— Няма ги! — каза той, оглеждайки се наоколо.
— Няма ги? — повтори тя и се учуди какво ли са си помислили слугите. После се изчерви — знаеше какво точно са си помислили.
— Предполагам слугинята ти ги е прибрала — каза спокойно Ричард.
Луси въздъхна с облекчение.
— Може би ще трябва да поговориш с нея днес за това.
— За какво? — попита недосетливо Луси.
— Че не трябва да влиза в покоите ти, преди да бъде повикана, госпожо съпруго. Сега, след като си вече омъжена, ти е нужно по-голямо уединение.
Той се протегна, обиколи леглото, наведе се над нея и я целуна.
— Ще се върна след малко — обеща.
Тя го последва с поглед, докато той се отправяше към стаята си, без изобщо да осъзнава, че е гол. Макар на бузите й да се появи червенина, тя не отвърна поглед, а продължи да се наслаждава на стройните му бедра и стегнатите хълбоци — изглеждаше също толкова елегантен, както и с дрехи.
Когато вратата след него се затвори, тя се мушна под завивките, които първо дръпна до брадичката си, а после над главата си. Мирисът на тялото му все още се усещаше.
— О, Господи — прошепна.
През дните, които последваха, Луси започна да усеща дома на Ричард като свой. Следобедите прекарваха заедно с децата, а вечерите и ранните сутрини принадлежаха само на тях двамата. След една година безбрачие и няколко преди това нещастен брак с първата си съпруга, Ричард се наслаждаваше да води Луси към нови чувствени висоти, а тя беше много добра ученичка.
За нейна изненада тя си припомни и как се флиртува. Когато обядваха с децата, седейки срещу Ричард, тя беше повдигнала бавно дългите си мигли, беше го погледнала право в очите и сладко му се бе усмихнала. После беше прокарала бавно върха на езика си между устните си, сякаш искаше да оближе някоя залепила се там троха. А той беше помръднал на мястото си, сякаш изведнъж се беше почувствал неудобно. Но тя бе видяла блясъка в очите му, обещаващ й подобаващо отмъщение по-късно, когато останат сами и тя се надяваше това да стане час по-скоро.
От мига, в който се беше съгласила да се омъжи за Ричард, Луси знаеше, че той ще очаква тя да му бъде съпруга във всички аспекти на тази дума. Това, което тогава не знаеше, бе каква наслада за нея ще се окаже физическата им връзка. Нямаше значение колко пъти бяха се любили, щом като я докоснеше и тя се възпламеняваше.
Постепенно Луси зае мястото си на господарка на къщата. Само Дейвид отказваше да приеме жестовете й на приятелство. Карълайн и Робърт я следваха навсякъде, и също както на баща си един през друг й разказваха какво им се е случило през деня. Дейвид само я гледаше мълчаливо и на въпросите й отговаряше едносрично.
Единствено когато бяха на корабчето, забравяше да й се сърди. Ричард я беше завел още първата седмица от пристигането й до корабчето. Бяха само двамата, беше казал на децата, че иска, преди да излязат всички заедно, да провери дали няма да й стане лошо. За негово учудване, тя се оказа родена за мореплавател и стриктно следваше инструкциите и заповедите му. Когато имението се оказа извън полезрението им, той хвърли котва. Луси се учуди.
— Защо спираме тук? — попита.
— Искам да ти покажа нещо — каза той и й се усмихна сластно.
Бавно започна да се придвижва към нея и тя веднага разпозна по израза на лицето му какво възнамерява да прави.
— Ричард! Не трябва. Не и тук — изписка тя.
Очите й се разшириха и тя отстъпи леко назад.
— Ако не искаш да се прибираш с плуване, внимавай къде стъпваш — каза й, улавяйки я за ръката и придръпвайки я към себе си.
Тя не се отдръпна, даже с радост се озова в прегръдките му. Целунаха се.
— Не мога да издържам повече — прошепна той в ухото й.
Тя докосна с устни шията му, точно на мястото, където беше пулсът му и в същото време усети как той си поема тежко дъх. Вече беше станала по-смела — целуна го по брадичката и после устните й потърсиха устните му. Прокара език между тях. Ричард приседна и я притегли на коленете си, в това време корабчето се разлюля. Тя се вцепени от страх.
— Няма да се наложи да се връщаме вкъщи с плуване — обеща й той. — А даже и някой да мине покрай нас, няма да разбере какво правим. Искаш ли да ти покажа?
Останала без дъх, тя кимна и обви с ръце шията му и ръкавите й с цвят на старо злато се залюляха от вятъра. Скоро тя забрави къде се намира. Единственото, което имаше значение, беше Ричард и начинът, по който той я караше да се чувства.
Когато беше сигурен, че тя вече е готова, той внимателно се отдели от нея, освободи пояса на панталона си и след това нежно я притегли на коленете си. Тя се настани там и изведнъж го погледна с широко отворени очи — беше усетила напрегнатата му мъжественост. Усмихна се и внимателно го обви с крака. Вълните люлееха корабчето и за известно време това беше единственият ритъм, от който те се нуждаеха. Ричард развърза панделките на деколтето й, после освободи гърдите й от корсета и ги покри с целувки. Беше се разгърдил и тя прокара пръсти по гърдите му. Той бавно я приближи към себе си. С това движение сякаш дръпнаха спусъка на възбудата си. Доста по-късно порозовели от слънцето и усмихнати се върнаха вкъщи.
— Е, татко, тя ще може ли да плава с нас? — поиска да разбере Робърт още щом зърна баща си.
Дейвид се намръщи.
— Може и още как — отговори Ричард.
Разроши косата на Робърт, после прегърна през рамо по-големия си син. Дейвид потрепери.
— Може ли да поплаваме днес? — попита Карълайн и очите й заблестяха. — Облякла съм си една от най-старите си рокли. Госпожа Стенхоуп казва, че една дама трябва много да пази дрехите си.
Луси погледна към измачканата рокля и се засмя.
— Защо госпожата не даде и на мен подобен съвет, преди да се кача на корабчето? — устните й се разтвориха в дяволита усмивка, предназначена за Ричард. — Нямах и представа, че плаването с кораб може да се отрази така на дрехите.
Той отвърна на усмивката й и се усети като замаян от спомена за случилото се. Само желанието да изслуша Карълайн го предпази от по-нататъшно размекване.
— Заради солта е — обясняваше сериозно Карълайн. — Госпожа Стенхоуп казва, че морската вода не действа добре на дрехите.
— Вярвам, че е права — й каза Луси. — Не мисля обаче, че днес ще се кача още веднъж на корабчето. Защо ти не се качиш с мен на каручката?
Ричард беше настоял тя да не се опитва да ходи пеша из хълмовете. Макар когато за първи път й беше споменал за каручката, тя да се беше възпротивила, сега се радваше на свободата, която й даваше този вид превоз. И след случилото се на корабчето не беше много сигурна, че ще може да върви нагоре по хълма даже и с помощта на Ричард.
— Вие, момчета, можете да дойдете в конюшнята с мен — предложи Ричард, прегръщайки ги и двамата. — Не съм много млад и имам нужда от помощта ви.
Робърт се засмя. Даже и Дейвид поизкриви устни, гледайки как баща му пристъпва едва-едва с клатушкаща се походка.
— Аз ще стигна пръв — извика Робърт, като се затича бързо — колкото му беше възможно.
Дейвид го последва и бързо го настигна. Ричард се загледа след тях, после се извърна към Луси и Карълайн.
— Приятно яздене — каза им и забърза след синовете си.
Докато понито тръгне, Ричард и децата завиха зад къщата.
— Момчетата мислят, че са много умни — каза Карълайн, гордо вдигайки брадичка. — Интересува ги
