Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

птици мислите му отново се приютиха в миналото… И той прокле мига, когато старото съперничество с брат му отново взе връх. Всъщност трудностите ги съпътстваха още в Нищото. Поначало целия Хаос забъркаха праволинейните му съпартийци — материалистите. Именно колосалният провал на техния обществен експеримент предизвика гадния Голям взрив и почти унищожи Нищото! Наложи се братята Хогбен, макар и от различни партии, да спасяват каквото е останало. И те с много труд, пот и грешки създадоха Земята като жива Библиотека на техния свят. Постараха се всяко растение да съхрани безценна частица от паметта за безметежния живот преди Големия взрив. И светлата памет трябваше да оцелее, докато тъпата материална вселена се разширява и разширява, изтласквайки капсулованите остатъци от Нищото. Трябваше само да проявят малко търпение, защото рано или късно, в един хубав, слънчев еон тя щеше да отиде на майната си.

Високомерието му обаче бързо оплеска работата. Поначало двамата с брат му бяха създали динозаврите с едничката цел да подхранват безценните растения в Библиотеката с оборска тор. Ала благодарение на генетичните експерименти на стария Хогбен с тия ненаситни търбуси някои уникални растителни видове взеха да изчезват. Тогава старият Хогбен реши да издигне прадедите на свинете — листозаврите — до ранга на охранители. Но вместо да осигурят безопасността на Библиотеката, зурлестите мутри само изпотъпкаха величествените парковете и градините. Тогава той с досада разбърка гените им и ги превърна в бозайници. След милиони години генетични корекции брат му успя да направи от приматите неандерталци. Но под претекст, че все някой трябва да проверява изправността на Канала към Нищото, старият Хогбен извади на бял свят конкурентите им — кроманьонците. И сега беше убеден, че трябваше да се намеси, защото неандерталските събирачи на корени щяха да оплескат всичко. Той твърдеше, че с ловните си инстинкти неговите кроманьонци по-добре се вписват в грандиозния замисъл да се опази духовното наследство на Нищото. Но истината бе, че вече го мързеше и той умело употребяваше изпадналите в транс шамани на ловците като шомпъл. Душите им хукваха като бесни към Плодовитата пустота, последната нишка, дето все още ги свързваше с Нищото, и после се връщаха да докладват има ли технически проблеми с Канала. Системата функционираше безотказно като швейцарски часовник!

След някое и друго хилядолетие, за да разнообрази малко скапаното ежедневие стария Хогбен подтикна своите кроманьонци да избият неандерталците. Брат му дълго се цупи. Примири се едва когато създаде и подари на неговите кроманьонци добрите богове. Наивникът смяташе, че по този начин е превърнал ловците в хора! Защото именно вярата превръщала всяко същество в човек. Но Хогбен много обичаше равновесието в природата и тутакси създаде лошите богове. Нововъведението само мотивира душите на шаманите да си гледат по-съвестно работата, и той изобщо престана лично да проверява изправността на Канала. Така криво-ляво изкараха до потопа, когато отношенията между братята съвсем се обтегнаха, божествените пантеони в Древния Египет, Индия, Китай и Двуречието, или, с една дума, във всички тогавашни цивилизовани страни замязаха на сбирщина от крадци, насилници и убийци, сред които тук-таме се мяркаше по някоя светла личност, а грандиозната прищявка на старият Хогбен само принуди насила окъпаните пазачи на Библиотеката да си създадат собствени митове и легенди…

Умислен, той пак безгрижно бе свърнал от правия път и отново се озова пред ефимерния параден вход на своя любим замък край Женевското езеро. Проклинайки целия си род, старият Хогбен отскочи като ужилен и продължи да се носи по средата на улицата. Скоро щеше да им даде да разберат с кого си имат работа! Той мразеше да оставя магарето си в калта и век подир век със садистично удоволствие стоварваше камари от злини върху очовечените тъпанари. Чашата преля след онази злощастна чумна епидемия през XIV век. Отвратен от методите му да решава демографските проблеми на хората, брат му барабар с потомството си от смахнати мутанти и се оттегли от сцената. Оттогава му остана навика да си говори с пръждосалото се второ „аз“: „Направи го нарочно, нали! За да подхранваш угризенията ми! Остави ме сам да се бъхтя с тия идиоти!“ И осиротелият Хогбен се залови да въведе ред в Библиотеката. Многократно пребоядиса вилата си, докато най-сетне остана доволен от пасионарните тласъци, които здраво разтърсиха етногенезата на глупавото човечество, както казваше онзи смахнат приятел на сина му Лев Гумильов. Комунизмът, СПИН-ът и космическите совалки трябваше да ги довършат. Надяваше се, тези, които оцелеят, да се махнат от Библиотеката. И тъкмо, когато реши, че е позамазал гафа, се натъкна на бъркотията с Канала. Отдавна подтискаше смътното усещаше, че след многобройните си експерименти в Библиотеката, и с Изхода нещо не е наред. Това бе една от причините да тръгне сега да проверява Канала. Но чак такива затруднения не беше очаквал.

— Виждаш ли докъде стигна нахалството им! Пазачите си направиха собствена библиотека?! Ти им удари едно рамо, нали? Жалко, че не мога с един замах да унищожа всичко! Току виж съм захлопнал вратата към Нищото. Кажи де! Има ли опасност да затръшна вратата?… Бая работа ще ми отворят, докато разчистя всичката измет в тяхната библиотека…

В първия миг, когато пристигна тук, се поблазни от мисълта, че е попаднал в рая за интриганти от неговата класа. Наоколо направо бъкаше от всякакви нехранимайковци и перверзни убийци. Но бързо разбра, че единственият начин да се отърве от тая сган беше да я напъха в Цеха…

— Идиоти! Да наричат моето кошче за генетичния боклук от проклетата фауна на Земята „Цех за рециклиране на герои“! Ха-ха-ха! — Старият Хогбен се въодушеви. — Ще ви дам аз един цех за рециклиране на герои!

Внезапно усети, че е пристигнал. Поогледа безличната съдебна сграда, приближи се внимателно и щом се увери, че ефимерните й очертания не се променят по вкуса му, прецапа с вирната глава тукашния Рубикон. Първата си реплика към самозвания съдия, узурпирал неговия собствен генетичен Съд на честта, беше подготвил отдавна:

— Вие не можете да ме съдите, драги, защото сте измислен. Вас ви няма, разбирате ли? Вие не съществувате дори в собствената си тъпа материална вселена…

Аурата на стария Хогбен гордо се изпъчи, доколкото позволяваха обстоятелствата, и той мислено прокле физическите закони на този пръкнал се от собственото му честолюбие свят, заради които май никой не можеше да види как извади от джоба си синджирче и нехайно взе да го върти на пръста си. Постара се гневът му да се излее с цялата си мощ върху аурата на мухльото отсреща, но той изглежда бе свикнал да понася много повече, защото някак обречено отвърна:

— Нищо не съществува извън въображението на хората.

— Глупости! Чиста проба германски философски глупости от ХIХ век. — Дълбокомисленият отговор на смотаняка още повече вбеси старият Хогбен. — Този постулат е верен, като изключим самите хора и най- вече мен. И какво остава? Нищо! Едно голямо нищо! Как можете да се хващате на такава въдица, драги? Обяснете ми тогава вие ли съществувате в моето въображение, или аз във вашето?

— Да, господине. Отговорът е „да“, независимо как ще обърнете посоката на вашия въпрос.

Този път в гласа на мухльото се прокрадна бодрост.

— Софистика, драги. Перфектна, но глупава софистика. Вие просто не виждате по-далеч от носа си. Или по-скоро сте устроен така, че не можете да виждате по-далеч от него. Ама, с извинение, много ви е къса машинката за сополи, драги, за което, апропо, трябва да се сърдите на създателя си, а не на мене. — Въображаемото синджирче на Хогбен вече летеше във вихрен танц. — Първо, когато аз се запилях по тия краища, вас ви нямаше. Нямам предвид конкретно вашата персона, естествено, а всички хора, барабар с измислените типове, дето дявол знае защо се пръкват от главите им. Дори растенията, бактериите и вирусите ги нямаше. Verstehen Sie, драги? Вдявате ли какво се опитвам да ви набия в главата? Земята беше пустош. Прекрасна, подивяла от скука първична природа, която сам създадох. Някога да сте виждали жива планета в ембрионалния й стадий на развитие? На върба в сряда сте виждали!

— Значи тогава материалната вселена е съществувала само във вашето въображение, господине.

— Идиот! Още малко и ще повярвам, че наистина съм попаднал сред ония тъпанари в Нищото — гръмогласно възнегодува старият Хогбен. — Ама мен не можете да ме излъжете, драги! Защото аз наистина идвам оттам. И прекрасно знам, че този побъркан свят няма нищо общо с Нищото. Вашият свят е измислен, драги. И, за съжаление, трябва да призная, че и аз имам пръст в тази работа. Но вас това не ви засяга! Ясно ли е?

Емоционалната настройка на Йозеф К. беше създала почти стерилна обстановка в съдебната зала и донякъде напомняше последното преустройство на дневната във вилата на стария Хогбен. Болезнената