— Не знам — смотолевих аз, — не знам дали е редно да се убива заради вярата.
— Правилна е само тази вяра, заради която си готов да убиваш — прогърмя кардинал-маршалът в духа на обичайната диалектика. — И запомнете и това: Ако искаш да направиш рай на земята, трябва да унищожиш враговете му, неверниците. Пепелта винаги е била на плодородната почва за новото. От пепелта на старото ще израсте новият рай!
Когато протегна призоваващо ръце към небето, ръкавът му падна надолу. Видях, че носеше „Ролекс“.
Ако Христос живееше днес, дали той би носил „Ролекс“?
Какво би станало, ако инквизицията беше имала атомни оръжия?
Шантави мисли. Родени в шантави времена. Аз съм в края на живота си и скоро ще умра. Вече имам право мислите ми да поемат странни пътища. Времето вече няма особена сила над мен. Вече не ме е грижа за него. Отменям го. Минало, настояще, всичко е едновременно, всичко е възможно.
Погледът ми пада върху малък страничен параклис. Тъмнина, малък олтар, няколко свещи, едва видим кръст, на който виси бледа фигура. Спомням си. През войната срещнах Исус. Случи се на едно кръстовище в квартала на бояджиите на Маракеш. Идвахме от различни улички.
— Майната му — каза Брих.
Това беше последното, което каза в живота си.
Беше усетил с крака си лекото дръпване на опънатата жица. Погледна ме с изражение на болезнена изненада и голямо смирение, а после мината го разкъса. Той полетя три-четири метра нагоре с разперени ръце, като дръпнат от невидими въжета, като разпнат без кръст, а после падна надолу на отделни парчета.
Картината как се издига нагоре се е запечатала в съзнанието ми на супер бавни обороти и ми се мярка на всеки няколко дни. Брих. Моят Исус от Маракеш. Той умря заради мен. Ако не беше той, аз щях да настъпя мината.
Брих с обезоръжаващия си смях. Брих, който искаше да стане лекар. Брих, който пишеше стихове. Брих, прахосникът.
Пропилян в една абсурдна война на вери. Насред 21-ви век мрачното Средновековие пак беше надигнало главата си. Как се стигна до тази лудост?
Впоследствие всичко е съвсем логично. Фитилите тляха дълго, само че вместо да ги угасим, година след година в бурето се насипваше все повече барут. Ислямизмът, който ставаше все по-агресивен, беше просто един изместен в теологичната плоскост отговор на арогантността на Запада, но и отговор на нежеланието на мюсюлманските страни, смислено да използват големия си потенциал. Униженията от войната в Ирак раздухаха омраза и антиомраза. Когато ислямът започна да разширява границите си в Африка все по на юг, християнските фундаменталисти отговориха с евангелистки походи, които скоро прераснаха в истински кампании. Още през 2004 в Нигерия се стигна до първите стълкновения между християни и мюсюлмани и погроми и от двете страни с хиляди жертви. Световната общественост не забеляза. Това си беше просто Африка.
Благодарение на това, че към кризата беше с рутина и благодарение влиянието на либералния канадски папа Грегор XVII след това напрежението пак се потуши. После, след измамната дългогодишна пауза дойде Големият взрив: Едновременните атентати с биологично и атомно оръжие над Вашингтон, Ню Йорк, Бостън, Чикаго, Денвър, Сиатъл, Сан Франциско, Лос Анжелис, Хюстън и Маями и разрушаването на множество атомни електростанции с един удар изтри САЩ от политическата карта. В същия ден бяха разрушени Рим и Ватикана.
Европа реагира с обичайната парализа. Някои държави не искаха да предприемат нищо, за да не се окажат и самите те на огневата линия. Други пледираха за ответен удар, но все пак нямаше истинска цел. Командването на ал Мансур, което пое отговорността, съществуваше, така да се каже, само в интернет. Как би могъл да се нападне виртуален противник?
Урбан IX, тогава все още млад, четиридесет годишен мъж, използва вакуума и заграби командването. Посланието му беше просто: Следващата цел на атаки ще бъде християнска Европа. Против това има само една стратегия: моментален, масиран ответен удар. Отмъщение и кръстоносен поход в едно. По цялата територия на целия ислямски регион. Всички обединени от едно силно водачество. Именно неговото. И точно така стана. От всички европейски страни бързаха насам, за да последват призива на харизматичния папа и да потеглят срещу неверниците. Колкото по-католическа беше страната, толкова по-големи бяха контингентите с войници. Така ние поляците станахме един от основните опорни стълбове на християнската армия.
В началото имахме големи успехи, защото противникът ни почти нямаше военна сила, а само упорита воля за бой. Но колкото повече ни разрушаваха инфраструктурата, изследователските и производствени центрове с прицелени удари и отравяха цели области, толкова повече отслабвахме и ние. Така тя се превърна в обикновена партизанска война на изтощаване, която продължава вече четири десетилетия без никакви изгледи за край.
Ватиканският лабиринт ме води в проход с колони, който обгражда един двор от три страни. От четвъртата страна го затваря фасадата на Санта Мария Маджоре. От отворената врата звучат мрачно хубавите мелодии на Немския реквием на Брамс.
Каква истина, каква истина. Тази война не може да се опише по-добре. Какви количества трева беше окосила само нашата дивизия.
Това беше ежедневната ни сутрешна молитва. Ежедневната ни вечерня. А сега ни беше молитва и преди атака.
Събрахме се за момент, прекръстихме се, и после се спуснахме срещу стените на йеменското планинско селце, през градската порта, стреляйки в къщите, хвърляйки ръчни гранати през врати и прозорци. Стрелях, крещях, дерях се, роб на адреналина си, безмилостен наемник на волята си за оцеляване.
След половин час знаехме, че за пореден път сме избили почти само жени и деца. Седяхме в руините и чак сега осъзнавахме, колко нищожна съпротива бяхме имали насреща си. И докато го осъзнавахме, минохвъргачките започнаха да гърмят. Бяхме попаднали в капан.
Гранатите пръскаха всичко наоколо, камъни, месо, кости. Пищяха адски преди да ударят. Ранените войници врещяха като животни в кланица. Лежах в някакъв кратер и имах една-единствена мисъл: Това беше. Това е краят. Тогава погледнах настрани и ми се яви Богородица.
Беше върху картечницата на Колек, която лежеше точно до мен. Колек беше залепил на своята M-911 картинка на Богородица. Лепенката беше станала на мехури от горещия затвор. Колек стреляше щедро. Той винаги прахосваше всичките си муниции, докато дулото не започнеше да свети.
Синята и дреха изглеждаше замърсена, с лекета. Такива неща ги виждаш само на война. Когато вече не вярваш, че ще се измъкнеш здрав и читав. И понеже всеки момент може да ти бъде последен се опитваш да го задържиш. Без значение колко абсурдно е това, което виждаш. В последния ден от живота ти — и това може да бъде днес — няма нищо маловажно.
Хвърляш се да търсиш прикритие и там лежи някакво листо. Съвсем обикновено листо. Но това листо е може би последното, което виждаш в живота си. Така че го поглеждаш внимателно. Това е най-хубавото листо на света. Зелено, леко нагънато по ръбовете, с червени жилки, които пожълтяват към периферията. След три години още можеш да го нарисуваш по спомен.
Точно като тази нежна жена със синята, изцапана, обгоряла наметка. Незабравима. Богородица на затвора на една картечница. Светът е пълен с чудеса.
