Европа. Ала дори той бе изненадан, когато най-големите им конкуренти в Германия също се включиха в наддаването.
Загледа как цената на акциите му се качва от ден на ден и чак когато „Хонда“ изпревари в наддаването „Мерцедес“, Джон си призна, че волю-неволю, трябва да вземе решение. Предпочете да продаде акциите си и да напусне компанията. Каза на Сюзан, че иска да направи околосветско пътешествие, но да посети само градове с прочути художествени галерии. Първата му спирка беше Лувърът, последван от „Прадо“, сетне — от „Уфици“ и от Ермитажа в Санкт Петербург. Накрая Джон се отправи и към Ню Йорк, оставяйки японците да слагат гуми на автомобилите.
Не се учуди, когато получи писмо от Робин с френско клеймо — брат му го поздравяваше за късмета и му пожелаваше приятни преживявания по време на пенсията, като същевременно наблягаше, че самият той нямал друг избор, освен да продължи битката, докато критиците най-после се осъзнаели.
Джон преведе в сметката във Ванс още десет хиляди лири стерлинги.
Получи първия си инфаркт в Ню Йорк, докато се наслаждаваше на платно на Белини във „Фрик“. Вечерта сподели със Сюзан, седнала край леглото му, че се радва, задето вече са успели да разгледат музея „Метрополитън“ и „Уитни“.
Вторият инфаркт го застигна малко след като се прибраха в Уорикшир. Сюзан се почувства длъжна да пише на Робин в Южна Франция и да го предупреди, че според лекарите нещата не вървят на добре.
Той не отговори. Три седмици по-късно брат му почина.
На погребението се стекоха приятели и колеги на Джон, но малцина от тях познаваха едрия мъж, настоял да седне на първия ред. Сюзан и децата бяха наясно защо е дошъл — не за да изкаже своите съболезнования и да се сбогува с брат си.
— Той обеща да ме включи в завещанието си — каза Робин на покрусената вдовица броени мигове след като си тръгнаха от гробищата.
Малко по-късно намери и двете момчета, за да им съобщи същото, макар че през последните години почти не ги беше виждал.
— Баща ви бе сред малцината, които знаеха колко струвам — обясни Робин.
Вече в къщата, по време на чая, докато другите утешаваха вдовицата, той обикаляше от стая на стая и разглеждаше картините, събирани през годините от брат му.
— Далновидно вложение — увери Робин местния викарий, — макар че платната нито са оригинални, нито носят белега на страстта.
Викарият кимна вежливо.
Щом го представиха на семейния адвокат, Робин тутакси попита:
— Кога смятате да прочетете завещанието?
— Още не съм го обсъдил с госпожа Съмърс. Но очаквам да стане в края на другата седмица.
Робин отседна в местното хотелче — всяка сутрин звънеше в кантората на адвоката, докато накрая той му съобщи, че ще прочете завещанието в три следобед следващия четвъртък.
Той се яви в кантората няколко минути преди уречения час — за пръв път от години не закъсняваше за среща. Малко по-късно дойде и Сюзан, придружавана от момчетата — без дори да поглеждат Робин, тримата седнаха в другия край на помещението.
Джон Съмърс бе оставил всичко на жена си и на двамата си синове, но не бе пропуснал да включи в завещанието и брат си Робин.
„Приживе имах щастието да събера колекция от картини, някои от които днес струват доста. Платната общо са осемдесет и едно. Жена ми Сюзан може да си избере от тях двайсет — които й харесват, двете ми момчета — Ник и Крие, също нека си изберат по двайсет всеки, а другите двайсет и една картини оставям на по-малкия си брат Робин, което ще му позволи да води живот, подобаващ на таланта му.“
Робин грейна от задоволство. Брат му беше издъхнал, без да се съмнява в истинската му стойност.
След като адвокатът прочете завещанието, Сюзан стана от мястото си и отиде да поговори с Робин.
— Ще изберем картините, които бихме искали да задържим в семейството, а после ще пратя в хотела останалите двайсет и една.
Обърна се и си излезе още преди Робин да е казал и дума. „Нещастница — помисли си той. — За разлика от брат ми не може да оцени истинския талант, нищо, че ще й извади очите.“
Вечерта слезе да хапне в ресторанта на хотела и се запретна да крои планове как да похарчи новопридобитото богатство. Докато си пийваше от най-скъпото червено вино в избата на ресторанта, реши да се ограничи и на половин година да продава чрез „Сотби“ и „Кристи“ само по две картини — това, както се бе изразил брат му, щеше да му позволи да води живот, подобаващ на таланта му.
Към единайсет си легна и се унесе с мисли за Бонар, Вюийар, Дюфи, Камоан и Лус и колко ли струват шедьоврите, общо двайсет и един на брой.
В десет на другата сутрин още спеше непробудно, когато на вратата се почука.
— Кой е? — промърмори ядосан изпод завивката.
— Безпокои ви Джордж, портиерът. Отвън чака камионетка. Шофьорът отказва да предаде доставката, докато не се разпишете.
— Задръж го! — провикна се Робин.
За пръв път от години скочи от леглото, надяна надве-натри износената риза, панталона и обущата, изхвърча надолу по стълбите и излезе в двора.
На голямата камионетка се беше облегнал мъж в дочени дрехи, който държеше дебел тефтер. Робин отиде при него.
— Вие ли сте господинът, който очаква да му доставят двайсет и една картини? — попита шофьорът на камионетката.
— Да, аз съм — потвърди Робин. — Къде да се подпиша?
— Ето тук — отвърна човекът и посочи с палец мястото под думата „Подпис“.
Робин драсна името си върху формуляра и последва шофьора, който го заведе отзад. Отключи вратата и я отвори.
Робин онемя. Втренчи се в портрета на майка си, сложен върху други двайсет картини на Робин Съмърс, рисувани в периода 1951 — 1999 година.
Информация за текста
© Джефри Арчър
Jeffrey Archer
Сканиране, разпознаване и редакция: Abalone, 2009
Допълнителна редакция: Flior, 2009
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12274]
Последна редакция: 2009-06-21 13:50:00
1
Художествено училище към Лондонския университет, носещо името на филантропа и колекционера Феликс Слейд. — Б.пр.
2
Скъп район в Западен Лондон, известен и като квартал на художниците. — Б.пр.
