбите, превземаха килера. Всичко, каквото се сготвеше, трябваше да се изяжда веднага, защото останеше ли само няколко минути на масата, идваха на върволица и го оплюскваха. Педро Втори Гарсия се опита да се пребори с тях с вода и огън, зарови напоени с пчелен мед сюнгери, та привлечени от сладкото, да се насъбират повече на едно място и така да ги изтребва по-ефикасно, ала всичко беше напразно. Естебан Труеба отиде в селото и се върна с цяла кола пестициди от всички познати марки, на прах, в течно състояние и на хапчета, и наслага такива количества навсякъде, че зеленчуците не можеха да се ядат, защото предизвикваха силни стомашни болки и куркане на червата. Но мравките продължиха да прииждат и да се множат и с всеки изминал ден ставаха все по-нахални и дръзки. Естебан отиде втори път в селото и телеграфира в столицата. Три дена по-късно на гарата цъфна мистър Браун — дребен като джудже американец с тайнствен куфар в ръка. Естебан го представи като селскостопански специалист, профилиран по средствата за борба с насекоми. След като се освежи с кана вино с плодове, той просна куфара си върху масата и го разтвори. Извади отвътре цял арсенал никога невиждани инструменти, след което пристъпи към действие — хвана една мравка и внимателно я заразглежда под микроскоп.
— Какво толкова ги гледате, мистър, като всички са еднакви? — обади се Педро Втори Гарсия.
Американецът не му отвърна. Докато най-сетне определи породата, начина на живот, месторазположението на дупките, където се въдеха, привичките и дори най-потайните им помисли, вече беше минала цяла седмица и мравките се завираха в леглата на децата, бяха изяли запасите от зимнина и започваха да налитат на конете и кравите. Тогава мистър Браун обясни, че трябвало да ги опушат с изнамерен от него препарат, който причинявал безплодие у мъжките, и така щели да престанат да се размножават, а после трябвало да ги напръскат с друга една отрова, и тя негово изобретение, предизвикваща смъртна болест по женските, и така, уверяваше той, ще се сложи край на въпроса.
— За колко време ще стане? — попита Естебан Труеба, чието нетърпение започваше да прераства в ярост.
— За един месец — рече мистър Браун.
— Дотогава ще са изяли и хората, мистър — каза Педро Втори Гарсия. — Ако ми разрешите, господарю, ще извикам баща си. От три седмици ми е заразправял, че знаел оправия за тая напаст. Бабини деветини са тия негови приказки, викам си аз, ама отде да знае човек, нищо няма да загубим, ако опитаме.
Повикаха стария Педро Гарсия и той дойде, като едва влачеше крака. Беше толкова потъмнял, смален и беззъб, че Естебан се стресна — брей, как хвърчат годините. Старецът ги изслуша с шапка в ръка и с вдигнат към небето взор, щърбите му венци дъвчеха въздуха. По едно време поиска носна кърпа, бяла да е. Ферула му я донесе от дрешника на Естебан. После излезе от къщата, прекоси двора и отиде право в градината, последван от всички обитатели на дома и от чужденеца — джудже, който се усмихваше презрително — ах тия варвари, oh God10! Старият човек клекна с мъка и започна да събира мравки. Като насъбра една шепа, ги сложи в кърпата, завърза на възел четирите й краища и сложи вързопчето в шапката си.
— Ще ви покажа пътя, за да си отидете, мравки, и за да поведете и другите — рече той.
Старецът се качи на един кон, потегли ходом и занарежда полугласно съвети и препоръки за мравките, мъдри молитви и вълшебни формули. Видяха го да се отдалечава към пределите на чифлика. Американецът седна на земята и се разхили като пощурял, докато най-сетне Педро Втори Гарсия го раздруса.
— Вървете да се смеете на баба си, мистър, недейте забравя, че старецът ми е баща — предупреди го той.
Надвечер Педро Гарсия се върна. Слезе полека от коня, каза на господаря, че е извел мравките на шосето, и си отиде вкъщи. Беше капнал. На другата сутрин видяха, че няма мравки в кухнята, няма и в килера, потърсиха в хамбара, в обора, в курниците, излязоха на ливадите, отидоха чак до реката, надникнаха навсякъде, но не намериха ни една, дори за мостра. Специалистът не беше на себе си.
— Вие трябва каже мене как прави това! — викаше той.
— Ами че то става, като им се говори, мистър. Казвате им да си вървят, че тук не им е мястото, че досаждат, и те разбират — обясни Педро Гарсия Стария.
Клара бе единствената, която сметна приложения метод за естествен и закономерен. Ферула се хвана за думите й и каза, че се намират в дупка, в омагьосано място, където не действуват нито законите божии, нито научният прогрес, че нищо чудно някой ден да захвърчат качени връз метли, но Естебан Труеба я скастри да млъкне — не искаше да се втълпяват нови идеи в главата на жена му. През последните дни Клара отново се бе върнала към лунатичните си занимания, пак се бе захванала да говори с духовете и да пише по цели часове в тетрадките си за животоописание. Когато загуби интерес към училището, шивалнята и феминистичните митинги и запя старата песен, че всичко е много хубаво, разбраха, че пак е бременна.
— По твоя вина! — сопна се Ферула на брат си.
— Дано — отвърна той.
Скоро стана ясно, че Клара не е в състояние да доизкара бременността и да роди на село, така че започнаха да се гласят за връщане в столицата. Това донякъде утеши Ферула, която гледаше на издутия корем на Клара като на лична обида. Тя замина по-рано с по-голямата част от багажа и с прислугата, за да отвори голямата къща на ъгъла и да подготви пристигането на Клара. Няколко дни по-късно Естебан се прибра с жена си и с дъщеря си в града и отново остави „Трите Марии“ в ръцете на Педро Втори Гарсия, който пак бе поел функциите на управител, макар че от това не печелеше никакви облаги и привилегии, а само се товареше с повече работа.
Пътуването от „Трите Марии“ до столицата доизцеди силите на Клара. Пред очите ми тя все повече пребледняваше, все по-трудно дишаше, все по-дълбоко й се очертаваха торбичките под очите. От друсането на конската кола и после на влака, от праха по пътя и от естествената й склонност да й прилошава тя отпадаше видимо и аз не можех да й помогна особено — когато се чувстваше зле, тя предпочиташе да не й се говори. Като слязохме на гарата, трябваше да я прихвана под ръка, защото й се подгъваха краката.
— Май че ще се издигна — каза тя.
— Тук в никакъв случай! — извиках й аз, ужасен от мисълта, че ще вземе да полети над главите на пътниците на перона.
Но тя нямаше предвид конкретно левитацията, а да се издигне на такова психическо равнище, че да се избави от мъчителната си немощ, да не усеща теглото на бременността и да не премалява от умората, която я пронизваше до кости. Изпадна в поредния си дълъг период на мълчание, май я държа няколко месеца. През това време използуваше дъсчицата, както в годините, когато е била няма. В този случай не се обезпокоих — предположих, че като роди, пак ще си стане нормална, както след раждането на Бланка, пък и от друга страна бях проумял, че мълчанието беше последното неприкосновено скривалище на жена ми, а не
