Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Библиотеката отдавна се бяха отучили да седят. И с право! Това си беше безсмислено действие във всеки не съвсем материален свят. Изобилието на въображаеми кресла в работните помещения се дължеше единствено на респектиращата почит към създателите.

Навремето, при други условия, техните създатели с неистова любов бяха описали обстановката, в която се раждат, живеят и понякога умират или, с една дума, битуват героите им. Но тук, в Библиотеката, тази слабост на създателите се възприемаше като неизбежното техническо указание за сценографа в театъра и само подчертаваше дълбоките, макар и понякога скрити корени на чистото изкуство в битовизма. Може да се каже, че заради непредотвратимата приемственост между поколенията, от която дори в Библиотеката героят нямаше къде да се дене, никому ненужната битова обстановка в учрежденията приличаше на традиционните глинени елени, сърнички, глигани и ковьорчетата с ловни сцени, които повечето германки по неволя наследяват от бащите си заедно с осемстайната ловна хижа в планината.

— Уважаеми Павел Иванович, извънредни обстоятелства ме принудиха да се отлъча от поста си в работно време и да поискам тази среща — започна отдалеч хер Фауст, докато от уважение към началството правеше опит да се настани на крайчеца на стола.

— Да, да, разбирам ви, прелюбезни — поощри го Павел Иванович, вперил любопитен поглед в аурата на Хък.

Окуражен, хер Фауст продължи, като си остана в това доста неудобно и унизително положение — нито прав, нито седнал:

— Вие добре знаете, Павел Иванович, че нашата служба има колкото административен, толкова и дълбоко философски смисъл. Дори, бих казал, че философската същност на митническата служба в Библиотеката е много по-важна и, така да се каже, водеща. А отделянето на културните герои от простолюдието е една от най-висшите философски мисии на митническата служба, нейната еманация, която прокарва дебелата разделителна черта между Библиотеката и Речния свят.

— Както винаги сте прав, препочтени.

Макар шефът изцяло да бе съсредоточил вниманието си върху задграничния гост, щедрата похвала окрили подчинения му и той се захвана с жар да разкрие същината на научния проблем, който го вълнуваше най-много:

— И друг път съм ви намеквал, Павел Иванович, че философските възгледи на някои колеги обаче, са твърде широки и всеобхватни — хер Фауст разпери ръце, сякаш искаше да сграбчи целия свят, — като далеч надхвърлят обичайните рамки на благоприличието. Имам предвид колегата Мефистофел, разбира се. Радвам се, че този път мога да ви представя реални доказателства за пагубния му стремеж…

Откакто Ана-Мария го научи да пътува извън времето, Хък прекосяваше границите нелегално и бе отвикнал да общува с митничари. Всъщност с времето на много места по света този по-особен вид човешки същества се бяха обособили в отделна раса. При последния си сблъсък с нея на летището в Хартум той се отърва леко, защото имаше пари в брой и разговорът се водеше на четири уши. Но към тези мастити величия явно се изискваше друг подход.

— Позволете да се намеся, Павел Иванович, но се страхувам, че уважаемият хер Фауст ме е разбрал погрешно.

— Не се отричайте от думите си, господине, защото имам свидетели! — ревна възмутен началникът на трета митническа смяна. — Настоявам да дадете писмени показания!

След миг Хък вече знаеше какво да прави. Баща му вечно му се подиграваше, че не се уморява да се съобразява с моралните норми на обществата, в които попада по време на своите безкрайни скитания. Но той си беше такъв и не смяташе да се променя. Дали пък не беше роден за пътуващ проповедник? Но на коя вяра?

Хък отхвърли месианските помисли и реши, че за да се измъкне от кашата, в която по стар навик се забърка, трябваше просто да предизвика събеседниците си, а после да влезе в кожата на папагала Освалд. Баща му бе напълнил тъпата глава на единствения оцелял представител на вида Neophena monumentalis с всички томове на Шпенглер и най-безсрамно използваше кабинетните разработки във вечните им спорове. Тия обаче едва ли щяха да се затруднят от Шпенглер! По-скоро щяха да го глътнат като топъл хляб. Само Жак Дерида щеше да им дойде от хак!

— Не ви ли се струва, уважаеми хер Фауст, че вниманието към тона във философските дискусии, който не е просто стил, е доста рядко явление — започна Хък благодушно да цитира стария си приятел, като от благоприличие тук-там добавяше по някоя думичка от себе си. — Тонът сам по себе си е малко изследван, любезни господа, ако допуснем, че това е възможно или че изобщо някога е правено. Наистина е трудно да се изолират отличителните белези на тона, дори ако съществуват в напълно чист вид, в което се съмнявам, особено ако се отнася до писмения дискурс. Как се бележи тонът, промяната или разривът в тона? И как да се разпознае тоналното различие в един и същи корпус? Какви черти биха били достатъчно надеждни за такъв анализ, какво сигнализиране, което да не е нито стилистично, нито реторично, нито пък очевидно тематично или семантично? Изключителната трудност на този въпрос, всъщност на тази задача, се изостря още повече в случая с философията на митническата служба. Не е ли мечтата или идеалът на философския дискурс заглушаването на тоналното различие, а заедно с него и на желанието, афекта или сцената, които контрабандно (въз)действат върху понятието? Чрез онова, което се нарича неутралност на тона, философският дискурс трябва да гарантира неутралността поне на несмутимата ведрина, която трябва да придружава отнасянето към истинното и универсалното. Следователно, би ли било възможно да се чуе или отличи тонът на философа или по-точно (това уточнение е важно) на самозвания или мнимия философ?

Хер Фауст получи астматичен пристъп от гняв. Аурата му почервеня, после побледня и накрая съвсем заприлича на Мъглявината Андромеда.

Фактът, че той не можеше да вземе думата от Хък, изглежда се хареса на шефа му, защото Павел Иванович дружелюбно се осведоми за физическата кондиция на подчинения си:

— Струва ми се, че вие нещо се затруднявате, прелюбезни? Трябва ли да смятам, че в момента не сте в състояние да изпълнявате служебните си задължения?

— В никакъв случай, Павел Иванович! — успя най-сетне да преодолее пристъпа хер Фауст, без да се налага да му правят традиционната инхалация с лайкучка. И, слава богу, защото кой знае дали народната медицина щеше да подейства в Библиотеката. — Моля ви, Павел Иванович, да ми станете свидетел, защото смятам да дам под съд този нагъл тип за обида на длъжностно лице!

— Обида? На длъжностно лице? — с мярка преигра Хък, колкото да засили театралния ефект. — А пък аз, глупакът, си помислих, че водим философски спор.

— Под достойнството ми е да споря с контрабандисти, на които им предстои да бъдат напъхани в казана! Особено ако тъй нагло си позволяват да ме наричат самозван и мним философ — злорадо заяви хер Фауст. — Отсега можете да се смятате за осъден и рециклиран, господине! Но не и преди да снемем писмените ви показанията за зловредното ви съучастие в деянията на някои корумпирани до мозъка на костите си митничари.

— По-спокойно, препочтени колега. По-спокойно — взе да усмирява подчинения си Павел Иванович. — Ще ме извините, ама така, както я карате, доникъде няма да стигнем. Презабележителните възгледи за тоналността във взаимоотношенията, които сподели нашия прелюбезен гост, без друго заслужават по- особено внимание.

— Позволете отново да се намеся, дълбоко и недвусмислено уважаеми Павел Иванович, но откакто се срещнахме с хер Фауст, постоянно възникват разни, и трябва с болка на сърце да призная, предосадни недоразумения — тутакси влезе в тон с началството Хък. — Оказа се, че този иначе предраг ми господин, с извинение, е надарен от създателя си с може би неизвестната ви досега и прелюбопитна способност непрекъснато да ми приписва разни мисли, чувства и изречения, които никога не съм мислил, чувствал и изричал. Ето в последния случай, например, на който, за щастие, и вие станахте предобронамерен свидетел, прелюбезният хер Фауст пожела да ме даде под съд за думи, изречени от моя препочтен приятел Жак Дерида по съвсем друг повод.

— Аз съм един нищожен човек и нищо повече, но и аз така си помислих, препочтени и прелюбезни! — възкликна Павел Иванович, доволен, че гостът не само изповядва, но и е възприел като свойствен любезния тон, който той от години се опитваше повсеместно да внедри в митницата, но все се натъкваше на