цикъл на майката, и докато плацентата се намира в организма й, яйчниците не произвеждат нови яйца, които да конкурират зародиша в матката.
Съществува и друг проблем. Тъканите на плода се различават генетично от тези на майката. Те съдържат елементи и от бащиния организъм. Затова при свързването на плода с майчиното тяло се появява риск от имунна несъвместимост, също като при присаждане на тъкани. Все още не знаем с подробности как точно плацентата преодолява тази опасност, но явно това също е свързано с отделянето на определени хормони.
Благодарение на всичко това малките на плацентните бозайници могат да останат в матката, докато се развият дотолкова, че да могат да се движат самостоятелно веднага след раждането си. Дори и след това те известно време се хранят с майчиното мляко, докато станат напълно годни сами да си набавят храна в обкръжаващия ги свят.
Плацентният метод на размножаване спестява на малките рискованото пътешествие по майчиното тяло, което поколението на торбестите е принудено се извършва в съвсем ранен стадий от развитието си. Освен това този метод позволява на плода да се развива дълго време в майчиния организъм, като получава от него всичко необходимо. Китовете и тюлените например могат с месеци да плуват сред ледените океански води, носейки в корема си своите неродени малки. Това не е възможно за нито едно торбесто животно, тъй като малките, които носи в торбата си, дишат атмосферен въздух. В крайна сметка именно плацентата се оказала най-решаващият фактор, помогнал на бозайниците да завладеят света.
10. Тема с вариации
Застанете за известно време тихо и неподвижно сред някоя гора на остров Калимантан и може би ще успеете да зърнете едно малко, пухкаво, дългоопашато животинче, което притичва на четири лапички по клонките на храстите и по земята, като любопитно проучва всичко наоколо с острото си носле. По външност и поведение то доста прилича на катерица. При всеки неочакван звук то застива на място, тревожно ококорило лъскавите си като мъниста очички. След това също така внезапна започва отново да снове напред-назад, потрепвайки с дългата си опашка. Но когато открие нещо за ядене и вместо да започне да го гризе с предните си зъби, животинчето разтваря широко уста и задъвква енергично с огромна наслада, изведнъж разбирате, че пред вас стои нещо много по-рядко и интересно от обикновена катеричка. Това е тупайя.
Тупайята е може би най-многоликото животно в света. Местните жители на Калимантан го смятат за вид катеричка — това означава и името „тупай“, с което учените нарекли цялото семейство. Първите европейски учени, успели да уловят тупайя, открили, че дребните остри зъбчета коренно се различават от тези, характерни за гризачите, и я нарекли дървесна земеровка. Някои учени пък били на мнение, че известни особености в половите органи я сближават с торбестите. Преди половин век един прочут анатом, който изследвал в големи подробности черепа на тупайята, отбелязал неочаквано големите размери на мозъка й. Той я обявил за прародител на маймуните и я класифицирал в техния разред.
Спорът около тупайята още не е приключил. Днес повечето специалисти са на мнение, че тя не може да се смята за прародителска форма на маймуните и че мястото й е по-скоро сред земеровките. Но в нея са събрани черти на толкова много различни бозайници, че нищо чудно точно така да е изглеждал общият прародител на всички плацентни бозайници. И наистина, ако се съди по изкопаемите скелети, първите бозайници, които са припкали из горите по времето на динозаврите, много са приличали на нея: с малко тяло, дълга опашка и остра муцунка и по всяка вероятност покрити с козина, топлокръвни, енергични и насекомоядни.
Господството на влечугите продължило много дълго. Те завладели света преди около 250 млн. години. Отначало пасели буйната блатна растителност и листата на дърветата. След това се появили месоядни форми, които започнали да изяждат тревопасните. Други пък се хранели с мърша. Плезиозавпите и ихтиозаврите кръстосвали моретата и ловели риба. А във въздуха господари били птерозаврите И изведнъж преди 65 млн. години всички тези същества изчезнали.
В горите на Земята се възцарил покой. Нямало вече гигантски чудовища, които помитали всичко по пътя си. Но из храсталаците продължавали да ловят насекоми малките, подобни на гупайя бозайници, които живеели тук още отпреди появата на динозавврите. Така продължило неколкостотин хиляди години. Според човешките представи това изглежда цяла вечност, но геологически е само един миг. А от гледна точка на еволюцията това бил период на стремителен, главозамайващ прогрес. През него малките насекомоядни животинки създали потомци, които запълнили всички празнини, останали след залеза на динозаврите, и с това положили началото на основните групи бозайници.
Тупайята не е единственият примитивен насекомояден бозайник, оцелял до наши дни. В разни кътчета на Земята живеят и други. Много от тях носят заблуждаващи имена, които показват колко трудно е било за хората да разберат истинската им природа. Освен тупайята в Малайзия живее и едно неугледно на вид раздразнително същество с дълга муцунка и щръкнали мустаци, силно вонящо на гнил чесън, наречено, незнайно защо, лунен плъх. Най-големият представител на насекомоядните живее в Америка. Понеже умее да плува, наричат го видровидна земеровка. Пак там се срещат и цяла група насекомоядни с големина на плъх, които подскачат на дългите си, елегантни крака и имат тънки подвижни хоботчета, заради които им е дадено името слонови земеровки. В Куба е живеело насекомоядно животно, наречено соленодон, но последният жив екземпляр е бил видян през 1909 г. и не е изключено то вече да не съществува. Един близък на него вид процъфтява и до днес на съседния остров Хаити. А в Мадагаскар живее цяла група от тях — някои ивичести и космати, други с бодли на гърба, наречени тенреци.
Но не всички насекомоядни са рядко срещани животни с ограничено разпространение. Един от най- обикновените полски обитатели из цяла Европа, таралежът, също е примитивно насекомоядно и не се различава толкова много от останалите, стига да се абстрахираме от бодлите му. Те са видоизменени косми и нямат отношение към произхода му. Не бива да забравяме също и земеровките. В много части на света гъмжи от тях — те тичат сред опадалите листа край живите плетове и в гората, вечно неспокойни и забързани. Макар и едва да достигат 8 сантиметра от носа до опашката те са много войнствени и нападат всяка срещната по-дребна животинка, включително и себеподобните си. За да се изхранват, земеровките се нуждаят всеки ден от големи количества земни червеи и насекоми. Към тяхното семейство се числи и най- малкият бозайник на Земята — белозъбката пигмей. Тя е толкова малка, че спокойно се промушва през проходи, не по-широки от молив. Земеровките общуват помежду си посредством пронизително писукане. Те издават и звуци с много висока честота, недоловими за човешкото ухо. Зрението им е много слабо и имаме основание да предполагаме, че ултразвукът им служи за ехолокация.
Някои видове земеровки са преминали към воден начин на живот и се хранят с безгръбначни. В Европа живеят представители на два такива рода, близки помежду си. Това са десманите. Едните се срещат в Съветския съюз, другите — единствено в Пиренеите. Те използват дългите си подвижни носове като шнорхели, които стърчат над водата, докато притежателите им си търсят храна под водата.
От групата на земеровките са се развили и животни, които си търсят храна единствено под земята. Това са къртиците. Ако се съди по подобните на гребла предни крака и силно развития раменен пояс, твърде вероятно е прародителите на къртицата да са били водни земеровки, а тя просто да е пригодила плавателните им движения към прокопаването на подземни тунели. Под земята козината затруднява механически движението, но повечето къртици живеят в области с умерен климат и кожухчето им трябва, за да ги топли. Ето защо козината им е станала извънредно къса и без определена посока на отделните косми — тя се сляга на всички страни и притежателят й може да се движи е еднаква лекота както напред, така и назад по своите тесня проярди. В подземните ходове от очите няма голяма полза. Дори и да имаше някаква светлина, за да може къртицата да вижда, в очите й непрекъснато би влизала пръст. Затова те са силно редуцирани. Но все пак къртицата трябва по някакъв начин да открива плячката си. За тази цел тя има в двата края на тялото си по един сетивен орган — също като трамваен вагон. Отпред най-важнй са не очите, а носът, покрит с безброй чувствителни власинки, който е едновременно и обонятелен и осезателен орган. В задния си крайпък има къса като чуканче опашка, също покрита с власинки, с чиято помощ усеща какво става зад гърба й. Американската звездоноса къртица има и още едно приспособление — елегантна розетка от меки мустачки около носа, които може да протяга й прибира. Това е допълнителен осезателен орган, а може би с него къртицата долавя и промените в химичния състав на въздуха.
