— Върховно! А… Какъв приятел ти беше той? — стресна се Емил.
— Приятелят ми беше много добър. Сродна душа…
Емил си отдъхна.
— И успяхте ли?!
— За съжаление само донякъде… На плановете всичко изглеждаше отлично, но в действителността нещо все спъваше работата; някой лост заяждаше; някое зъбно колело нямаше достатъчна мощност, за да завърти следващото… Той измисляше механиката, а аз му помагах в описването на действието на механизмите и в писането на предписания за управлението им. Тази машина прилича на неговата по смелия брой взаимодействащи си предавки, но е по-проста; и се движи с пружини, а неговата щеше да се задвижва от парен двигател. Той наричаше механизмите си „аналитични“, защото щяха да обработват положенията, в които се намират колелцата за входни данни, почти както ние, когато мислим…
— Кога си играехте да създадете тази машина?
— Беше много отдавна…
— Дали тази работи?
— Не знам. — обади се Ричи, който досега ги слушаше с интерес. — Нямам спомен някой да се е докосвал до пианото, за да провери.
— Ние ще проверим. Виж! — Емил посочи редица широки ролки с перфолента, облегнати на стената до пианото. Взе първата и прочете: „Изпитателен запис“. — Пробна перфолента!
— Да я пуснем.
На Ана и Емил не им беше трудно да разберат как да поставят ролката на осите, да дръпнат обтегачите, да навият пружините и да включат машината.
Клавишите се раздвижиха и се разнесе тонова стълбица; звуците започнаха от най-ниските и стигнаха до най-високите. После засвириха интервали, обхождащи целия тонален обхват с различна скорост; следваха ги мелодични благозвучия; след тях хармонични; после поредици от акорди; след това акорди, следвани от мелодично изсвирени откъси.
Всички изслушаха изпълнението със затаен дъх, до последната нота.
— Машината работи! — възкликна Емил.
Барманът пак беше намокрил чашата си и я бършеше. „Значи не е бил съвсем смахнат онзи механик…“
— Дай да пробваме другите ролки. — предложи Ана.
Ричи бе взел три.
— Пише, че е „Първообраз на композитор“.
— А другите две в ръцете ти?
— Едната е „Моцартови вариации“, а другата „Пъстри рапсодии“. — рече Ричи.
— А тази в мен е „Китка от Шопен“.
— Подай ми първата, Ричи.
— Дали може да се създаде творец с толкова малко зъбни колела? — недоверчиво подхвърли Емил.
— Нашата машина щеше да композира, ако беше проработила. Тя може би е имала малко по-сложно устройство от тази; но не съм съвсем сигурна, защото колелцата и предавките на пианото изглеждат много по-фини отколкото бяха в проектите на нашата машина. Може пък създателят на тази да е успял да изпълни нашия замисъл, но с друга цел. Може и да може да композира… — рече тя, постави новата ролка в пианото, нави отново пружините и въведе механизмите в действие.
Зазвуча приятна мелодия в бавно темпо, която напомняше на нещо чуто отдавна.
— Не ти ли прилича на Шопен? Да не са объркали надписите върху ролките? — усъмни се Емил.
— Само прилича. Ритъмът се променя и ударението е по-остро.
— Може би самосвирещото пиано преоткрива Шопен?! — с приповдигната интонация предположи Ричи. — Но звучи малко кухо…
Мелодията плавно утихна и започна отново. Този път бе по-игрива и благозвучията се сменяха по- бързо.
През цялото време Ана наблюдаваше поведението на предавките и пренасянето на движението през частите на машината. Тя откри, че редица с няколко десетки лостчета започна да потрепва чак сега, след като пуснаха ролката за композиране.
— Нашата машина щеше да работи с продупчени картончета, а не с продупчени книжни ленти… — разказа, замечтано, тя.
— С ленти може да се въвежда по-дълго предписание?
— Не, и с картончета може: нареждат се в съд, който ги подава едно след друго. При перфокартите даже е по-удобно, защото можеш лесно да променяш части от предписанието; а при лентите трябва да режеш и лепиш парчета.
Пианото ускоряваше темпото, до момент в който барабанът с перфолентата, от който оставаше още много за извъртяване, започна да повтаря поредица от шест тона и един акорд.
— Захапа си опашката. — отбеляза Емил.
— Да. И ние се борехме с този страничен ефект в нашата машина. Цялото действие на механиката се основава на въртящи се колела, — цикли — затова почти винаги съществува опасност някоя верига от взаимодействащи си въртележки да влезе в затворен кръг. Майсторът на пианото или не е довършил управляващото устройство, или е допуснал грешка в предписанието.
— Или и двете… — обедини Ричи.
— Или възможностите на машината да композира са се изчерпали? — предложи Емил.
Ана изключи пианото.
— Има ли празни ролки? — попита тя.
Емил откри една, по която бе прокарана само ивицата с отвори, чрез които механизмът водеше хартията през зъбните си колела.
— Ето; но не ми изглежда машината да има перфоратор?
— Възможно е да е скрит под горните части.
На дясната стена на пианото имаше ръчка, която бе насочена към крайно положение, означено като „Четене“, а срещуположното му бе „Запис“.
— Тук има „запис“! — посочи Ричи.
Веднага заредиха празната ролка.
— Вероятно трябва просто да се изсвири нещо на клавиатурата. — рече вещо Ана, докато сядаше на столчето пред пианото.
Емил включи машината и книжната лента пое своя път през вътрешностите й.
Ана пое въздух и засвири така нежно и затрогващо, че унесе Емил и Ричи във фантазиите на Шопен.
— Изключете, да видим дали е станало. — каза тя след малко.
В захлас Емил дръпна ръчката за спиране на механизма, а след това и ръчката четене/запис.
— Има ли превъртане на лентата? — попита Ана от столчето пред пианото.
— Да. — отговори Емил и издърпа подходящата ръчка.
Водещият механизъм се повдигна, пое книжната лента и я завъртя, с увеличена скорост, в обратна посока, без да я прекарва през обработващите входни зъбни колела. После Емил свали ръчката в положение „нормален ход“ и включи пианото.
Разнесе се същата мелодия, която Ана изпълни преди малко; различаваха се само някои особености.
— Звучи бездушно. — заключи, недоволно, Ричи.
— Разбираемо е записът да не е бил толкова фин, че да улови най-тънките подробности в начина по който галех клавишите. Върху книжна лента, с механично устройство като това, едва ли е възможно да се записват и прочитат всички данни с необходимата скорост.
— Ясно е, че стотина зъбни колела не могат да… — започна Емил.
— Поне няколко стотици. — поправи го Ана.
— Немислимо е няколко стотин зъбни колела да се сравняват с Ана по изпълнителско майсторство и по изящество на звукоизвличането. Машината обаче, все пак, свири вярно и можем да разпознаем мелодията,
