местоположението.
— Не се ли сещате? До него има гише за билети; вляво се намира табло, на което излиза разписанието на влаковете и закъсненията.
— Вие да не сте комбина с онзи от Фронта за освобождение на затворниците, дето се е обаждал вчера на колежката, и днес пак се обади на мен? Той каза, че неговата втора бомба се намирала зад информационното табло.
— Не, не сме заедно. Получило се е някакво весело съвпадение… — въздъхна мъжкият глас. — Съдба… — продължи той и се засмя игриво.
— Каква, казвахте, беше бомбата Ви?
— Тротилова, разбира се… Нали се сещате — за да мога веднага да изчисля тротиловата й равностойност. Ще кажете — да де, ако разбирате от бомби — има сравнителни таблици; ще видиш колко барут, — макар че него вече никой не го използва — колко динамит или колко пластичен взрив отговаря на кило тротил. Защо обаче да се занимава човек с такива излишни сметки?! У нас имам и динамит, и пластичен експлозив; даже барут ми е останал — от едно време; но с тротила е най-лесно — вместо да правиш сложни изчисления само го претегляш, слагаш го в бомбичката; и готово! Като се обадиш на новинарите да поемеш отговорност за атентата, знаеш за точно каква тротилова равностойност да съобщиш!
— И какъв е тротиловият еквивалент на бомбата?
Личеше си, че този е от предния фронт на професионалистите в бомбаджийството; някой много по- сериозен от недоволния от качеството на обслужването пътник за немай къде или пък анархиста от Фронта за освобождение на затворниците.
Телефонистката, за изненада на бомбаджията на другия край на телефонната линия, навремето бе служила като сапьор във войската, на мястото на брат й, който имаше страхова невроза от автомати, стрелби и бомби, а според закона бе длъжен или да изслужи своя дълг и своята чест към родината; или някой, който не се води на отчет, да бъде вписан на неговото място и да го замести. От обич към него, към огнестрелните оръжия и бомбите, сестра му, която сега работеше като телефонистка под прикритие, го бе сменила.
Тя разговаряше с мъжкия глас петнайсетина минути, раздвоявайки се между чувството за дълг и едно друго чувство, което започна да гъделичка цялото й тяло. Разказаха си кой какви бомби е правил; как ги е правил; кои видове взрвивни устройства са им любими…
— Аз най обичам тези с механичен часовников механизъм, макар че в сериозната си практика вече предпочитам електронни закъснители, подсигурени с възможност да се задействат от разстояние чрез клетъчен телефон. — изтъкна бомбаджията. — Удоволствието и романтиката в това да сложиш огромен будилник, който да звъни няколко секунди преди да се задейства бомбата, обаче е несравнимо по-голямо. Хем пръскаш целите си цели на парчета, хем преди това им се пръскат сърцата, като чуят как се раздрънчават камбанките и си мислят — „Н-е-е-е-е-е!“; след малко осъзнават, че звъни будилник, и си отдъхват обнадеждени, защото им се иска това да майтап. Но точно тогава: б-у-у-у-м; и всички стават на парчета!
— Знаеш ли, много си готин… — с умиление рече телефонистката.
— И ти си много готина… — отрази изречението бомбаджията.
— Моля ти се да изключиш бомбата — нали си подсигурил такава възможност? Или поне ми кажи кода, за да я обезвредя аз, докато има време; ще те покрия; няма да има никакви последици за теб.
— Ами…
— Моля те… Ако се взриви, ще развали всичко… Не бих понесла да бъда с някого, който е извършил престъпно деяние, което съм имала възможност да спра; колкото и да го харесвам… и колкото и да тръпна, само от гласа му… Освен това по този начин ще ми направиш удоволствието да обезвредя майсторски направена бомба, или поне да знам, че съм спасила много невинни човешки животи и държавно имущество.
Киро така и не успя да се обади в полицията със съобщение за бомба на Централна гара. Защо чорбаджия като него, със собствена фирма, може да иска да го направи ли? Защото имаше зъб на една продавачка от второ гише, която не се бе съгласила да му продаде билет пет минути и трийсет секунди преди да тръгне влака, под предлог че за една минута нямало да може да изпълни поръчката; а продаването на билети, според Конституцията, се прекратявало пет минути преди момента, в който локомотивът набере скорост 1 км/ч, с точност, съответно, 10 м/ч за скоростта и 1/100 от секундата за времето; престъпването на този закон се наказвало със затвор…
Не че беше лош човек, но откакто съпругата му Весела го напусна и се хвърли на дебелия врат на онзи борец… Какво като беше национален шампион и бе стигал до полуфинал на Световно първенство? Какво като можеше да прави суплес и да премята други като него на онова кръгло меко нещо, дето като паднеш на него се чува „туп“ и те заболява гърбът, кръстът, ръцете, краката, вратът и главата?
Пепи не можа да скъса с новото си гадже, дето й бе излизало пръстите, макар че идеята й мина през ума малко след разговора с Весела, защото — макар че й бе излизал пръстите както никой преди него — той не беше толкова атлетичен в някои области на спорта, ако ме разбирате, колкото на нея й се искаше.
Весела и мъжът от тайните служби така и не успяха да се сгодят, макар че прекараха незабравима първа предбрачна нощ.
Колежката й не можа да обезвреди бомбата на Централна гара.
Кольо Математика не довърши теоремата за константната девиация при ротационна транслация на топологични хиперравнини в полярни координати с декартово адаптиране.
„Здравей, мамо!
Много ми липсваш!
С татко ходихме на мач. И аз вече мога да вадя четвърти корен на ум! Знаеш ли колко е четвъртият корен на броя зрители, които седяха на трибуна срещу нас? Сигурно не знаеш, а и аз май забравих… Лъжа! :-Р Четвъртият корен беше 6.00463. :Р
Мачът не беше много интересен; освен едно положение, когато един защитник искаше да изчисти, но уцели греда на собствената си врата, после един от другия отбор ритна, но пак уцели греда; след това един друг би и уцели греда, и накрая един друг удари с глава гредата и дадоха съдийска топка — дето съдията я държи над терена, пуска я и футболистите я ритат.
И, мамо, искам да се скараш на татко, защото не щеше да отговаря на всичките ми въпроси, като бяхме на мача… :-( Хайде да се върнеш по-скоро и да ми разкажеш за мислещите машини!? Искам и аз да си играя с тях!
А, да — още не съм решил какъв подарък искам да ми донесеш… Но ако може нека бъде колкото се може по-хубав… :-) Какво да искам… какво да искам… Сетих се! Искам от онези роботчета, дето ходят, клатят се, клякат, навеждат се, ритат, здрависват се, въртят си главата и говорят; и са високи колкото голям човек. Ако не може такъв подарък, защото още са в работен вид или нямаш достатъчно парички, може ли да ми донесеш поне едно от ония котенца, дето са от пластмаса и викат «мяу» като ги погалиш?
Още нещо, мамо… Щях да ти разказвам за един много интересен филм, дето го гледах вчера по телевизията. Ако татко не бе толкова зает с неговата топологична теорема и не ме беше изпратил в стаята да си играя със сметачето, щях на него да му разкажа… Филмът беше за устройството на едно такова много дълго, с връх, дето има крила и лети много бързо; и като падне става много светло; и се издига едно такова високо бяло, дето е като гъбка; и всичко, което е наблизо, се изпарява, а което е по-надалеч — първо се изпича, а след това се натрошава на парчета от един такъв вятър, дето се движи няколко пъти по-бързо от скоростта на звука. Но забравих как точно се казваше това нещо, защото по същото време гледах едно друго предаване, за едни такива дето правят едни работи… Но по-добре да ти разкажа за тях като ти се
