Тодор Арнаудов
Ада
Актуална версия на този роман, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата [[http://geocities.com/todprog/|лична страница]].
ГЛАВА 1.
Отдясно на самотния черен плосък правоъгълник, изпъкващ върху безкрайната гладка сива еднообразна стена, висеше надпис:
Надежда всяка мигом угасете!
Душата от сега си прежалете!
Във страшни мъки, живи,
всеки ден ще мрете!
Емил се усмихна на хитроумното стихче и след няколко секунди засмукване на подробности от провисналата дървена табела, направена от нещо странно, — като че ли от капак на ковчег за мъртъвци — вяло метна погледа си към далечината на десния край на безкрайно дългата безкрайно висока преграда. Със зверска скорост от там се задаваше нещо, което за нула време се превърна в гол мъж на метла; кръстът му бе опасан от колан, на който бяха окачени още метли.
— Най-хубавите метли, душа! Първо се опитват! — каза весело голият.
Младежът не изглеждаше да е впечатлен от рекламата.
— Първо са опитва бе. Пробвай, душа!
Емил продължаваше да се усмихва ехидно.
— Евтино ги давам. Не останаха. Айде че идва новата партида и ще свършат!
Да не би да бе попаднал в „Тъпизмия“?!
— Какво ме зяпаш бе, глупак! Глух ли си?
Не беше глух; само внимателно изучаваше разликите между метлите, закачени на кръста, и тази между краката на голия.
— О, педалче си… С педалите сме във война — конкуренция… — неочаквано свърши необлеченият господин и се стрелна като фъртуна към другия край на безкрайната стена.
„Четири метли на кръста, една под кръста; правоъгълник, табела, безкрайна стена; летящ гол мъж… Не може да няма някаква очевидна зависимост?“
Кой знае откъде изникна друг образ. Новият бе облечен с колан и кесийка за жълтици, увиснала покрай него; беше застанал зад сергия, отрупана с мънички черни неща, по краищата на които имаше малко беличко.
— Е-е-е-дрички! Душа, ша купуваме ли?
Емил направи физиономия с още по-учудено разтеглени устни.
— Първо се опитват! Т-о-о-о-плички!
Той откри, че новодошлият е малко по-мургав от първия.
— Душичке, едрички… Първо се опитват! — изкусително запя божествено красива девойка, донесла сергия с черни неща като чичкото.
— Душа, остави я тая! По-евтино ги давам!
Емил се зачуди дали не е попаднал в Нудизмия, след като се взря в младата бяла хубава, необлечена, продавачка на печен слънчоглед, която го зовеше отляво, докато мургавият гол чичко крещеше отдясно, а онзи с метлите вече не се виждаше в лявата далечина.
— При мен първо се опитва. Охоо, виждам, че ти вече си готов…
Той в случая се готвеше да се захили, но се бореше със смеховлечението си, защото се страхуваше да не прозвучи нетактично.
— Остави го ма! Тоя още като дойдох беше готов, а преди мен е минал само някакъв метач. Педал е! Остави го!
— Да бе, да. Виж го как ме изпива с поглед.
Изкушението да се разсмее на глас ставаше все по-неудържимо, и младежът закрачи към голичката продавачка, увлечен от красивите й кафяви очи, които го привличаха като магнит.
— Не я слушай, душа! Ша те излъже!
Емил опипа слънчогледа пред голичката — топличък беше — и разбра, че е слънчоглед само като се гледа отдалече, а иначе е като гума и мирише отвратително. Продавачката изглеждаше привлекателно и от близо, но и влечението на момчето да се захили се усилваше.
„Лесно е да се смееш, но има ли полза да обиждаш някого заради единия глупав безполезен смях?“ — скара се съвестта му. Имаше нещо необяснимо и тайнствено у продавачката, което накара Емил да се почувства засрамен, че се изкушава да й се изсмее, и че се взира така в нея. Това необяснимо нещо преобразува влечението към кикот в мил дружелюбен съвет.
— Мисля, че си прекалила със силикона.
— Душа, казах ти ша та излъжи тая мръсница. Идвай при мене, евтино го давам!
Необлечената се смути за секунда и се завъртя, за да покаже колко е строен гърбът й и колко са стегнати задните й части, и за да не се чува с кого си говори по незабележимия клетъчен телефон.
Емил огледа, малко засрамено, и новите прелестни подробности, изложени зад сергията с гумени топчета, и с учудване отбеляза, че всичко в красавицата без дрехи, с изключение на силикона, пасва напълно с личната му представа за идеално тяло на човешко същество от женски пол.
— Шефе, той излезе голям образ.
— Че е образ, образ е; но, според данните в регистъра, по големина трябва да е в нормата?
— Не съм сигурна за някои норми, щото като че ли беше готов още преди да го изкуша да дойде с мен. И да знаеш как се е издул джоба…
— За какво се обаждаш?
— Нали ми заръча да сложа повечко силикон, че си падал по силиконовите неща.
— Е, направи ли го?
— Взех цяла сергия със силиконови топчета и… И знаеш ли какво ми каза?
— Какво?
— Че съм била прекалила със силикона! Представяш ли си?!
— Странно? В регистъра пише, че си пада по силиконовите технологии. Пада си и по мацки тъкмо като теб.
— Предполагам, обаче пише и че му е в нормата, а ако знаеш как му се е подул
джобът, — голичката продавачка се извърна през рамо, за да види дали джобът на Емил още е напомпан — няма да се съгласиш с тоя глупав регистър.
— Регистърът досега никога не е лъгал.
Мургавият продавач от съседната сергия не спираше да подвиква.
— Айде, първо са опитва! Душа, не остана. Идва новата партида!
Не можеше да се отрече обаче, че той предлагаше съвсем истински слънчоглед: добре опечен, все още топличък; доста едричък и се разтваряше с крехко притискане между пръстите. На сол беше идеален; направо да си ги оближеш!
— Хареса ти, а душа! Айде, първо се опитва!
Семките изглеждаха вкусни, но Емил нямаше намерение да дава пари за слънчоглед, който после щеше да трябва и да чопли, да дъвче, да гълта; да се задавя от солта… На всичко отгоре щеше да трябва, първо, да бърка в якето си, че да види дали няма някой лев, или по-вероятно самотна стотинка, забравена по джобовете; да я вади, да види какво пише на нея…
— Чичо, откъде го берете слънчогледа в тая пуста сивота? — полюбопитства младежът.
