А после моментът беше отминал. Спрялото време пак запрепуска. Шумът на боя се върна с удвоена сила.
По някаква причина аз все пак оживях.
Какъв хладен мраморен разкош цари тук, в дългите коридори на Ватикано Нуово, в безбройните черкви и параклиси. Всичко свято. Всички благославящи ръце. Не е за вярване, че тук е планирана смъртта на милиарди хора.
Безшумно минават фигури в черни раса. Колкото повече се приближават до най-святото място, залата за аудиенции, толкова по-приведени и безшумни стават, раболепни роботи.
Бих уважавал покорството им, ако то беше насочено към правилната цел.
Но тяхното е покорство пред надменността.
Междувременно Урбан IX е станал вече слаб и немощен. Голямата част от властта си е делегирал на главнокомандващия на християнските въоръжени сили. Той знае, че в у кардинал-маршал Менингер политиката му на реконкиста е в най-добрите ръце.
Менингер е абсолютно безскрупулен към всички, които не изповядват правата вяра. Преди няколко години той причини най-големите съпътстващи щети, каквито е имало някога при военен конфликт. Той разпространи един вирус, измайсторен от неговите биохимици, макар че — или защото знаеше? — че наличностите от антидот стигаха само за европейските страни.
Чумата препусна като конниците на апокалипсиса из Азия, която досега беше стояла настрани от бойните действия. Покоси четири милиарда души. Азия загина. Като последен акт на отмъщение Китай изстреля всичките си атомни оръжия с ракети с дълъг обсег към Европа. Тогава пък загубихме Полша. И Чехия, Австрия и части от Германия.
В тесен кръг Менингер с удоволствие нарича чумата „Азиатския грип“. Това е даже невъзможно да си го представи човек. Четири милиарда мъртви. Четири хиляди милиона.
Ако рисувах кръстче за всеки мъртъв, един кръст за секунда, ще приключа след 127 години. Тази сметка даже не е моя. Тя е на самия кардинал-маршал. Той го пресметна пред мен с лека шега в сините му очи.
— 127 години! Не разполагам с толкова време.
Ама че лудост! Може би затова бях толкова благодарен за няколкото знаци на надежда, които срещах.
Войната беше остаряла, а с нея и аз. Сега бях ветеран, с високи отличия, полковник от генералния щаб. Имаше си и предимства. Сега навсякъде ме возят с хеликоптер и съм далече от стрелбата. Ние, стратезите от пясъчника, обичаме фронта само като абстрактна представа, стрелбата, смъртта и осакатяването ги оставяме на по-младите. По картите ни няма и капка кръв. Чиста работа в кабинети с климатици.
Прелетяхме над планините в северен Ирак. Едно от най-старите бойни полета, тук боевете са били толкова ожесточени, че районът е станал почти необитаем. Всичко е разорано, разрушено, само руини и природа, която използва отсъствието на хората и пак си връща земята.
Отгоре се откриваше гледка на разточителен разкош. Планините бяха голи и плешиви като в първия ден на сътворението. Долините между тях от край до край са покрити с огромни поля с цветя, които цъфтят във всички цветови, но предимно в синьо. Изглеждаха като абстрактни орнаменти. Като шарките по фасадата на голямата джамия в Самарканд, арабески в тюркоазено и цвят на лапис лазули11.
Не е за вярване как са се разпрострели тези морета от цветя. Като че ли природата само е чакала да изчезнат човеците, за да може тя да се възроди пак в цялата си хубост и невинност. Ренесансът на райската градина. Ако летите над този пейзаж, може да видите как първата книга от Библията — Битие, се пише наново, със съществени подобрения спрямо първото издание.
Дадох знак на пилота да се спусне. Кацнахме в края на една поляна с цветя. Въздушният натиск от перките на ротора косеше голям кръг в синьото чудо.
— Спри — казах на пилота. Той изключи ротора. Когато ниското пулсиране заглъхна, слязох и тръгнах през поляната, следвайки извивката на долината, докато хеликоптерът не изчезна от погледа ми.
Какъв покой. Какъв мир. Огледах се. Освен следите, които бяха оставили ботушите ми в цветния килим, нямаше нищо, което да издава присъствието на хора или други хищници. Чувствах се все едно са ми били инжекция с морфин. Заля ме дълбоко задоволство. Заглъхнаха виковете и детонациите, които от години бяха в главата ми. Избледняха картините, които не бях искал да виждам. За трети или четвърти път в живота си бях истински дълбоко щастлив.
Миризмата на цветята ми напомни за една друга ливада в Мазурия12, преди много години. Мария. Очите й. Сиво зелено. Зелено сиво. Дългите й руси коси, които се развяваха по лицето ми. Ръката й върху голите ми гърди. Онзи момент, в който бях всезнаещ, непобедим и всемогъщ.
„Ришард.“ Толкова отдавна и пак звучеше в ушите ми, все едно лежеше точно до мен. Тук и сега. И пак се потопих в мира на голямата ливада. Знаех, че Мария е мъртва, но това беше суета. Тя беше с мен. Тук и сега. Затворих очи.
Когато пак ги отворих, пред мен стоеше едно малко момиченце. Беше някъде около десетгодишно, носеше някакъв вид сари от царевично жълт лен и в ръка държеше букет, който ми подаваше.
Тя каза няколко думи, които не разбрах, но след няколко секунди автоматичният преводач в бронежилетката ми беше анализирал езика и аудиоимплантът в дясното ми ухо каза:
— Добре дошъл. Бъди наш гост.
— Коя си ти? — попитах изумен. — Откъде си?
Комуникационният ми шлем повтори думите на нейния език. Високоговорителят леко пищеше, от което тя избухна в смях.
— Аз живея тук — каза тя. — С братята и сестрите ми.
Тя се изкиска и махна със свободната си ръка. На един планински склон наблизо забелязах движение. Дребни фигурки изпълзяха от една пещера, която преди не бях забелязал, спуснаха се по склона в редица като хобитски патрул и се разположиха в полукръг около предводителката си.
Бяха около петдесет — шестдесет деца. Носеха шарен асортимент от най-различни видове дрехи. Сарита, шалвари, поли от трева, кожухчета. Армейски панталони, части от униформи, анцузи с руски букви. Едно момиченце носеше пола с някакъв вид кринолин от млади клонки. На разнищената тениска на момчето до нея изпъкваше пингвинът на Линукс.
Следващият час беше един от най-незабравимите в живота ми. Това, което изглеждаше като сюрреалистична детска пиеса, беше едно общество на сираци, които живееха сами в тази долина, откъсната от останалия свят малка страна без възрастни. Големите, от които нямало много, напускали един след друг, за да доведат помощ или нещо подобно. Никой от тях не се беше връщал.
— И от какво живеете? — попитах аз. Ягоди, малини, къпини, казаха те. Плодове. Мед. И естествено от размяна. Така научих, че в почти всяка от тези планински долини живеят в малки общности племена от сираци, които търгуват помежду си. Най-важната и скъпа стока били дрехите, защото не можели сами да ги произвеждат.
— За щастие зимите вече не са толкова люти — каза момичето. — Тук ни харесва.
Тя размаха ръка около себе си.
— Тук е хубаво. Наричаме се деца на цветята.
Деца на цветята! Какъв каприз на историята. Без да знаят, тези сираци от войната бяха възродили едно понятие, което веднъж вече беше имало значение на бъдеще изпълнено с надежди. Love & Peace. All you need is love13.
Момичето ми се усмихна, сякаш беше отгатнала мислите ми. Забелязах колко много естествено достойнство и авторитет излъчва тя. Наистина удивително за едно десетгодишно дете.
— Как се казваш? — пак я попитах аз.
— Фатима — отговори тя.
Фатима! Името ме порази като мълния. Всеки добър християнин познаваше това свято място в Португалия. Светата Богородица от Фатима беше въплъщение на нашата вяра. А за мюсюлманите Фатима беше дъщерята на Мохамед, от която произлизаха всички мъжки потомци на пророка. И за двете страни на
