защото на момиченцето не му трябваше да гледа стъклената топка, за да отгатва какво иска да чуе този или онзи. Пошушваше отговора на ухото на вуйчо Маркос, който предаваше съобщението на клиента и импровизираше най-уместните по негово мнение съвети. Славата им се разнесе, защото де що човек идваше в консултацията умърлушен и угрижен, си излизаше изпълнен с надежди, страдащите от несподелена любов получаваха напътствия как да пленят съответното безразлично към тях сърце, а бедните си отиваха с безпогрешни комбинации за залаганията на състезанията по бързо бягане на кучета. Предприятието процъфтя толкова много, че във вестибюла човек не можеше да се размине и на Бавачката взе да й се вие свят от дългото стоене права. В този случай на Северо не се наложи да се намесва, за да сложи край на предприемчивото начинание на шурея си — двамата гадатели проумяха, че сполучливите им предсказания могат да променят съдбата на клиентелата, която изпълняваше сляпо заръките им, изплашиха се и решиха, че техният занаят мирише на мошеничество. Изоставиха прорицателските занимания във файтонджийницата и си поделиха честно и почтено печалбите, макар че всъщност единствената заинтересована от материалната страна на делото беше Бавачката.
От всички братя и сестри в семейство Дел Вале Клара слушаше най-търпеливо и с най-голям интерес разказите на вуйчо си Маркос. Можеше да ги повтори до един, беше научила наизуст няколко думи на диалекти на чуждоземни индианци, познаваше обичаите им и можеше да опише как си прекарват парчета дърво през устните и през мекото на ухото, знаеше религиозните им обреди, названията на най-отровните змии и противоотровите срещу всяка една. Вуйчо им беше толкова сладкодумен, че момиченцето направо усещаше парещото ухапване на пепелянките по собствената си плът, виждаше как влечугото пълзи по килима между краката на паравана от хакаранда3 и чуваше крясъците на папагалите между завесите в салона. Помнеше на пръсти маршрута на Лопе де Агире4, търсача на Ел Дорадо, и невъзможните за произнасяне имена на растенията и животните в посетените или измислени от чудесния й вуйчо земи, знаеше за будистките свещеници лама, които пият солен чай с мас от як, и можеше да опише подробно пищните туземки от Полинезия, китайските оризища или белите равнини на северните страни, където вечният лед убива животните и заплеснатите хора, като ги вкочанява за минути. Маркос имаше няколко дневника с пътеписи, в които отбелязваше маршрутите и впечатленията си. Имаше и сбирка от карти и от книги с приключенски разкази и дори с вълшебни приказки, които държеше в сандъците си в килера за вехтории в най-задната част на третия двор на къщата. Оттам излязоха, за да населят сънищата на нейните потомци, и най-накрая бяха изгорени по грешка половин век по-късно на позорна клада.
От последното си пътешествие Маркос се завърна в ковчег. Беше умрял от някаква тайнствена африканска чума, от която постепенно се бе сбръчкал и прежълтял като пергамент. Когато почувствува, че е болен, той потегли обратно с надежда, че грижите на сестра му и знанията на доктор Куевас ще му върнат здравето и младостта, ала не издържа шестдесетте дни пътуване с кораб и край Гуаякил умря, стопен от треската и бълнуващ за намазани с мускус жени и за скрити съкровища. Капитанът на кораба — англичанин с презиме Лонгфелоу, едва не го хвърли в морето, увит в знаме, но на борда на презокеанския параход Маркос беше завързал толкова приятелства, толкова жени чезнеха от любов по него, макар да мязаше на дивак и да бълнуваше, че пасажерите се възпротивиха и Лонгфелоу се принуди да го складира до зеленчуците на готвача китаец, за да го предпази от топлината и от комарите на тропика, докато корабният дърводелец му скове надве-натри специален сандък. В Каляо намериха подходящ ковчег и след няколко дни капитанът, бесен от ядовете, които този пасажер бе причинил на мореплавателната компания и лично на него, го стовари, без много да се церемони, на кея, като се чудеше защо никой не идва да си го прибере и да плати извънредните разходи. По-късно разбра, че по тия географски ширини човек може да се осланя на пощенските служби много по-малко, отколкото в далечната му Англия, и че телеграмите му бяха изчезнали яко дим по пътя. За щастие на Лонгфелоу на митницата се намери един адвокат, който познаваше семейство Дел Вале и си предложи услугите да наеме кола, да натовари Маркос и сложния му багаж и да ги закара в столицата на единствения известен постоянен адрес на вуйчото — в къщата на сестра му.
За Клара това щеше да бъде един от най-мъчителните мигове в живота й, ако с партакешите на вуйчо й не бе пристигнал и Барабас. Тя не прояви любопитство към бъркотията на двора, а инстинктът й я отведе право към ъгълчето, където бяха захвърлили клетката. Вътре беше Барабас. Той представляваше купчина костици, покрити с козина с неопределен цвят, целият във възпалени струпеи, едното му око склопено, другото — гноясало и гурелясало, и стоеше неподвижен като труп в собствените си нечистотии. Въпреки вида му Клара го позна, без изобщо да се подвоуми.
— Кученце! — изписка тя.
И се засуети около животното. Извади го от клетката, сгуши го в прегръдките си, с грижовност на мисионерка успя да налее глътка вода в подутата му и пресъхнала муцуна. Никой не се бе сещал да го нахрани, откакто капитан Лонгфелоу, който като всички англичани се отнасяше далеч по-добре с животните, отколкото с хората, го остави заедно с багажа на кея. Докато кучето беше на кораба с умиращия си господар, капитанът го храни със собствените си ръце и го разхожда по палубата, обграждайки го с всичките грижи, от които лиши Маркос, ала веднъж оставено на твърда земя, то бе третирано като част от багажа. Клара се превърна в майка за животното, като между другото никой не й оспорваше тази съмнителна привилегия, и сполучи да го съживи. След някой и друг ден, когато утихна бурята от пристигането на трупа и от погребението на вуйчо Маркос, Северо спря очи на косматото животинче, което дъщеря му носеше на ръце.
— Какво е това? — попита той.
— Барабас — каза Клара.
— Дай го на градинаря да се отърве от него. Може да ни довлече някоя заразна болест — нареди Северо.
Ала Клара вече си го беше взела за свое.
— Мое си е, татко. Ако ми го отнемете, кълна ви се, че ще спра да дишам и ще умра.
Остана в къщата. Не след дълго тичаше навсякъде и ядеше пискюлите на завесите, килимите и краката на мебелите. На бърза ръка се съвзе от агонията си и започна да расте. Като го изкъпаха, разбраха, че е черно, с четвъртита глава, с много дълги крака и с къса козина. Бавачката препоръча да му отрежат опашката, за да добиело вид на породисто, но Клара надигна вой, който прерасна в пристъп на астма, и повече никой не отвори дума по въпроса. Барабас си остана с цяла опашка, с времето тя достигна на дължина стик за голф и с неуправляемите си движения той метеше с нея порцелановите прибори от масите и обръщаше лампите. Породата му така си и остана неизвестна. Нямаше нищо общо с кучетата, които скитореха по улиците, а още по-малко с чистокръвните създания, отглеждани от някои аристократични семейства. Ветеринарят не смогна да определи произхода му и Клара предположи, че е от китайско потекло, защото голяма част от съдържанието на багажа на вуйчо й бяха предмети за спомен от тази далечна страна. Имаше неограничени способности да расте. На шестия месец беше голямо колкото овца, на една година — колкото жребче. Отначало семейството се питаше още колко има да едрее и започнаха да се съмняват, че наистина е куче. Допускаха, че може да е екзотично животно, уловено от вуйчото пътешественик в някой далечен край на света и че нищо чудно в диво състояние да е кръвожадно. Нивеа гледаше крокодилските му нокти, големи като копита, и острите му зъби и майчиното й сърце тръпнеше пред мисълта, че звярът като нищо може да отхапе наведнъж главата на възрастен човек, а с още по-голяма лекота — на някое от децата й. Ала Барабас изобщо не показваше признаци за свирепост. Точно обратното. Подскачаше си палаво като котенце. Спеше прегърнат с Клара в леглото й, с глава на голямата пухена възглавница и завит до шията, защото падаше зиморничав, а по-после, когато вече не се побираше в леглото, се просваше на пода до него и полагаше конската си муцуна върху ръката на момичето. Никога не го чуха да излае или да изръмжи. Беше черен и тих като пантера, обичаше шунка и захаросани плодове и всеки път, когато имаше гости и забравеха да го затворят, влизаше безшумно в трапезарията и докато правеше една обиколка на масата, издърпваше деликатно любимите си сандвичи от чиниите и никой от сътрапезниците не посмяваше да му попречи. Въпреки че беше кротък като госпожица, Барабас внушаваше ужас. Когато се покажеше на улицата, разносвачите на продукти се разбягваха презглава. Веднъж появата му предизвика паника сред жените, наредени на опашка пред млекарската кола. Впрегнатият в нея кон се втурна да бяга, гюмовете се катурнаха и изпопадаха с гърмолене и млякото се разля по настилката. Северо трябваше да плати всички щети и заповяда да вържат кучето в двора, но Клара пак затропа, вдигна врява до бога и решението бе отложено за неопределено време. Хорското въображение и неведението относно
