благодарение на който Мефистофел се окъпа в незаслужена слава. В свободното си време хер Фауст четеше само класическа философия и научна фантастика.
— Да не би да искате да кажете, че господин Джеръм К. Джеръм е тук, Томи? И, моля ви, наричайте ме просто Хък.
— Е, не е точно тук, но като всички създатели и той е в Речния свят при останалите хора. Там си лови риба до насита. Жалко, че правилата не позволяват от време на време да го посещавам. И аз много си го харесвам.
— Щастливец. Цял живот си мечтаеше за това. И си има такава хубава дъщеря, която често си спомня за него. Знаете ли, че сме ходили с баща ви на бумел, Томи?
— Ммм…
— Извинявайте. Проявих неделикатност. Всъщност няма как да знаете…
Хък отново надникна в душата й и му се стори, че там е станало още по-светло и по-уютно. Хвана се, че обстановката в душата на Томи му допада. Само веднъж бе попадал на такова гостоприемство, когато преди време за пръв и последен път надникна в главата на своята лъвица. Тя повече никога не го допусна толкова близко до себе си под претекст, че има опасност да разруши устоите на личността й. Всъщност Ана-Мария не искаше Хък да вижда колко го обича.
— Господин…
— Просто Хък. И давай да си говорим на ти, Томи. Все пак с баща ти бяхме добри приятели.
— …Хък, не си ли малко младичък, за да си ходил на бумел с… татко?
— Това ми е големият проблем, Томи. Колкото и да се мъча, не мога да остарея.
— Че какъв проблем е това? Тук, в Библиотеката, никой не остарява. Който на каквато възраст е пристигнал, на такава си остава. Нищо страшно няма. Свиква се.
— Когато никой не остарява, сигурно човек лесно може да свикне, Томи. Но аз идвам от Земята, където всичките ми приятели мрат като мухи, докато се усетя, че годините са минали. Повярвай ми, ужасно е да стърчиш вечно ухилен, когато наоколо е такъв мор.
— Честно казано, не мога да си го представя, Хък. Звучи ми като небивалица. От ония, страховитите. Тук имаме една зоологическа градина, където сме настанили всички герои от книгите и филмите на ужасите. Туристите много обичат да ги хранят, а някои им се подиграват, но между тях наистина има такива, които могат да те уплашат.
— Томи, откога наричате това… място Библиотеката?
— Ами от памтивека. Май не си толкова осведомен, колкото очаквах, Хък. А се носят слухове, че си племенник на създателя на Библиотеката?
— Какво, какво? — живо се поинтересува хер Фауст.
— Я млъквай! — сряза го Томи. — След малко ще имаш възможност да си приказваш до насита с него, а мен времето ме подпира.
— Добре, добре. Карай нататък — примири се хер Фауст и за компенсация си представи как портретът му заема четири колони над шапката на „Втора Земя“. На повече не посмя да се простре.
Томи беше нервна, защото съзнаваше, че интервюто й не върви. Всъщност тя си приказваше най- приятелски с този Хък и би могла да се самозалъгва, че просто се опитва да му влезе под кожата преди да му извади душата, но работата бе там, че той водеше разговора, той задаваше темите и тя послушно му отговаряше. Томи изтръпна, защото разбра какво става.
Божичко, тя се бе влюбила! От пръв поглед! И с двата крака беше вътре! До ушите! Като последна глупачка!
Хък нямаше представа докъде докара Томи, като надникна в душата й. Той си мислеше дали чичо му наистина е създал този свят. Всъщност не се изненада много. Това деяние напълно подхождаше на фамилията Хогбен. Бедата бе, че Хък никога през живота си не бе срещал своя чичо. Можеше да съди за него само по редките злъчни подмятания на баща си. А щом старият Хогбен не харесваше брат си, то чичо му сигурно беше много свестен човек. Може би Таоа вече беше научил нещо? Колкото се може по-бързо трябваше да се срещне с него. Преди да се е забъркал в още някоя каша.
— Томи, познаваш ли господин Пакеекее?
— Да — успя да промълви топ-репортерката на „Втора Земя“, докато излизаше от сладкия унес.
— Би ли му предала вестта, че съм се появил в… Библиотеката? Много е важно да научи навреме, че аз, Ана-Мария и Трифончо сме тук. Ще ти бъда изключително благодарен, ако ми помогнеш. Страхувам се, че въпросът е на живот и смърт.
— Да, разбира се. Непременно ще му предам — смотолеви Томи и аурата й се изчерви от задоволство, че е удостоена с такава чест.
Всъщност заслугата да заприлича на божур донякъде споделяше и хер Фауст. Той бе толкова улисан да си се представя на първа страница, че никой не стана свидетел на най-големия резил в журналистическата кариера на Томи. С малкото, останали все още неподвластни на любовта, трохи от душата си тя схвана, че лъвицата и драконът не бяха просто домашни любимци. И нещо я подбъзна да попита:
— А тази Ана-Мария каква ти е?
— Съпруга.
— Съпруга?! Онази лъвица ти е съпруга?
Ако физическите закони в Библиотеката позволяваха, Томи щеше да се строполи от неочаквания удар. Но в този свят аурата й можеше само да посърне като цвете, лишено от благодатна светлина.
— Тя е прекрасна жена и най-разумното същество, което познавам, Томи — отвърна Хък, без да подозира каква рана отваря в душата й. — Сигурен съм, че когато се опознаете, ще станете големи приятелки.
В този миг пред входа на величествената сграда със строгите изчистени линии и пищната украса от стегнати по военному декоративни елементи в стил ампир от времето на Наполеон, където се помещаваше управлението на митницата, се изсипа цяла глутница репортери и най-пъргавите се юрнаха към Хък с разголени зъби. Присвяткващите им аури озариха Алеята на славата като бойна ескадрила, полетяла в нощна атака.
— „Втора Земя“ — успя да му прошепне Томи. — Потърси ме в редакцията на „Втора Земя“.
Последва едноминутно задушевно боричкане, дърпане, ръчкане и дори някои по-млади и разюздани репортерки се опитаха да постигнат консенсус според местните разбирания, докато хер Фауст и Хък успеят да се промушат във фоайето на управлението и да се докопат до неприкосновената червена пътека. Слава богу, нито една аура и ничий морал не пострадаха. Животът в Библиотеката си имаше и добри страни. Ако бяха на Земята, след това премеждие дрехите им сигурно щяха да се нуждаят от химическо чистене или поне от гладене.
Изглежда журналистическите привички бяха едни и същи в цялата Вселена, та дори и отвъд нея.
6. Островът от предишния ден
Прокурорската обител се преобрази в малко нескопосана китна полянка, сгушена в пищна тропическа урва и прорязана от бистро поточе. В кабинета стана дори по-топличко.
— Много се извинявам, господин Пакеекее, но се налага да наруша спокойствието ви — заоправдава се прокурорът, докато полагаше всички усилия да настани удобно стария шаман. — Пристигна съдийско постановление от господин Санчо Панса, което ме задължава да поставя главния свидетел под охрана и да изключа всякакъв достъп на защитата до него. Искрено съжалявам, но ще трябва да ви преместим, господин Пакеекее.
— Напълно ви разбирам, уважаеми господин Хогбен — поласкан от грижите, отвърна Пакеекее.
Тук, в Библиотеката, на стария шаман всичко му харесваше. И обитателите, и деловата обстановка, и отношението към него. Само дето, макар и нетленни, на старите му кокали постоянно им беше студено.
— Категорично настоявам, когато сме сами, да ме наричате Сонк, господин Пакеекее. Та вие можете да ми бъдете баща! И, признавам, че бих се гордял с този факт.
Таоа се смути от похвалата:
— Нямам честта да познавам уважаемия ви баща, Сонк, но ако съдя по начина, по който ви е възпитал, той трябва да е много достоен човек.
