Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

превърнал във виртуална измислица и абстрактната същност на Хък бродеше като отшелник из нейните дебри. Но злъчния намек на дракона никак не приличаше на бездушно съобщение от електронната поща, в което разни чуденки и питанки напразно се опитват да вдъхнат живот. Заедно с неговия смисъл в съзнанието на Хък нахълтаха и безчинстващите емоции на холографния зевзек. В подстъпите към Нищото разумите изглежда общуваха не с мисли, а по-скоро с мисловно обагрени чувства, та Трифончо наистина се чувстваше като риба във вода.

По разтегливите критерии на дракона язвителната му закачка сигурно се включваше в позабравената графа „другарска забележка“ и емоционалната половина от същността на Хък машинално породи достоен отговор на подмятането. Но в мига, когато той по навик направи титанично усилие да отвори безчувствената си уста, драконът писна:

— Я, по-полека бе, човече! Та ти не си знаеш силата. Както я подкара през просото, ще ми изгорят бушоните!

— Като кучета, отвързани от синджир, сте, момчета! — нахлу в съзнанието на Хък звънливият, малко нервен смях на Ана-Мария и безмерната й любов приласка всяка нематериална частица на клетата му душа, изнурена от черни мисли. — Май забравихте, че не сме дошли тук на курорт, а да спасяваме Таоа. Хък, я се вземи в ръце, скъпи! А ти, драги ми Тифончо, оправи курса на яхтата и ни води към райския залив преди да си изял пердаха.

— Да, ама Хък…

— Няма хък-мък, Тифончо. Тук наистина ще те заболи!

— Любима моя чуждоземна принцесо, извинявай, ама мястото, към което сме се запътили, не е никакъв райски залив, а тъпата митница на Нищото — изпъшка драконът, като продължаваше да си ближе раните от душевния напън на Хък. — И докато не накараш тоя тип да се държи прилично, не мърдам нито на йота, да знаеш.

Хък се усети, че прекрачвайки прага на отчайващо бездънната пропаст зад дверите на бащиния фризер, инстинктивно е реагирал като новобранец при първия си скок с парашут. Той се съсредоточи и мигом пропъди заложения в някой от обърканите му като омлет гени първичен страх от загубата на твърда почва под краката. Безбрежната пустота тутакси откликна на усилието му и майчински го приласка в обятията си. Дори катранът сякаш малко се поразреди. Хък вече долавяше нюансите в сиянията на блуждаещите души пред него.

Той потисна мисълта, че проклятието душата ти да блуждае в Нищото до края на вечността е по-страшно дори от земното му безсмъртие. Не искаше да плаши приятелите си, но десетки пъти бе виждал подобни сияния по време на многобройните си плавания на Земята. Моряците наричаха блуждаещите светлинки по върховете на корабните мачти „огньовете на Свети Елм“. И когато бяха повече от един, ги смятаха за добро знамение. Защото хората някак от само себе си разбираха, че самотната блуждаеща душа е нещастна. Чии ли злощастни души на приятели му бяха гостували? Хък не узна отговора, защото изневиделица огнената сфера го връхлетя и душата на лъвицата мигом разпиля спомените му като пилци. Двете новоизлюпени блуждаещи души се сляха, тъмата мигом се взриви като свръхнова звезда и Хък усети, че го обзема неземно блаженство.

— Виж ги тия хубавци! — писна драконът, та чак разбълника буркана със Златната рибка, който си беше все така материален, може би защото старият Хогбен го бе напълнил със светена вода. — Уж не сме на курорт, а го удариха на любов посред бял ден! Ей, вие, двамата, я престанете с тая порнография. Не ви ли е срам да се съвкуплявате пред очите на хората? Целият свят сега вази гледа!

— Ти ли си целият свят бе, холографно плашило? — откликна разумът на Хък, докато емоционалната му същност се къпеше в благодатния дъжд от светлина и щастие, каквото не бе изпитвал в материалното си битие.

— Засрамете се! Всички сателитни телевизионни канали излъчват гадната ви оргия бе! — не се предаваше драконът.

— Лъже. Не го слушай — прошепна Ана-Мария. — Просто се чувства ужасно самотен, горкичкият. Тук наистина си е страшничко, ако останеш за по-дълго.

— Скъпа, нямаш ли чувството, че околният… пейзаж е подвластен на емоциите ни? Сякаш сетивата ни само се плъзгат по някаква химера, неспособни да проникнат в нея, но страстите ни с лекота я ваят по собствените ни подсъзнателни желания… И тя постоянно ни се изплъзва.

— Така е, скъпи. Граничният район на Нищото изглежда е подвластен само от емоции. Не ти трябва да се приспособяваш към него, а той постоянно, всеки миг, се нагажда към теб. И това никак не ми харесва, защото ми притъпява инстинктите… Ти усещаш ли от известно време някакво чуждо присъствие?

— Не, но нещо ми тежи на душата…

— За това говоря. Инстинктът ми подсказва, че някой се върти наоколо. Чувствам, че не е злонамерен, но не ми харесва в този непрогледен мрак някой да се притулва зад планината от мрак и да ни наблюдава. Може пък да се лъжа и да се окаже, че е най-обикновено природно явление. Кой знае?… Стегни се, скъпи. Трябва да си овладеем емоциите, ако не искаме да се побъркаме край граничната бразда. — Душата на лъвицата сластно се размърда в обятията на Хък. — Сега по-добре ли си?

— Сякаш съм на седмото небе.

— Още по-далеч си, Хък Хогбен. Отвъд безкрая. Пред прага на Нищото. В най-пустата пустота на пустотите.

— Може и да съм в Нищото, но с теб ми е хубаво тук.

— Ще видим. Дано да си прав… Стой спокойно и не предприемай нищо. Вече открих къде се е скатал онзи навлек.

Ана-Мария се откъсна с върховно усилие от прегръдките на Хък и полетя към дракона.

— Хайде, миличък Тифончо! Пълен напред! Води ни, драконче. Намери най-после тая пуста светлинка в тунела.

— Да-да! — сърдито промърмори холографното изчадие и в игривия синьозеления сноп светлина се прокраднаха холерично жълтеникави отблясъци. — Досега ме държахте все на опашката, а когато стана тъмна тъмница Тифон Великолепни да води!

— Та нали ти пръв зърна оная звездичка и ни насочи към нея — поощри го лъвицата с лека досада като отегчена възпитателка в детска градина. — Хайде, Тифончо, престани да се цупиш. Когато пораснеш и на теб ще ти намерим някоя хубава чуждоземна ламя.

— Не ти ща ламите! И престани да си измисляш! Та тука кьорава молекула за цяр няма, а на нея цяла звезда й се привидяла.

— Че какво е това зад тебе тогава? Да не е светулка?

— Ааааа! — писна драконът и аурата на мизерната му душа мигом се сви до един-единствен плах, зелен лъч.

Край него мъждукаше златиста точица.

— Добра среща, отче Гаспар.

Може би заради злокобната тъма гробовният глас отекна в съзнанието на Хък като тържествен камбанен звън на връх Българския великден и екотът се задържа непривично дълго, сякаш непознатият се промъкваше да грабне душата му. Двамата спътници на Хък се скупчиха край него и той усети блажения досег с лъвицата и лепкавия страх на холографното чудовище.

— Втасахме я сега. Трябва да е граничен патрул — крадливо надникна зад аурата на Хък мисълта на дракона и тутакси се скри.

Нещо в интонацията на странника върна Хък далеч назад във времето, в епохата на презокеанските му плавания на Земята. XV век? Не! XVI век! Сред множеството си превъплъщения само някъде към средата на XVI век беше носил името Гаспар. Отец Гаспар Карвахал, летописецът.

— Дон Франсиско? — подвикна Хък. — Ти ли си капитане?

— Много закъсня, отче Гаспар. Къде се губи досега? Сума време мина от последната ни среща…

Гласът на странника във вечността вече не кънтеше толкова гръмовно. Златистата точица взе да набъбва и скоро се уголеми до размерите на стандартен глобус в кабинет по география. Хък се засмя, защото ни в клин, ни в ръкав му хрумна, че е попаднал в родния яхтклуб „Порт Варна“ и всеки момент ще му връчат Златния глобус — преходната награда „Кор Кароли“ за най-доброто българско ветроходно плаване през годината. Но от този глобус в небитието бликаше ли бликаше и щедро се лееше тъга. Толкова силна