Джефри Арчър
Сърдечни работи
Има един човек от Кейптаун, който всеки ден ходи в Кросроудс, град на чернокожи. Сутрин преподава английски в едно от местните училища, следобед води тренировки по ръгби или крикет — според годишното време, а вечер обикаля улиците и се мъчи да убеди младежите да не участват в банди, да не вършат престъпления и най-вече да не припарват до дрогата. Известен е като Проповедника от Кросроудс.
Никой не се ражда с предразсъдъци, на някои обаче те са им втълпявани още от най-ранна възраст. Това със сигурност важеше за Щофел ван ден Берг. Той беше родом от Кейптаун и никога през живота си не бе ходил в чужбина. Още през XVIII век предците му се бяха преселили от Холандия и Щофел. Израсна, заобиколен от чернокожи слуги, готови да изпълнят и най-малката му прищявка.
Ако момчетата (никой от слугите, на каквато и възраст да беше, сякаш не бе удостоен с честта да си има име) не се подчиняваха на заповедите на Щофел, ги скъсваха от бой или в най-добрия случай ги държаха гладни. Ако ли пък си вършеха работата съвестно, никой не им благодареше, камо ли да ги похвали. Откъде-накъде ще благодариш на човек, пръкнал се на белия свят само за да ти слугува!
Когато Щофел тръгна на училище в Кейптаун, още от отделенията тези немислими предразсъдъци бяха само засилени: класните стаи бяха пълни с бели дечица, на които преподаваха бели учители. Шепата чернокожи, които момчето зърваше от дъжд на вятър в школото, бяха чистачи на тоалетните, които нямаха право да ползват.
Още в училище Щофел се открояваше сред връстниците си — много му вървеше математиката, ала най-големите успехи той жънеше на спортната площадка.
В последния клас русокосият бур с ръст метър и осемдесет и пет вече играеше централен нападател в отбора по ръгби през зимата и запращаше началния удар на срещите по крикет през лятото. Още преди да кандидатства в някой от университетите, се мълвеше, че щели да го вземат в отборите по ръгби или крикет на „Спрингбокс“. Представителите на не един и два университета се навъртаха в училището и предлагаха на Щофел прещедри стипендии: по съвета на директора, подкрепен и от баща му, той се спря на „Щеленбосх“.
Шеметният му възход продължи още от мига, в който той стъпи в университетското градче. В първи курс избраха него да бие началния удар в университетския отбор по ръгби, понеже един от титулярите се беше контузил. До края на сезона Щофел не пропусна среща. Две години по-късно вече беше капитан на непобедимия отбор, а на мача на Западната провинция срещу Натал отбеляза сто точки.
След като се дипломира, бе привлечен на работа в банка „Барклис“, в отдел „Връзки с обществеността“, макар че още на събеседването му дадоха да разбере, че разчитат именно на него „Барклис“ да спечели купата по крикет, разигравана между банките.
Беше работил в банката само няколко седмици, когато селекционерите на „Спрингбокс“ му пратиха писмо, че смятат да го включат в отбора на Южна Африка, подготвящ се за предстоящия турнир в Англия. Шефовете в банката се зарадваха много и му казаха, че може да си вземе колкото иска платен отпуск, само и само да се подготви за достойното представяне на националния отбор. Щофел си мечтаеше да отбележи сто точки на „Нюландс“, а защо не — някой ден — и на „Лордс“1.
Следеше, захласнат, турнира за купата „Ашис“2, провеждан в Англия. Само беше чел за играчи като Ъндъруд и Стоу, ала славата им не го притесняваше. Смяташе да запрати метнатите от тях топки чак на другия край на страната.
Южноафриканските вестници също следяха с изострен интерес турнира за купата „Ашис“, защото искаха да осведомяват читателите си за силните и слабите страни на противника, срещу който след броени седмици щеше да се изправи техният отбор. Сетне най-неочаквано дописките се пренесоха от последните на първите вестникарски страници: Англия бе включила в отбора си канарата Базил Д’Оливейра, който играеше за Устър. Господин Д’Оливейра, както го наричаха журналистите, непрекъснато се мъдреше по първите страници, понеже беше от хората, на които южноафриканците бяха лепнали етикета цветнокожи. Навремето не го бяха допуснали да играе в най-добрите отбори по крикет в Южна Африка, затова той се беше изселил в Англия.
Печатът и в двете страни се впусна в догадки какво ли ще предприеме южноафриканската държава, в случай, че Мерилебънският клуб по крикет включи Д’Оливейра в състава, който ще участва в турнира в Южна Африка.
— Ако англичаните проявят глупостта да го доведат, турнирът трябва да се отмени — отсече Щофел пред приятелите си в банката.
Така де, никой не можеше да иска от него да играе срещу цветнокож.
Южноафриканците разчитаха най-вече, че Д’Оливейра ще се провали във финалите на турнира на „Оувъл“3, ще отпадне от отбора и така проблемът ще се реши от само себе си.
При първото подаване той оправда очакванията им и отбеляза само единайсет точки. При второто обаче изигра решаваща роля за спечелването на срещата и отбеляза нечуваните сто петдесет и осем точки. Въпреки това след дълги препирни не беше включен в отбора, предвиден да участва в турнира в Южна Африка. После обаче един от играчите отпадна заради контузия и на негово място бе сложен именно Д’Оливейра.
Южноафриканското правителство тутакси заяви недвусмисленото си становище: в страната са добре дошли само бели играчи. През следващите няколко седмици дипломатите се разтърчаха, ала Мерилебънският клуб по крикет отказа да извади от отбора Д’Оливейра и така турнирът беше отменен. Английски отбор по крикет стъпи отново в Южна Африка чак след 1994 година, когато за президент беше избран Нелсън Мандела.
Щофел бе сломен от това решение и макар да играеше редовно за Западната провинция и да спомогна банка „Барклис“ да задържи купата, искрено се съмняваше, че някога ще грабне първото място на турнир от такава величина.
Въпреки разочарованието обаче бе твърдо убеден, че правителството е взело правилно решение. Виж ги тия негодници, англичаните, да си въобразяват, че могат да определят кой ще посещава Южна Африка!
Запозна се с Инга на мач срещу Трансвал. Освен че беше най-прелестното създание, което бе виждал някога, тя споделяше напълно непоклатимите му възгледи за превъзходството на бялата раса. Година по- късно двамата се ожениха.
Когато държавите започнаха една след друга да налагат санкции на Южна Африка, Щофел продължи да подкрепя правителството и да твърди, че западните политици се правят на големи либерали, но всъщност са си продажни мухльовци. „Защо не дойдат в Южна Африка и не видят с очите си за какво става въпрос?“ — питаше Щофел всеки, посетил Кейптаун. Така щяха да се уверят, че той не пребива от бой слугите си и че както препоръчва правителството, чернокожите си получават полагащото им се възнаграждение. Какво повече искат? Щофел всъщност недоумяваше защо правителството се помайва й не е обесило досега за държавна измяна Мандела и неговите приятелчета, терористите.
Пиет и Марике само кимаха, когато баща им излагаше тези свои възгледи. По време на закуска той им обясняваше отново и отново, че не можеш да смяташ за равноправни хора, които съвсем наскоро са слезли от дърветата. В края на краищата това не влизало в Божия замисъл.
Когато наближи четирийсетте и се отказа от крикета, Щофел бе назначен за шеф на отдел „Връзки с обществеността“ и беше поканен за член на банковия управителен съвет. Семейството се премести на няколко километра от Кейптаун, в голяма къща с изглед към Атлантическия океан.
Докато останалият свят продължаваше да налага санкция след санкция, Щофел бе все по-убеден, че Южна Африка е единственото място под слънцето, където всичко си е по местата. Не се свенеше да изразява възгледите си и пред чужди хора, и в по-тесен кръг.
— Защо не вземеш да се кандидатираш за парламента? — рече му веднъж един приятел. — Държавата се нуждае от хора, отстояващи начина на живот тук и отказващи да се поддадат на някаква шайка невежи чужденци, които не са и стъпвали в Южна Африка.
В началото Щофел не погледна сериозно на подобни предложения. После обаче председателят на Националната партия се вдигна и дойде в Кейптаун специално, за да се срещне с него.
