Докато вървеше по коридора, госпожица Никъл си погледна часовника. Четири и трийсет и една минути. Слезе по стълбите на петия етаж и се отправи към детското отделение. Отвори тихо вратата — да не събуди някое от пеленачетата. Влезе в помещението, осветено от малка флуоресцентна лампа, и погледна сестрата от нощната смяна — дремеше в ъгъла. Госпожица Никъл реши да не буди младата жена — това вероятно бяха единствените мигове, когато тя щеше да си почине през осемчасовото дежурство.
Тръгна на пръсти между двете редици креватчета и поспря да погледне близнаците, сложени на двойното легълце до Флечър-Андрю Давънпорт.
Сетне се извърна към детето, на което нямаше да му липсва нищо през живота. Наведе се да вдигне момченцето и застина като попарена. Ако си изродил близо хиляда деца, си се научил да разпознаваш смъртта. Новороденото беше бледо като платно, очите му не помръдваха, нямаше смисъл госпожица Никъл да проверява пулса.
Целият ни живот може да се промени от внезапните решения, често пъти взети от друг.
3.
Когато посред нощ събудиха доктор Гринуд, за да му кажат, че едно от новородените е починало, не се наложи той да пита кое от децата е мъртво. Трябваше да отиде незабавно в болницата.
Винаги беше мечтал да стане лекар. Още през първите седмици от следването в медицинския институт вече знаеше и какво иска да специализира. Всеки ден благодареше на Бога, задето го е благословил да се посвети на призванието РИ. Но понякога, сякаш Всевишният искаше да уравновеси везните, на Кенет Гринуд му се налагаше да съобщава на някоя майка, че е загубила детето си. Винаги беше тежко, но сега той направо не знаеше как ще го каже за трети път на Рут Давънпорт…
В пет сутринта улиците бяха почти безлюдни и след двайсетина минути доктор Гринуд вече спираше с автомобила на мястото, запазено за него на паркинга. Влезе като хала през летящата врата, подмина рецепцията и се качи на асансьора още преди някой от персонала да е успял да му каже нещо.
— Кой ще й съобщи? — попита медицинската сестра, която го чакаше пред асансьора на петия етаж.
— Аз — отвърна доктор Гринуд. — От години съм приятел на семейството.
Сестрата се изненада.
— Пак да сме благодарни, че другото новородено е оживяло — рече тя и прекъсна мислите му.
— Другото новородено ли? — възкликна той и спря като закован.
— Да, Натаниъл е добре, почина Питър.
Лекарят не каза нищо — мъчеше се да разбере какво му обясняват.
— А момченцето на Давънпорт? — престраши се накрая да попита.
— Доколкото знам, и то е добре — рече медицинската сестра. — Защо?
— Изродих го точно преди да си тръгна — отвърна лекарят с надеждата, че жената не е доловила колебанието в гласа му.
Тръгна бавно между креватчетата, където някои от новородените спяха сладко-сладко, а други се скъсваха от рев, сякаш за да докажат, че имат бели дробове. Спря при двойното легълце, където само преди няколко часа беше оставил близнаците. Натаниъл бе потънал в сън, докато братчето му не помръдваше. Доктор Гринуд се извърна да провери името върху листа, прикрепен към долния край на следващото легълце: Флечър-Андрю Давънпорт. И това момченце спеше мирно и кротко, дишането му беше равномерно.
— Не посмях да местя детето, докато акушер-гинекологът, който го е израждал…
— Излишно е да ми напомняте какъв е редът в болницата — прекъсна я както никога грубо лекарят. — Кога застъпихте на смяна? — попита той.
— Малко след полунощ — отвърна медицинската сестра.
— И оттогава сте били тук.
— Да, господине.
— Някой влизал ли е в детското отделение?
— Не, господине — рече сестрата.
Реши да не споменава — поне докато доктор Гринуд е в такова лошо настроение, — как някъде преди около час й се е сторило, че вратата се затваря. Лекарят пак се взря в двойното креватче с надпис „Натаниъл и Питър Картрайт“. Знаеше какво му повелява дългът.
— Отнесете детето в моргата — промълви едва чуто. — Ще напиша смъртния акт още сега, но ще изчакам до сутринта и тогава ще съобщя на майката. Няма смисъл да я будя толкова рано.
— Да, господине — пророни стресната сестрата.
Доктор Гринуд излезе от детското отделение, тръгна бавно по коридора и поспря пред вратата на госпожа Картрайт. Открехна я нечуто и с облекчение видя, че родилката е потънала в дълбок сън. Качи се по стълбите на шестия етаж и направи същото и пред самостоятелната стая на Рут Давънпорт. Тя също спеше. Лекарят погледна към ъгъла — госпожица Никъл се беше свила на фотьойла и беше задрямала. Гринуд бе готов да се закълне как е видял, че тя отваря очи, но реши да не я притеснява. Затвори вратата, отиде в дъното на коридора и по аварийното стълбище слезе на паркинга. Не искаше да го видят дежурните на рецепцията. Трябваше да помисли на спокойствие.
След двайсет минути отново бе в леглото си, но не заспа.
Беше буден и в седем, когато иззвъня будилникът. Вече знаеше какво ще направи, макар и да се опасяваше, че това ще има дългосрочни последици.
Когато за втори път тази сутрин се отправи към „Сейнт Патрик“, пътува много по-дълго, и то не само защото сега движението бе по-оживено. Направо не знаеше как ще каже на Рут Давънпорт, че през нощта детето й е умряло, притесняваше се и да не избухне скандал. Знаеше, че трябва да отиде право в стаята на Рут и да й обясни за случилото се, инак нямаше да намери сили да го направи.
— Добро утро, господин Гринуд — поздрави го медицинската сестра на рецепцията, той обаче не й отговори.
На шестия етаж слезе от асансьора и тръгна към стаята на госпожа Давънпорт — забеляза, че върви все по-бавно. Спря пред вратата с надеждата, че Рут още спи. Отвори я полека и видя пред себе си Робърт Давънпорт, който седеше до жена си. Рут държеше новородено. Госпожица Никъл я нямаше.
Робърт веднага скочи на крака.
— Кенет! — възкликна той и се ръкува с лекаря. — Задължени сме ти до гроб.
— Нямам никаква заслуга — отвърна едва чуто лекарят.
— Как да нямаш! Недей да скромничиш! — рече Робърт и се извърна към жена си. — Да му кажем ли, Рут, какво сме решили?
— Ще му кажем, защо да не му кажем, тъкмо и той да има повод да празнува — отговори тя и целуна момченцето по челото.
— Но нека първо ви съобщя… — подхвана лекарят.
— Не искам да чувам никакво „но“ — прекъсна го Робърт. — Държа ти да узнаеш пръв, че възнамерявам да убедя управителния съвет на „Престън“ да отпусне средства за новото родилно отделение, което отдавна се надяваш да откриеш, преди да се пенсионираш.
— Но… — повтори доктор Гринуд.
— Нали се разбрахме — не искам да чувам никакво „но“. Проектът е готов от години — допълни другият мъж и погледна сина си. — Не виждам причина да не започнем незабавно строителството. — Той се извърна към главния акушер-гинеколог на болницата. — Освен ако…
Доктор Гринуд продължи да мълчи.
Госпожица Никъл видя с примряло сърце, че лекарят излиза от стаята на госпожа Давънпорт. Той носеше новороденото, за да го свали с асансьора в детското отделение. Докато се разминаваха в коридора, очите им се срещнаха и макар Гринуд да не каза нищо, госпожица Никъл разбра, че той е наясно какво е извършила.
