Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Библиотеката гори, уважаеми Павел Иванович! Отечеството е в опасност!

— А какво казва вашата машина? — обърна се, раздразнен, Чичиков към шефа на архива, но Фауст не даде възможност на Селдън да отговори.

— Машината блокира, уважаеми Павел Иванович! Оракулът зацикли!

Това трикратно „уважаеми“, което се откъсна от устата на доскоро неподлежащия на превъзпитание служител, приля чашата и вместо да изхвърли патетичния натрапник Павел Иванович Чичиков поиска шефът на архива да потвърди невероятното събитие, което сериозно застрашаваше устоите на тяхното доскоро толкова добре организирано общество:

— Вярно ли е, прелюбезни колега?

Вперил взор в Хък, създателят на психоисторическата наука си позволи снизходително да кимне, защото като председател на Комитета за научни предсказания към Министерството на бъдещето заемаше същия ранг в служебната йерархия на Библиотеката като Чичиков. Хари Селдън отдавна не беше се сблъсквал с достоен противник и сега усещаше, че кръвта му, позамръзнала от навяващата провинциална, почти Чеховска скука Библиотека, закипява. Пък и за неговата машина щеше да бъде добре да се поразмърда малко, защото бе започнала да залинява от повтаряне на все едни и същи досадно светли предсказания.

Аурата на Павел Иванович с мъка преглътна края на интересното и многообещаващо наддаване. С надеждата, че не всичко е загубено, той подхвърли на Хък:

— Хайде да вървим, препочтени, да видим тази работа.

8. Майстора и Маргарита

В Цеха за рециклиране на герои животът си течеше в обичайното русло — тихо и на пръв поглед доста спокойно. Но както във всяко предприятие и тук под гладката повърхност се криеха производствени проблеми. Създаваха ги, естествено, легендарните. Майстора вече за шести път препрочиташе второто издание на „Le forze della fantasia umana“ от 1769 г. На седмия път трябваше най- сетне да разреже гордиевия възел и да реши има ли в този трактат персонажи за казана.

Създателят им — Лудовико Антонио Муратори — отдавна се бе оттеглил на заслужена почивка в Речния свят, но неговите героини все още продължаваха да се мяркат тук-таме в научния оборот на Земята. В края на ХХ век обаче кладите бяха излезли от мода и вече седма година индексът на цитиране на две от второстепенните вещици на Муратори бе замръзнал на нулата. Неотдавна клетите стари вещерици бяха пропуснали последния си шанс да се появят в изследването на Габор Кланичай „Светци, вещици, вампири“ и вече не ги чакаше нищо добро.

Трактатът на Муратори „Силата на човешката фантазия“ беше вълнуващо заглавие и допадаше на Майстора, но дори според създателя им показанията на въпросните две грозновати вещици не бяха нищо друго, освен безсрамни сънища, плод на развалена фантазия, и глупави приказки на хора, неспособни да различат истинското от фалшивото. Майстора имаше слабост към всякакви магьосници и най-вече магьоснички и сега със сладка нега си спомни за трите чародейки — вещиците от Истуик. Дори за миг се поколеба дали да не остави на мира техните посестрими, но правилата бяха строги. Щом индексът на цитиране седем поредни години не помръднеше от мъртвата точка, той беше длъжен да прецени дали има достатъчно основания да направи официално запитване до машината на Хари Селдън. Решението беше съдбоносно, защото предскажеше ли веднъж изчадието на Селдън, че през следващите десет хиляди години няма никакъв шанс някой да си спомни за тия две ощетени от природата грозотии, те щяха да се озоват в казана. Единственото спасение бе някой да докаже на машината, че двете нещастни души от резервата за легендарни не са измислени, а реално са съществували, и, следователно, мястото им е в Речния свят. Но за съжаление много рядко се намираше героичен застъпник за която и да било по-грозна вещица, да не говорим пък за второстепенните.

— Майсторе! — подвикна откъм Лоното на живота помощничката му Маргарита. — Една дама от митницата моли да разведеш придружаващите я лица из фабриката.

Майстора с удоволствие върна „Le forze della fantasia umana“ временно в склада и се запъти към гостите. За лаиците Цехът за рециклиране на герои и Лоното на живота бяха самостоятелни учреждения в Библиотеката, но щатните служители добре знаеха за неразривната технологична връзка между тях, която превръщаше отпадъците от дейността на едното учреждение в суровини за другото и обратно. Като прибавим общото захранване и общия персонал, лесно можем да си обясним защо щатните обикновено назоваваха обвитите с мрачна слава институции, сгушени дълбоко в недрата на Библиотеката, с едно име: Фабрика за абсолют.

Поради особеното естество на фабриката и мрачния интериор, взет на заем от подземията на Инквизицията в Толедо, тук рядко се мяркаха делегации. Така че всеки официален гост, дори да беше най- големият темерут, внасяше свеж полъх в отговорния и затова еднообразен живот на щатните служители. Днешните посетители обаче надхвърлиха и най-смелите очаквания на Майстора. Пред тежката, обкована с желязо врата на цеха той едва не се сблъска с любопитно надзъртащите аури на изящна лъвица, елегантно закичена със Златната клонка, двуглав, явно влюбен до полуда дракон, крепящ с досада аквариум, в който плуваше Златната рибка, и триглава, разгонена кучка с атрибутите на митничар.

— Добре дошли, дами и господа! — приветливо ги посрещна Майстора, като вежливо отстъпи и едва не се подхлъзна, настъпвайки дръжката на камшик от волска кожа, инкрустиран с изящни телени бодли.

Той дискретно подритна не дотам въображаемия атрибут за изтръгване на признания и дори не повдигна вежди, сякаш от памтивека си общуваше с тази пъстра многоглава компания.

— Драги Майсторе, позволете да ви представя нашите гости. Очарователната дама се нарича Ана- Мария, а напетият господин до нея е Трифон Страшни! — изчурулика разгонената митничарка, като аурата й се оглеждаше любопитно и внимаваше къде стъпва.

— Госпожо… Господине… — кимна първо наляво, а после надясно Майстора. — Удоволствие е за мен да ви разведа из недрата на Библиотеката. А вие, млада госпожице, сте внучката на Цербер, нали?

— Колко сте мил! Така се радвам, че си спомняте за мен, Майсторе! — разцъфтя още повече Церберина и заобиколи отдалеч тезгяха за разтягане на еретици.

— Не искам да ви обиждам, мила госпожице, но се налага да помня всички, с които някога ме е срещала съдбата. Нали разбирате, такава ми е работата… Моля, последвайте ме, дами и господа — учтиво кимна Майстора и пое по традиционния туристически маршрут към дълбините на Цеха за рециклиране на герои. — Но ще ви помоля да се придържате близо до мен, за да не попаднете по невнимание в обсега на някой музеен експонат. Наистина скоро проверявах блокировките им и ми се сториха надеждни, но човек никога не знае…

Ана-Мария усети как този привлекателен, чернокос мъж с остър нос и тревожни очи ловко й надяна усмирителна риза и вече почти напълно контролираше поведението й. Свободолюбивата лъвица се понапрегна, но вместо да се разхлабят, юздите се затегнаха още повече. Тогава тя се съсредоточи и само миг преди решително да отхвърли чуждата власт над емоциите си хватката на Майстора поотслабна.

— Извинете, госпожо, но, повярвайте ми, правя го за ваше добро. След малко ще се убедите, че инструкциите за безопасност не са административно своеволие, а родено от живота помагало за оцеляване. Просто се опитвам да щадя нервите ви.

Влюбеният дракон се беше зазяпал в своята Церберина и само любовта го закриляше от алчните домогвания на ботушите-менгемета и клетката с озверели от глад плъхове, покрай които нехайно мина в опасна близост. Аквариумът бая се кандилкаше и Златната рибка изглежда само господ я пазеше. Така той изтърва началото на разговора. И докато се накани да се включи в него, изглежда вече бяха стигнали до пулта за управление на рециклирането?!

Трифончо доста се разочарова, защото беше модерен дракон и очакваше тревожно да примигват хиляди светлинки като в Чернобил по време на аварията или поне да има десетки развълнувани уреди като на борда на самолет в роман на Артър Хейли, а се изтъпаниха пред най-обикновен тандем от ХIХ век! Поне на външен вид. И пред него някой глупак с еклектично въображение бе монтирал електронно кошче за боклук! Да-да, от ония, които „Епъл“ извади на мода преди години в своята операционна система, а после „Майкрософт“ открадна и сложи в „Уиндоус’95“.