Помисли си, че ако иска да се измъкне, сега е моментът. След като през нощта бе върнала момченцето в детското отделение, чак до сутринта беше будувала в болничната стая на госпожа Давънпорт, притеснена дали ще се разбере какво е направила. Когато доктор Гринуд надзърна в стаята, тя се престори на заспала. Нямаше представа колко е часът, не дръзваше да си погледне часовника. Очакваше лекарят да я повика отвън в коридора и да й каже, че знае истината, той обаче си тръгна точно толкова тихо, колкото беше дошъл, и Хедър Никъл реши да си мълчи.
Сега, без да сваля очи от стаята на Давънпорт, се отправи към аварийното стълбище в дъното на коридора. Постара се да не ускорява крачка. Когато до стълбището оставаха само два-три метра, тя чу глас, който веднага позна:
— Госпожице Никъл!
Застина като вкаменена и все така вторачена в аварийния изход, се запита какво да направи. Накрая се обърна с лице към господин Давънпорт.
— Трябва да си поговорим на четири очи — рече й той.
Жената се дръпна в нишата встрани от коридора — не смееше да мисли какво я чака. Нозете й се подкосиха и тя седна тежко на стола срещу Давънпорт. Така и не разбра от изражението му дали той е наясно, че именно тя носи вината. Но господин Давънпорт си беше такъв, не беше в природата му да издава чувствата си — дори в личния си живот. Госпожица Никъл не смееше да го погледне в очите, затова се вторачи през рамото му в доктор Гринуд, който тъкмо се беше качил на асансьора.
— Подозирам, че се досещате какво ще ви питам — подхвана господин Давънпорт.
— Да, досещам се — потвърди госпожица Никъл и се зачуди дали някога изобщо ще си намери работа и още по-страшно, дали няма да се озове в затвора.
Когато след десетина минути доктор Гринуд се появи отново, тя вече знаеше какво точно я чака и къде ще се озове.
— След като обмислите предложението ми, госпожице Никъл, ми се обадете в службата и ако приемате, аз ще поговоря с адвокатите си.
— Вече помислих — отвърна жената. Този път погледна господин Давънпорт право в очите. — Приемам. С удоволствие ще продължа да работя в дома ви като бавачка.
4.
Сюзан бе притиснала до себе си Нат — нямаше сили да прикрие мъката си. Беше й дотегнало да слуша как приятели и роднини повтарят като навити, че един от синовете й, слава Богу, е останал жив. Толкова ли не разбираха, че Питър е мъртъв и тя е загубила едно от момченцата си? Майкъл се надяваше, че след като се прибере у дома, жена му ще започне да се съвзема от загубата. Но това не стана. Сюзан и досега говореше само за едно — за другия си син, и държеше на нощното шкафче снимка на двете момченца.
Същата снимка се появи и в „Хартфорд Курант“ и госпожица Никъл я проучи най-внимателно. С облекчение установи, че макар и двете момченца да са наследили волевата брадичка на баща си, Андрю е рус и къдрав, а косицата на Нат е права и вече потъмнява. Ала най-щастлива бе, задето Джосая Престън току се хвали, че внук му е наследил носа и изпъкналото чело, с каквито се славели всички в рода Престън. Бавачката постоянно повтаряше на примрелите в благоговение роднини и прислужници тези думи, предхождани от „както често подчертава и господин Престън…“.
Само половин месец след като я изписаха, Рут отново се върна на работа като председателка на управителния съвет в болница „Сейнт Патрик“ и се запретна да изпълнява обещанието на мъжа си да построи ново родилно отделение към нея.
Междувременно госпожица Никъл се нагърби с цялата работа, колкото и черна да бе тя, и с отглеждането на Андрю, само и само Рут да се чувства свободна. Тя се превърна в бавачка, наставница, пазителка и гувернантка на невръстното момченце. Ала не минаваше и ден да не тръпне при мисълта, че все някога истината ще излезе наяве.
За пръв път се притесни не на шега, когато госпожа Картрайт се обади по телефона да каже, че организирала празненство по случай рождения ден на сина си и канела и Андрю, защото бил роден на същия ден.
— Много мило, че сте се сетили — възкликна госпожица Никъл, след като изслуша внимателно жената, — но Андрю също ще има тържество и наистина съжалявам, че Нат няма да присъства на него.
— Предайте много поздрави на госпожа Давънпорт, кажете й и че наистина съм й признателна, задето ни е поканила на откриването на новото родилно отделение следващия месец.
Покана, която госпожица Никъл нямаше как да отмени. Единственото, което Сюзан си помисли, след като затвори, бе откъде ли госпожица Никъл знае името на сина й.
Вечерта, веднага щом госпожа Давънпорт се прибра от работа, бавачката предложи да направели тържество по случай първия рожден ден на Андрю. Рут посрещна предложението с радост и на драго сърце повери на госпожица Никъл всички приготовления за празника, включително съставянето на списъка с гостите. Но едно беше да организираш рожден ден и да решаваш кой да присъства на него и съвсем друго — да предотвратиш срещата между работодателката си и госпожа Картрайт на откриването на новото родилно отделение.
Именно доктор Гринуд запозна двете жени, докато ги развеждаше из отделението. Направо не можеше да повярва, че никой не забелязва колко много си приличат двете момченца. Лекарят погледна госпожица Никъл, но тя извърна очи. Побърза да сложи на Андрю шапчица, с която той заприлича по-скоро на момиченце, и още преди Рут да е казала нещо, възкликна:
— Застудя, не искам Андрю да настине.
— След като се пенсионирате, доктор Гринуд, в Хартфорд ли ще останете? — попита госпожа Картрайт.
— Не, смятаме да се приберем с жената у дома в Охайо, семейството ми има къща там — отвърна лекарят. — Сигурен съм обаче, че от време на време ще се връщаме в Хартфорд.
Госпожица Никъл щеше да въздъхне от облекчение, ако доктор Гринуд не я беше изгледал. Тя обаче заживя с надеждата, че щом лекарят замине, никой няма да разбере нейната тайна.
Всеки път, когато Андрю получаваше покана да участва в нещо, да се включи в някаква група или спортен отбор, да се запише на летен лагер, госпожица Никъл правеше всичко възможно да се увери, че момчето няма да се натъкне на някого от семейство Картрайт. Докато той растеше, бавачката успяваше да го прави, без да събужда подозрения у господин или госпожа Давънпорт.
Когато една сутрин се получиха две писма, госпожица Никъл най-после повярва, че вече няма от какво да се страхува. Първото беше адресирано до бащата на Андрю и потвърждаваше, че момчето е прието в „Хочкис“, най-старото частно училище в щат Кънектикът. Рут отвори второто с клеймо на Охайо.
— Жалко! — въздъхна тя, докато обръщаше изписания на ръка лист. — Беше прекрасен човек.
— Кой? — попита Робърт, след като вдигна очи от медицинското списание.
— Доктор Гринуд. Жена му ни съобщава, че миналия петък е починал на седемдесет и четири години.
— Наистина беше прекрасен човек — повтори мъжът й. — Сигурно няма да е зле да отидеш на погребението.
— Ще отида, как няма да отида — каза Рут. — Може би и Хедър ще иска да дойде с мен — допълни тя. — Все пак е работила с него.
— Разбира се — обади се госпожица Никъл с надеждата, че изглежда покрусена.
