Годен за военна служба

Тодор АрнаудовГоден за военна служба

Актуална версия на този разказ, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата [[http://geocities.com/todprog/|лична страница]].

Вратата се отвори бавно и в стаята на Военния лекар влезе поредната жертва.

— Някакви оплаквания? — попита докторът, докато разсеяно разлистваше новостъкмената военна книжка на наборник Кратунов.

— Ами…

— Казвай, ако ще казваш, че още сто души чакат след тебе на опашката. Ако не се извисите днес, и утре ще трябва да висите, че и ние да висим заради вас.

— Ами… Нямам глава. — продума смутено наборникът.

— Дай да видя! — кресна лекарят с досада и се втренчи в мястото, където в средностатистическия случай се намира нещо, наречено „глава“.

— И какво? Боли ли те? — попита троснато той, може би защото този път не откри такава.

— Ъ-ъ-ъ-ъ…

— Как ще те боли, като я няма бе! Главата му я нямало — нищо ти няма!

— Но как ще се боря с враговете на Родината?

— Ръце имаш ли?

Два израстъка от раменете опипаха празното място, където в средностатистическия случай растеше глава.

— С ръцете ще се бориш. Не с главата!

— Ама нали трябва да виждам с кого се боря?! — проплака наборникът. — Как да разпозная дали, по погрешка, не насочвам оръжията на правдата вместо към враговете на Родината, към някой от своите, ако нямам глава, с която да видя, разсъдя и съобразя?

— Глава ли нямаш? — разгневи се лекарят. — Я сваляй гащите! Дай да видим нямаш ли глава. А-а-а- а-а! Писна ми от вас, дезертьори с дезертьори. Колежке знойна медицинска сестра с големи гърди и сочни устни, този наборник има ли глава?

Главата помисли, помисли, и се надигна, за да научи за каква сестра става въпрос.

— Нямал глава, а?! Видя ли, че имаш глава?! Какви ми ги говориш ти?

— Не видях. Нали нямам очи…

— Сега пък и очи нямал… Я да ми се махаш от главата! Пиша те годен за военна служба; потентен…

Лекарят удари печата с такава страшна сила, че чак земята се разтресе от печал.

— Вдигай си гащите, че знойната мед.сестра с големите гърди и сочните устни още малко ще поиска да направи емпирично доказателство за съществуването на главата ти, дето казваш, че я нямало. Следващият наборник да влиза!

Младежът напредваше бавно; опипваше препятствията пред себе си с леки потупвания на бяло бастунче.

— По-бързо де, не се туткай. Всички тебе ли ще чакат? Дай си военната книжка. Някакви оплаквания, наборник Колчов?

— Как да ви кажа… Не виждам.

— Не виждаш, но някак си си усетил колко атмосфери е налягането в гърдите на знойната мед.сестра със сочни устни?

— Не Ви разбирам.

— Сваляй гащи за проверка!

— Какво ще ми проверявате? Не твърдя, че не съм мъж. Просто не виждам.

— Не виждаш своето безочие, наборник Колчов! Боли ли те като не виждаш?

— Понякога ме боли, понякога не. Когато се нараня или съм болен ме боли, когато съм здрав, не ме боли.

— Понякога те боли, понякога не те боли? На нас ни трябват дръзки защитници на Отечеството! Мъже! Или те боли, или не те боли?!

Колчов заглъхна.

— Годен за военна служба! За да станеш мъж, моето момче! Да прогледнеш за мъжките работи! Следващият! Ти какъв си? Какво ме зяпаш, наборник Глушков?

— Не чувам. — каза наборникът глухо.

— Какво се правиш на интересен бе? Я говори нормално, защо си кълчиш толкова странно гласа? И защо така си се втренчил в мен? Да не си… Леле, да не би да искаш да помисля, че си с обратна резба, че да те освободя от твоя дълг и твоята чест да служиш на Родината!

— Не чувам. Чета по устните…

— Какво четеш по устните? Май наистина си обратен, а? Да не искаш да обърнеш резбата на всички пушки на Великата ни отечествена войска?!

— Не мога да чувам заповедите.

— Кой ти каза на теб, че не можеш да чуваш заповедите? Дай да пробваме. Ми-р-р-р-р-но!

Лекарят изстреля думите толкова бързо, че наборник Глушков не успя да улови движенията на устните му.

— И се правиш, че не чуваш, а?! Я мирно!

— Извинявайте, но говорите много бързо.

— На всичко отгоре си позволяваш да отговаряш на по-висшестоящ от теб! Не са ли те възпитавали, нехранимайко, с нехранимайко!? Ако бях с пагоните вече да съм ти набил канчето! И така, какъв войник искаш да бъдеш?

— Не чувам.

— Стига де! Не чувам, та не чувам! Като не чуваш, да не би да не виждаш?

— Не.

— И не виждаш?! А знойната медицинска сестра с гърдите под високо налягане и сладки устни виждаш ли я?

Глушков затърси медицинска сестра в празната стая.

— Не виждал, а? Какъв да те пишем? Избери си: артилерист или парашутист, че на теб тъпанчетата не могат да се спукат от промяната в налягането. Следващият!

Безръков изрита леко вратата и плахо влезе в Стаята за мъчения.

— Давай си военната книжка да те видим и тебе.

Наборникът я стискаше между зъбите си.

— Ти куче ли си или смел защитник на Родината?

Смелият защитник изплю книжката пред лекаря.

— Уф, как си я олигавил… Вземи ти да я отвориш — няма да ти пипам лигите я…

Младежът виновно гледаше към земята.

— Къде си си прибрал ръцете? Пъхай ги в ръкавите? Пълнолетен ли си, наборник…? Казвай де? Доложи!

— Наборник Безръков.

— Психиатрите от съседната стая освидетелстваха ли те, че се държиш като питомник от детската градина? Или ръцете ти са в усмирителна риза? Психически оплаквания, ако си имал, трябваше там да си ги кажеш. При мен са физическите. Нещо да те боли? Телесни оплаквания да имаш?

— Нямам ръце.

— А, това ли било. Затова ли ръкавите ти са празни?

— Да…

— Нищо де, не се притеснявай. Ще намерим и за теб военна длъжност за Родината.

— Но… Как ще държа автомата?

— Автомата, автомата… Всички снайперисти искат да стават!? Има едни нови танкове, дето се управляват с педали. Честито, наборник…