Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

прекомерни спънки от страна на такива превзети типове като хер Фауст.

— Павел Иванович! Моля ви! — едва не се разрида хер Фауст, възмутен от лекотата, с която съучастникът в престъпните деяния на Мефистофел влезе под кожата на шефа му. — Не позволявайте на този хамелеон да ви омагьоса!

— Учете се от него, препочтени! Учете се! Няма нищо лошо в това чиновникът да се опитва да подражава в обноските на началника си. Нещо повече! Позволете да ви попитам, прелюбезни, не мислите ли, че това е основното и, така да се каже, най-важното служебно задължение на подчинения? Възприемането на любезността като modus vivendi на всеки митничар не е ли по- достойно дори от повелята да ловите контрабандистите, предостойни хер Фауст? Да не говорим пък за набедените контрабандисти! — кимна Павел Иванович към госта. — Предлагам ви сериозно да се замислите за начина си на живот и за някои на пръв поглед дребни подробности от пейзажа, пардон, от поведението ви, препочтени. Макар че няма да е лошо да се позанимаете и с пейзажа, който се разкрива от поверения ви обект. Скучноват ми се вижда нещо напоследък. А героите, които преминават през нашата митница, смея да отбележа, стават все по-културни и по-културни. А културният герой е взискателен, прелюбезни. Той не се задоволява с жалките и скучни пейзажи, дето се пръкват от главите на отрудените ни митничари. Културният герой, препочтени хер Фауст, жадува за любезен митничар, който му вади душата в модерна и приятна обстановка. Така ли е, уважаеми? — обърна се към Хък в края на прочувствената си реч Чичиков.

— Да си призная, Павел Иванович, не проумявам как може някой да работи редом до такъв мъдрец като вас и да не прихване поне мъничко от вашата вещина, любезност и скромност? Направо е позорно!

— Позорно е! И аз така казвам, прелюбезни. Позорно е да не бъдеш любезен с героя, който се е изправил пред най-съдбовното изпитание и още не знае дали ще бъде приет с подобаващите почести в Библиотеката, или ще се нареди на опашката за рециклиране. Позорно е, препочтени, да се опитваш да подкупваш митничар, за да попаднеш на рафт, който не ти се полага по право. И най-позорно е, прелюбезни, да си тикаш носа в Библиотеката, когато от тебе няма и помен в архива!

Хък си отдъхна наум, че вече няма да му се налага да измисля почтителни обръщения.

— Радвам се, Павел Иванович, че хванахте ей така, направо, бика за рогата! — опита се нагледно да демонстрира преносния израз Фауст.

— По-кротко, прелюбезни. Не пресилвайте нещата. Аз не съм матадор, а скромен и нищожен чиновник — отвърна Чичиков, който като всеки обеднял руски дворянин изпитваше физически ужас от селскостопанския труд.

— Разбира се, Павел Иванович. Разбира се! Ама позволете ми този път да не се съглася с вас. Макар че вашето достойнство е неизмеримо по-високо от предостойната длъжност, която заемате, все пак никой не може да отрече, че и тя е подобаващо достойна. Признавам, сам съм си виновен, защото се заблудих, оставайки с погрешното впечатление, че господин Мефистофел заема въпросната предостойна длъжност и би могъл да ми продаде мъртвите души, от които се нуждая. Повярвайте ми, Павел Иванович, дълбоко се разкайвам за глупавата си и непростима грешка и съм готов на всичко, само и само да намеря подобаващ начин да измия греха от себе си. Уверявам ви, че нито за миг не съм си и помислял дори контрабандно да отмъквам въпросните мъртви души. Напротив! Става дума за честна търговска сделка и съм готов да платя всяка назована от вас цена… в рамките на благоприличието и добрия тон.

— Виж го ти, демагогът му с демагог, как само извъртя нещата! — не се стърпя хер Фауст. — Павел Иванович, моля ви, изрично настоявам да попитате този прелюбезен негодник кой е той и защо в архивите не се споменава нито дума за него!

Епитетът пред „негодник“ погали слуха на началника на митницата и той се поблазни от мисълта, че лекцията му не е отишла на вятъра, но все пак хер Фауст имаше още много да се учи и той с властен, но любезен жест го прати в читалнята:

— Разбира се, че ще го попитам, препочтени хер Фауст. И ви уверявам, че ще очаквам от прелюбезния ни гост искрен и най-вече презадоволителен отговор. Но не бива да забравяме, че проверката е висша форма на доверие. Затова ви предлагам отново, но този път лично да преровите Каталога на Библиотеката и Регистъра за деянията на хората, препочтени. Някак си им нямам доверие на тези електронни измишльотини — промърмори Павел Иванович сякаш на себе си и после подхвърли на Хък: — Кой знае как са ви сканирали на границата, прелюбезни… Друго е око да види и ръка да пипне!

За миг се възцари мълчание, защото на хер Фауст никак не му се щеше тъкмо в сублимния момент да напуска кабинета на началника. Той мислеше за бъдещето си. Все пак нали и вдругиден вестниците щяха да излязат. А какво по-хубаво от това в два последователни броя да си на първа страница. Когато тягостната тишина се проточи неприлично дълго, той с мъка взе да се изправя. Чупката в кръста го измъчваше, защото аурата му се беше схванала да угажда на началника с неговите глупави кресла. Хер Фауст се огледа, не срещна разбиране, въздъхна тежко и пое бавно, бавно към вратата, като все още тайно се надяваше, че Павел Иванович може пък да премисли и да го върне. Но чудо не стана и след минута тежката дъбова врата, изпъстрена с множество фундаментални за митническата служба орнаменти, беззвучно се хлопна зад гърба му.

— Май е крайно време да поговорим за цената, Павел Иванович — делово рече Хък, доволен, че поне за известно време се отърва от ревностния митничар, който се беше лепнал за него като конска муха.

— Хм, прелюбезни — видимо се отпусна и Павел Иванович Чичиков. — Не знам как да се изразя, но в последно време мъртвите души взеха да поскъпват. Нали разбирате, търсенето им расте от ден на ден. Пък и цената им се покачва от само себе си, когато потенциалният купувач е неотъждествим, ако мога така да ви идентифицирам.

— Предлагам да оставим този въпрос настрана, Павел Иванович — понатисна го Хък. — Какво значение има кой купува, когато плаща най-добрата възможна цена? И в знак на добра воля ви моля да приемете тази златна чаша.

— Като частно лице, препочтени, бих могъл с известни условности да се съглася с вас — благо рече Чичиков, и тутакси пъхна подадената му чаша под бюрото — но естеството на длъжността ми, така да се каже, по служебен път ме лишава от това право. Въпросната сделка вече придоби прекалена публичност, препочтени — кимна аурата на шефа към вратата, — и законът повелява да обявя открит и напълно прозрачен търг. Нали ме разбирате? Няма как, прелюбезни.

— Абсолютно сте прав, Павел Иванович и с удоволствие признавам, че искрено се възхищавам на вашата неимоверна мъдрост — възкликна Хък. — Да не говорим пък за държавническия ви подход. Но позволете ми да изразя опасенията си, че споменатите мъртви души може би не са под вашата юрисдикция.

— Струва ми се, че трябва да се изясните, препочтени.

— Бедата е там, Павел Иванович, че и аз не знам по чий списък се водят Шуин, Нуикаумеаматератавахине, Фау-Фау и Пакеекее.

Аурата на Чичиков повдигна вежди:

— Това артистичните им псевдоними ли са, прелюбезни?

— Не, уважаеми Павел Иванович. За съжаление те са попаднали тук, в Библиотеката, инкогнито, но това са истинските им имена.

— Хм. Че за какво ви са мъртви души с такива, меко казано, чудати имена, препочтени? Защо не си купите моя Селифан, например. Той е най-превъзходен коняр, а и тук изобщо не ми е потребен. Или пък, да речем, Пробка Степан, дърводелецът на Собакевич. А защо не и тухларят Милушкин. Ето ви на три чистокръвни мъртви души. Златни. Двайсет и четири карата. Без капчица примес. Мужици, които могат и някоя работа да ви свършат. А не някакви си там инкогнито.

Кой знае докога Хък и Чичиков щяха да се надлъгват, ако в този миг в кабинета не бяха нахлули две аури. И едната бе толкова развълнувана, че дори за миг строгата обстановка в светая светих на митницата сякаш полудя и замяза на дива горска поляна, достойна за средновековно сборище на вещици. Хер Фауст обаче бързо се взе в ръце, мигом възстанови удобствата на началството и сетне задъхано рече:

— Павел Иванович, водя ви лично началника на архива сър Хари Селдън. Той вече три пъти е проверявал Каталога на Библиотеката и Регистъра за деянията на хората. В тях няма и помен от този тип тук, който само ни мъти главите с модерната си философия. Нещо повече, уважаеми Павел Иванович! Анализът на сър Селдън недвусмислено доказва, че всеки Хогбен е вреден за здравето на нашето общество.