— Имам си правило — не отварям пликове от амбалажна хартия — обясни Робин.
Джон си помисли, че поне това не може да бъде причината Робин да не дойде на сватбата му. Върна се отново на завещанието.
— Пределно ясно е — каза той. — Завещала ти е всичко с изключение на една картина.
— Коя? — попита начаса Робин.
— Портрета, който й нарисува още като ученик.
— Една от най-хубавите ми творби! — завайка се другият брат. — Струва най-малко петдесет лири стерлинги. Винаги съм си мислел, че ще я завещае на мен.
Джон му написа чек за петдесет лири. Същата вечер, когато се върна в Бирмингам, не спомена пред жена си с колко се е охарчил за двете картини. Сложи „Венеция“ на Дънстан над камината в дневната, а портрета на майка си — в кабинета.
Роди се първото им дете и Джон предложи Робин да му стане кръстник.
— Защо точно той? — изненада се Сюзан. — Дори не си направи труда да дойде на сватбата ни.
Джон нямаше как да не се съгласи с жена си и макар че Робин беше поканен на кръщенето, той нито се появи, нито отговори на поканата — нищо, че тя бе пратена в плик от бяла хартия.
Сигурно бяха минали към две години, когато Джон получи от галерия „Кру“ на Корк Стрийт покана за дългоочакваната самостоятелна изложба на Робин. Всъщност се оказа, че изложбата не била самостоятелна, а на двама художници, и на Джон много му се прииска да купи една от картините на втория живописец, но не го направи — да не обиди брат си.
Хареса си маслено платно, записа кой номер е и на другата заран помоли секретарката да звънне в галерията и да я запази на свое име.
— Опасявам се, че въпросната картина на Питър Блейк е продадена още в деня на откриването — уведоми го тя.
Джон се свъси.
— А би ли попитала колко от картините на Робин Съмърс са откупени?
Секретарката звънна още веднъж в галерията и след като затули с длан слушалката, изшушука:
— Две.
И този път Джон се свъси.
След седмица му се наложи отново да отиде до Лондон — като представител на компанията на автомобилното изложение в Ърлс Корт. Реши да намине към галерия „Кру“, за да види колко картини е продал брат му. Никаква промяна. Само две червени точици отстрани върху стената. А Питър Блейк беше продал почти всичките си платна.
Джон си тръгна от галерията разочарован и се запъти обратно към Пикадили. Почти щеше да подмине жената, ала още щом зърна нежната руменина по страните й и изящната фигурка, се влюби в нея от пръв поглед. Спря и се вторачи като омагьосан — притесняваше се да не би да е прекалено скъпа.
Влезе в галерията, за да я разгледа по-отблизо. Беше мъничка, крехка и прелестна.
— Колко? — попита Джон през шепот и се втренчи в галеристката, седнала зад стъклената маса.
— Платното на Вюийар ли? — отвърна с въпрос тя. Джон кимна.
— Хиляда и двеста лири стерлинги.
Като в унес той извади чековата си книжка и издаде чек за сума, която — знаеше — ще опразни сметката му.
Сложи платното на Вюийар срещу картината на Дънстан — така започна бурната му любов с не една и две рисувани дами от всички кътчета на света, макар че той така и не призна на жена си колко му струват любовниците в рамки.
Въпреки че от време на време одобряваха негови картини за Лятното изложение и ги окачваха в някое тъмно забутано кътче на залите, Робин не успя години наред да подреди самостоятелна изложба. Става ли въпрос за художници, чиито платна не се продават, галеристите не искат и да чуят, че те, видите ли, може би са разумно вложение, понеже някой ден след смъртта си сигурно ще получат признание — какво ги грее това галеристите, нали тогава и те ще бъдат в гроба!
Когато пристигна поканата за следващата самостоятелна изложба на Робин, Джон знаеше, че няма друг избор и, ще не ще, трябва да отиде на откриването.
Наскоро бе закупил акции на „Ренолдс и сие“, предложени на хората от управлението на фирмата. През седемдесетте броят на продадените автомобили се увеличаваше от година на година, а оттам и броят на гумите за тях, което позволи на Джон да се отдаде на новото си хоби — колекционер любител. Наскоро бе обогатил сбирката си с платна на Бонар, Дюфи, Камоан и Лус — все така се вслушваше в съветите на специалистите, накрая обаче се доверяваше на очите си.
На гара Юстън слезе от влака и даде на шофьора на таксито най-отпред в редицата адреса, където да го откара. Човекът се почеса по главата, помисли, помисли, пък накрая подкара в посока на Ист Енд4.
Когато Джон влезе в галерията, Робин се завтече от другия край към него с думите:
— Ето един човек, който никога не се е съмнявал колко струвам.
Джон се усмихна на брат си, който му подаде чаша бяло вино.
Огледа тясната галерийка и видя шепа хора, които явно предпочитаха да се наливат с долнопробно вино, отколкото да разглеждат долнопробни картини. Кога ли брат му щеше да проумее, че последното, което му трябва при откриването на изложба, са други никому неизвестни художници, домъкнали и гаджетата си?
Робин го хвана за ръката и го поведе от група на група, за да го представи на хора, на които не им беше по джоба да купят и рамките, камо ли пък цяла картина.
Колкото повече вечерта се проточваше, толкова повече на Джон му домъчняваше за брат му и този път на драго сърце се хвана в клопката с вечерята. Оказа се, че трябва да пои и храни тумба от цели дванайсет души — все приятели на Робин, включително галериста, който очевидно нямаше да спечели от изложбата, нищо освен безплатната вечеря на корем.
— О, няма такова нещо — опита се да убеди той Джон. — Вече продадохме една-две картини, а и интересът е голям. Лошото е, че критиците, пък и всички останали освен вас не разбират творчеството на Робин.
Джон съвсем се умърлуши, когато приятелчетата на брат му се впуснаха да обсъждат как „Робин така и не е получил полагащото му се признание“, как „си остава недооценен талант“ и „отдавна е трябвало да бъде избран за член на Кралската академия“. При последните думи Робин се изправи и залитайки, оповести:
— А, без мен! Ще бъда като Хенри Мур и Дейвид Хокни. Щом ме поканят, ще откажа!
Поредните бурни ръкопляскания, последвани от поредните бутилки вино, платени от Джон.
Когато часовникът отброи единайсет, Джон се извини, че трябвало да става рано. Плати сметката и тръгна към „Савой“. Докато седеше на задната седалка в таксито, най-сетне си призна нещо, което отдавна бе подозирал: че брат му просто си е бездарник.
Минаха няколко години, докато получи някакви вести от Робин. Както личало, лондонските галерии не изгаряли от желание да излагат творбите му, ето защо той смятал едва ли не за свой дълг да замине за Южна Франция и да се присъедини към неколцина свои приятели — и те също тъй талантливи и също тъй неразбрани. „Това ще даде нов тласък в живота ми — споделяше той в едно от малкото писма до брат си, — възможност да осъществя истинските си заложби, спъвани прекалено дълго от пигмеите в лондонския художествен свят. Та се питах дали не може…“
Джон преведе по сметка във Ванс пет хиляди лири стерлинги, та Робин да се запилее в по-топли земи.
Предложението „Ренолдс и сие“ да бъде купен дойде като гръм от ясно небе, въпреки че Джон открай време бе смятал фирмата за апетитна хапка за японските автомобилостроители, опитващи се да стъпят в
