— Благодаря ви, че не съдите за мен по чичо ми! — засмя се прокурорът.
— И старият Хогбен не е чак толкова лош, колкото изглежда на пръв поглед, Сонк — отвърна Пакеекее, който бе надарен с рядката способност не само да вижда, но и да оценява по достойнство доброто и у най- злия гений. — Просто честолюбието му е твърде голямо и го подтиква непрестанно да се изхвърля.
— Не ви ли се струва, господин Пакеекее, че доста ласкаво оценявате чичо ми, като се има предвид колко злини е причинил в два свята — шеговито му се закани прокурорът, при което аурата му весело запримига като коледна елха, сякаш планинската полянка бе връхлетяна от цял орляк влюбени светулки. — Ако не бях ви опознал толкова добре през изминалата седмица, сериозно щях да се замисля дали да ви използвам като главен прокурорски свидетел.
Аурата на полинезийския шаман се почувства някак по-уютно и блажено затрептя:
— Повярвайте ми, приятелю. Имам богат опит в раздаването на правосъдие на моя остров на Земята и смея да ви уверя, че ще допуснете ужасна грешка, ако позволите на собствените ви чувства да повлияят на обвинението. Да не говорим, че според мен не е редно племенник да съди чичо си.
— Така е само по земните закони, господин Пакеекее. Но вие добре знаете, че чичо ми не е подвластен на никой закон в материалната вселена. Той не може да бъде съден като човек, защото изобщо не е човек, ако и да обладава всички лоши черти на хората. Макар че, строго погледнато, е точно обратното. Нещастните хорица са прихванали от него лошотията по стечение на обстоятелствата.
— Честно казано, ще ми бъде много интересно да узная подробностите по този въпрос, Сонк, но се страхувам, че ви задържам и само ви губя времето с моето старческо любопитство. Да не говорим за неудобствата, които ви причиних с моята носталгия по Фату Хива.
— Напротив! Напротив, Таоа — обърна се прокурорът към стария шаман с духовната му титла, която означаваше едновременно лечител, съдия, магьосник и учител и повече му подхождаше, когато разговорът навлезе в толкова дълбоки и страховити води. — Радвам се, че ми напомнихте. Улисах се в нашата раздумка, а отдавна трябваше да тръгнем. Охраната сигурно вече се е изнервила. Смятам да ви придружа до новото ви жилище, Таоа, така че спокойно можем да обсъждаме злощастната история на моя род по пътя. Избрал съм един остров, който, надявам се, ще ви хареса. Ако решите, че не е толкова хубав като родния ви Фату Хива, можете да го преобразите по ваш вкус. Вече съм уредил въпроса. Господин Робинзон Крузо каза, че обстановката отдавна му е омръзнала. Трябва само да обещаете да не превръщате неговата обител в
— Имате думата ми, господин прокурор — официално заяви шаманът.
— Чудесно. Да тръгваме тогава.
Прокурорът и Таоа поеха към необитаемия остров, придружени само от двама, но затова пък изключително надежди телохранители. Терминатора тръгна напред да разчиства и без това пустия път от навлеци, а Роки им пазеше гърба и следеше за съмнителни аури, подкупени от защитата. Охраната дискретно поддържаше достатъчно разстояние, за да не пречи на разговора.
— Драги Сонк, бихте ли ми обяснили каква роля според вас са играли братята Хогбен в зачатъка на нашата вселена? Аз имам някои подозрения, но предполагам, че вие сте доста по-добре осведомен — попита Пакеекее, като с интерес оглеждаше стръмните афганистански клисури, родени от въображението на техния ариергард, а от време на време потрепваше от взривовете, с които авангардът им профилактично правеше на пух и прах в далечината дивораслата в главата му марсианска природа.
— Значителна, Таоа. За съжаление — значителна. И, моля ви, не обръщайте внимание на момчетата ми. Така и не можах да ги отуча да си играят на война.
Аурата на Пакеекее дискретно се извърна.
— Не се безпокойте, приятелю. Та те просто си гледат работата. И даже я вършат красиво… когато няма истински жертви.
— Няма страшно! Отцепили сме целия район, но те се престарават. Благодарение на чичо ми не само в кръвта на хората, но и на културни им герои, е да хабят енергия. Сигурно някъде дълбоко в гените ни той е съхранил спомена за Нищото, когато светът е бил само чиста, щастлива и благородна енергия. Предполагам, че не знаете, Таоа, но чичо ми е бил един от водачите на философите материалисти, чиито самонадеяни експерименти са довели до Големия взрив. Той се отрекъл от тях само няколко мига преди катастрофата и побързал да премине на страната на баща ми.
— Тази двойственост напълно му подхожда — отбеляза главният свидетел по делото, който с нарочен договор, подписан преди десетина дни на Земята, бе поел тежкото бреме да обере всичките пасиви на стария Хогбен в Съда на честта.
— Колко меко се изразявате! — възкликна прокурорът. — Имам чувството, че дълбоко в себе си го защищавате.
— Макар и да е причинил много главоболия на изконната си родина, драги Сонк, не трябва да забравяме, че той така или иначе е един от създателите на нашата вселена. Можем да съчувстваме на отците
— Признавам, че ако погледнем на злощастната случка преди милиарди години от този ъгъл, имате известно основание, Таоа. Много ми е интересно обаче дали ще промените мнението си, когато узнаете цялата горчива истина или поне онази част от нея, която съм научил от баща си.
— Ех, тази истина… — тежко въздъхна старият шаман. — Колкото повече остарява човек, толкова пµ му се струва, че истината за хората не е нищо друго освен гледната им точка за същността на нещата в отдалечеността на времето. Истината, драги Сонк, се преобразява заедно с растящото желание на хората да я открият. Тя винаги навлича нови премени, за да бъде в хармония с обновените представи за дълг, чест и достойнство… Истината много прилича на пречистващия тропически дъжд, дето се излива всеки ден по едно и също време на моя остров, Сонк. Тъкмо си решил, че си уловил в шепите си частица от него и току забележиш, че водата се процежда между пръстите ти, но не се отчайваш, защото утре пак ще завали. Извечното желание на хората да уловят водата е родило бентовете, Сонк, а стремежът им към истината — философията. Но и водата, и същността на нещата постоянно ни се изплъзват, защото и те, и нашите представи за тях непрекъснато се обновяват. Философията не е нищо друго освен опит да построиш бент с надеждата да задържиш малко обновлението на нещата, за да можеш да ги опознаеш. Затова и Хераклит мъдро е рекъл: „Не може да се влезе два пъти в една и съща река!“.
— Според баща ми не винаги е било така, Таоа. От наша гледна точка прастарото Нищо е било Абсолютната красота. То отдавна било достигнало до онова съвършенство, след което наистина нямало нищо. Ако използвам вашата терминология, Таоа, духът се бил извисил дотам, че сам се осъдил вечно да стои с двата крака в една и съща река… докато един ден не се изродил в онази лудост — материализма, — която почти го убила.
— Не се тревожете, драги ми Сонк. Баща ви е бил прав. Съвършенството е постижимо, но само стремежът към него е благодат, а постигането на съвършенството е мъка. Духът и материята са двете противоположни страни на същността на нещата. Съвършенството просто затваря кръга и разрушава всяко нещо, за да го възроди в ново несъвършенство.
— Красиви думи, които стават страшни, когато виждаш как твоят свят загива пред очите ти, Таоа. Баща ми казваше, че едва тогава разбрал какво е истинска печал. След Големия взрив от единственото измерение на Нищото се зародило тримерното пространство. Силно притеснено, Нищото се свило в огромен балон, от който взели да се роят милиарди мехурчета. Колкото по-голяма ставала материалната вселена, толкова повече се затваряли в себе си балончетата, а стените им губели своята пропускливост, докато накрая остатъците от Нищото съвсем се капсуловали в новата вселена. Тъкмо тогава двамата братя Хогбен успели да пренесат духа на Нищото на Земята и да я превърнат в живата му памет.
— Цветята-книги… — промълви Пакеекее.
— Да, Таоа. Вашите вълшебни растения по същия начин съхраняват красотата. Но след като се отрекъл от материализма, чичо ми залитнал в другата крайност. Той вече дотолкова ненавиждал материята, че решил да я накаже, като заложи в нея закона за вечното раждане и смъртта. Макар че според баща ми несъвършенството на материята и нейният вечен стремеж да се саморазрушава били първопричината или по-скоро онова технологичното ограничение, което налагало всичко живо на Земята, пък и в цялата
