Леон Арсенал
Целувките на скорпиона
Капитан Моктаур се бе изкачил в контролната кула, както обичайно го правеше всяка сутрин. Поради навика, придобит с годините, бе използвал вътрешната стълба, и след като беше стигнал до върха й, се бе облакътил на перилата на най-горния етаж, за да наблюдава горската поляна, разхвърляните дървета и обраслите с трева участъци, галени от приятния ветрец, които се намираха по-нататък — зад занемарената писта на космодрума.
В единия му край, изгубен между зелени и жълти растения, почиваше трупът на стара совалка, чиито корпус бе почервенял от ръжда. Между растителността танцуваха насекоми с блестящи черупки. Високо над пистата прелетя ято от пъстроцветни птици, което се отдалечаваше на юг. Капитанът пъхна с безразличие цигара между устните си и проследи с поглед полета на тяхната формация, която мързеливо размахваше криле в лишеното от облаци небе на Балифата II.
Капитан Моктаур засенчи с ръка очите си и продължи да наблюдава. На няколко градуса под ятото, нещо летеше на по-ниска височина и се приближаваше към космодрума. Той фокусира бинокъла си върху появилата се бучица и тя се оказа транспортен кораб, който бавно се преместваше в ясния сутринен въздух, планирайки на няколко метра над накъдрените корони на дърветата. Капитанът замислено запали цигара и изпусна облаче дим, което бризът незабавно разсея. След това хвърли последен поглед към бавно приближаващият се транспорт и влезе в сянката на залата за контрол.
Не вярваше сериозно във възможността за пиратска атака, но все пак извърши почти небрежна проверка, за да се увери, че автоматичните защити на космодрума са активирани. През десетте си години служба на Балифата II беше свикнал с корабите, които пристигаха потайно, летейки на малка височина, за да избегнат сензорите на други апаратури.
— От южна посока се доближава неидентифициран кораб — съобщи той по комуникационната система. — Приемате ли?
Настъпи тишина.
— Към космдрума на Балифата II се приближава непознат кораб. Непознат кораб откъм юг — повтори с по-сериозен тон. — Тук е контролната кула. Незабавно се идентифицирайте или променете курса. В противен случай ще бъдете унищожени от отбранителните системи на космодрума.
Мониторът незабавно примигна и на него се появи изнурено лице.
— Контрол, Капитан Моктаур… — запъна се непознатия. — Слушайте, имам сериозни проблеми, аз…
— Технически ли са?
— Не — потрепери гласът му колебливо. — Преследват ме, намирам се в опасност и се нуждая от помощ…
Моктаур се отпусна в креслото в качеството си на капитан на космодрума на Балифата II и единствен оператор планетата, освен това администратор и официален представител на човечеството пред местните туземци.
— Разбира се, разбира се — реши да смени поведението си, трогнат от изнурения вид на пилота на транспортната единица. — Момент да направя справка: приземете се на допълнителна писта номер три. След като го направите, ще говорим.
Докато слизаше по външната стълба, капитанът с известно безпокойство наблюдаваше приземяването на кораба, което се извършваше непривично бавно, с поклащане от една на друга страна и разпръсване на облаци от многоцветни инсекти. Пилотът маневрираше извънредно непохватно и Моктаур за момент помисли със страх, че транспортното средство ще се разбие върху кръговата обходна писта, боядисана в червено.
За щастие, корабната рампа накрая се отвори с глухо бръмчене и мършавият изцапан пилот, чиито вид отговаряше на показаното от мониторите, слезе по нея. Очите му се насълзиха от внезапно избухналата светлина, която срещнаха. След като забеляза мургавия капитан на космодрума, който се приближаваше гол до кръста, насочил към него тъмния оптически мерник на двуцевна пушка, той отстъпи назад.
— Не се притеснявайте — потупа Моктаур оръжието си, забелязвайки притеснението на посетителя си. — Нося го по навик.
— Капитан Моктаур…, казвам се Онлифан Делгет…
— Отлично си спомням за вас, Делгет — кимна с глава капитанът. На Балифата II се поддържаше малка човешка колония, която едва ли наброяваше и двеста души, повечето от тях оператори и техници, които бяха разпръснати по цялата планета. И капитан Моктаур бе един от тези, които поради собственото си тщеславие познаваше всеки от тях. — Къде се научихте да пилотирате — попита той.
— Нямам позволително за управление на никакъв клас кораб, пристигнах летейки на полуавтоматичен режим…
— Вече разбрах — започна да проучва капитанът грамадата на транспорта — идентификационните му номера и търговските логотипи, напечатани върху металния му корпус. — Този кораб е за индустриален транспорт. Как се сдобихте с него?
— Откраднах го — призна откровено събеседникът му.
Капитан Моктаур замълча за няколко секунди.
— Съгласих се, Деглет, по-късно ще уредим това. — нарами той пушката си и отправи любезен жест към своя посетител. — Нека сега нека да влезем вътре, струва ми се, че доста сте уморен. Първо си починете, после ще продължим разговора.
Капитан Моктаур се настани на мястото си и предложи цигара на госта. Последният, очевидно се бе отпуснал поради действието на приетия душ и успокоителните медикаменти, но отказа цигарата. Капитанът мълчаливо наля две чаши с жълтеникав ликьор и предложи едната от тях на посетителя си.
— Няма да е лошо — поклати глава Онлифан Делгет и поднесе напитката към устните си. — Преди почти три години пристигнах на тази планета с договор на техник. Наеха ме на работа на Анте Дибаим…, родния ми свят.
— Предполагам — запали Моктаур цигарата си, — че преди да подпишете договора си, внимателно ви информираха какво ще намерите на тази планета.
— Не мога да го отрека. В действителност бях чул да се говори за Балифата II и каравенигите — отправи той лека, лишена от бодрост усмивка.
— Предполагам — повтори капитанът и пусна замислено облаче дим. — Продължавайте.
— Добре. След пристигането ми, започнах да работя в една от фабриките за храни, разположени в южното полукълбо, в Ескаин Малум. Тамошната колония беше много малка, едва наброяваше пет човека. Наистина, първите месеци бяха отегчителни и много по-тежки, отколкото си го бях представял. Останалите техници от колонията не бяха много общителни, поне с другите хора: рядко ги виждах извън работното им място. Един от тях беше истински отшелник, разновидност на мизантроп; другите трима предпочитаха компанията на каравениганките. Отначало се увлякох в работата си, управлявайки машинарията, внесена от друга планета. По онова време, отношението ми към каравениганките беше любезно студено, напълно професионално. Спомням си, че бях изненадан от тяхното държание, което не се отличаваше от моето, а те сякаш се насилваха да пазят дистанция…, но след всичко това и след като сплетните ги представят като вид сирени…
Капитанът му отправи леко пренебрежителна усмивка, без да направи коментар.
— Месеците минаваха и аз прекарвах времето си ужасно, самотният режим на живот ме направи нетърпим дори за себе си. Накрая, което предполагам, че бе неизбежно, започнах да разговарям с каравениганките: тук малък коментар, там малко бъбрене… Не се оказа трудно и независимо какво разправят за тях, не са чудовища.
— Разбира се, че не са, човече — промърмори капитанът — Кой ти каза такива глупости? Каравениганките са цивилизовани, културни, любезни… и по мое мнение, тяхното средно интелектуално ниво е много по-високо от това на човешките индивиди.
— Така е. Малко по малко придобих техните нрави и склонности, влязох в тяхната общност и макар че
