Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

белота наистина навяваше мрачни мисли за операционна, но доста добре хармонираше със строгия официален, черен костюм с жилетка на домакина. Те бяха закопчани догоре и всеки естет би могъл да им се наслади, ако си направеше труда да надникне зад аурата му.

— Вие сте бояджия, нали? — полюбопитства Йозеф К.

В първия миг въпросът му успя да ошашави наперения ответник по делото. Все пак старият Хогбен доста отдавна беше чел романа, от който идваше Йозеф К., и някой друг на неговото място, сигурно нямаше да си спомни толкова бързо кой е този тип. Но Хогбен помнеше, защото беше устроен да помни като цяло стадо слонове.

— Сигурно изпитвате мазохистично удоволствие, като си мислите, че ме заставяте да се защищавам без да знам нито как, нито срещу кого, драги, но номерът ви няма да мине! Тази опера съм я гледал и, при цялото ми уважение към вашата пасмина, ви уверявам, че не струва и пукнат грош, камо ли пък цели три гроша… — демонстрира той широките си познания по германоезична литература.

Но Йозеф К. държеше на своето:

— Защо тогава в обвинението пише, че сте боядисвали някаква вила под земята, господине?

— Хайде да престанем с тия кафкиански глупости. В края на краищата кой сте вие, драги? И с какво право ще ме съдите? Разбирам, че имате комплекси за избиване, но не ми е ясно, защо трябва да го правите на мой гръб?

— Да ви призная, малко съм объркан, господине. Не проумявам кой, по дяволите, си строи вила под земята?

— Лудница… Попаднал съм в лудница — саркастично заключи старият Хогбен. — Божичко, как се изроди всичко на тази Земя? Вие, драги, пациент ли сте или лекар? — лукаво се поинтересува той, решил да смени тактиката.

— И двете, господин… Хогбен — направи пауза Йозеф К., докато надникне в документите. — Простете ми за любопитството, но щом не сте бояджия, тогава какъв сте?

— Бог.

— Искате да кажете, че сте от постановката „Залезът на боговете“? В такъв случай сте сбъркали входа, господин… Хогбен. Участниците в това представление репетират в съседната сграда. Тук е Съдът на честта и днес в него ще бъде съден някой си господин… Хогбен. Странно… Имената съвпадат… А вие твърдите, че сте сбъркали входа. Ще се наложи да направим справка в канцеларията… Моля да ме извините, но стават такива работи. Този съд отдавна не е бил сезиран и чиновниците са позабравили процедурата. Вие същият господин Хогбен ли сте, или другият Хогбен?

— Докога ще разигравате този театър? — избухна старият Хогбен, забравил че уж щеше да омайва този глупак.

— Съжалявам, но останах с впечатление, че вие играете в театъра, господине. Но щом не участвате в „Залезът на боговете“, значи сте точно този господин Хогбен, който ми трябва. Само че той не е бог, ами… — аурата на Йозеф К. леко се приведе над ефимерната маса, за да може точно да цитира — да-да… въпросният господин е бояджия, прелюбодеец-кръвосмесител, подпалвач на войни, семеен интригант, крадец, изнасилвач и перверзен секс-маниак.

— Та вие не познавате достатъчно собствената си митология, драги! — ухили се старият Хогбен, видимо доволен от високата оценка за деянията си. — Ако умеете да четете между редовете Омир или Софокъл, ще видите, че този словесен портрет напълно отговаря на лицето Зевс. Впишете деянието му в която и да е полицейска анкета и най-тъпият компютър ще повдигне същите обвинения срещу него.

— Да разбирам ли в такъв случай, че вие не отричате обвиненията, а само уточнявате, че истинското ви име е Зевс, господине?

— Ааа, не! Само не ме бъркайте с това парвеню! И до ден-днешен съжалявам, че го създадох!

— Добре тогава. Да започнем отначало. Вие господин Хогбен ли сте?

— Да, драги.

— Чудесно. Ето че преодоляхме първото недоразумение. Значи сте господин Хогбен. И така, уважаеми господин Хогбен, вие доброволно ли се явявате пред Съда на честта?

— Не съвсем — инстинктивно отвърна старият Хогбен и пак внесе смут в душата на Йозеф К.

— Как да ви разбирам, господин Хогбен? Някой принуди ли ви да се явите пред Съда на честта? Защото това коренно променя постановката на въпроса.

— Да.

— И кой оказа този натиск върху вас, господин Хогбен?

— Обстоятелствата — замъгли истинската причина Хогбен и наум прокле онзи злощастен миг преди три хиляди години, в който бе заченал сина си.

— Хм! Съжалявам, господин Хогбен, но в такива случаи правилникът тълкува вътрешната принуда като доброволен мотив. Съгласно…

— Знам.

— Трябва ли да разбирам, че вие доброволно се явявате пред Съда на честта, но отказвате да признаете това поради опърничавия си характер.

— Тълкувайте го както си искате!

— В такъв случай, уважаеми господине, не ни остава нищо друго освен да приемем, че случаят се разрешава от само себе си. Съгласно параграф 22 от Закона за защита на авторското право в Библиотеката на вас ще ви бъде отнета самоличността и ще бъдете предаден в Цеха за рециклиране на герои, защото демонстративно отказвате да се държите в Съда на честта така, както изискват повелите на създателя ви. Бихте ли оспорвали такава присъда, господине?

— Бая го усукахте, драги, ама и вашето държание не е по Кафка. Сигурно смахнатият Франц сега се обръща в гроба.

— Понеже сте ми симпатичен, господин Хогбен, пък и като компенсация за това, че току-що научихте как ще бъдете рециклиран, ще ви обясня някои неща. Първо, за разлика от Земята в нашето общество не е прието да се изказват критични съждения по отношение на създателите ни. А що се отнася до дълга ни към тях, то всеки от нас го изпълнява по-често или по-рядко на сцената и в киното в зависимост от честотата на цитиране на автора в университетските курсове по литература и изкуства на Земята. А през останалото време ние сме свободни да се държим както си искаме. Но на вас ви е простено да се заблуждавате, защото сега пристигате. Ние не сме някакви застинали образи, както сигурно си мислите, господин Хогбен, а живи герои.

— А защо лишавате мен от тази привилегия, драги? Или сега ние двамата с вас разиграваме…

В този миг вратата се отвори и строг глас обяви:

— Станете, влиза съдът!

Заповедта беше формална, защото единствените присъстващи стояха прави. Пък и жизнерадостната аура на нисичкия веселяк с прошарената брада и големия търбух, дето с тромаво достойнство се намъкна в кабинета, май изобщо не обръщаше внимание на протокола. А след нея в съдебната зала нахлу пищна средновековна обстановка с арабски привкус и с един замах премахна стерилната белота.

— Здрасти, синьори. Обедът беше чудесен. И денят е хубав, нали?

— Наистина е хубав, дон Санчо Панса — тутакси се съгласи с новопристигналия Йозеф К.

— А мога ли да знам кого наричате дон Санчо Панса, синьор?

— Вас, ваше благородие — смути се Йозеф К. — В този съд не се стъпвал друг Санчо Панса, освен този, който сега се мъчи да се намести по-удобно на скамейката.

— Щом е тъй, драги — рече Санчо, — запомнете, че нито аз, нито някой друг в моя род е бил някога дон. Наричат ме просто Санчо Панса, Санчо се казваше баща ми, Санчо — и дядо ми и всички бяха Пансовци без всякаква прибавка на дон или доня. Струва ми се впрочем, че в Библиотеката има навярно повече доновци, отколкото камъни. Но стига толкова — господ ме разбира и ако ще да трае този съд_ само два дни, аз ще изплевя всички тези доновци_, които сигурно досаждат като комари.

Старият Хогбен изслуша дълбокомисления диалог между Йозеф К. и Санчо Панса със зяпнала уста. Добре, че роднините му не бяха наоколо да го видят, а присвяткващата аура донякъде запазваше достойнството му. Значи цялата му пледоария досега беше отишла на вятъра?!