Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

всепоглъщаща тъга, че лъвицата почти изхлипа:

— Горкичкият. Много го боли.

Но Хък добре познаваше другото лице на суровата конкистадорска душа и се трогна по-малко:

— Дами и господа, позволете да ви представя славния капитан от Великата конкиста дон Франсиско Гонсало де Ореляно, откривателят на великата река Амазонка.

— На Елдорадо, отче Гаспар. На Елдорадо.

Щом разбра, че не са се натъкнали на граничен патрул, а просто са срещнали по пътя някакъв си там пътешественик, драконът бързо се окопити:

— Затова ли присвятква като абажур в царска спалня негодникът му с негодник? Изкара ми акъла!

— Придружителите ти май не са човеци, отче Гаспар? В доста странна компания си попаднал.

— Разумни същества са, капитане. И са мои приятели.

— За дамата си прав — кимна глобусът към лъвицата. — И друг път съм попадал на екземпляри от тази великолепна порода, отче. Но дрънкалото сигурно си го наел за местен водач, ама си сбъркал. Аборигенът ти за нищо не става. Твърде млад и неопитен е. По-зелен е от джунглата на Амазонка.

— Ти си абориген, лампион такъв! — възмути се драконът.

Капитан Ореляно не му обърна никакво внимание.

— От сума време ви наблюдавам, отче. Този твой набеден Вергилий постоянно бърка посоката и, повярвай ми, няма да те отведе дори в ада. За чистилището и рая да не говорим. Трябва да носите доста злато със себе си. Иначе не мога да си обясня с този глупав водач какво все още ви задържа като магнит на пътеката. Ама така, както я карате, има още дълго да се лутате край границата.

— Ако искаш да знаеш, нещастен тъпако, аз нямам нищо общо с онзи скапаняк Вергилий, а произхождам от мнооооого по-стар род. Името ми е Тифон Великолепни. И изобщо не ги водя, глупако! — За всеки случай драконът пак се скри зад душата на Хък. — Златната рибка хвана пътя право към ВИП-а на митницата, ама стъклениците в буркана изглежда се бунтуват. Явно небитието не им понася и мътят светената вода. Като знаеш много, я ти вземи да носиш буркана в безтегловност, че да ти гледам сеира!

Капитанът дискретно пропусна скверните емоции на дракона покрай ушите си:

— Златната пътека наистина ще ви отведе в Лоното на живота, отче Гаспар, но там изкупуват златото на безценица. Всъщност нищо няма да получите, защото и без това ви се полагат чисто нови тела и четири квадратни метра пясък по безкрайното течение на Великата река. Просто на митницата ще ви излъжат и ще конфискуват всичкото злато.

— Тази река, дето я споменахте, дон Франсиско, раят ли е или адът? — поинтересува се Ана- Мария.

— И адът, и раят, уважаема. Съсловните братя на отец Гаспар доста превратно тълкуват тези понятия. Всеки човек носи ада и рая в душата си… Своя ад и своя рай. Зависи какво го терзае. Каквото си надробил, това ще сърбаш. Нали така обичаше да проповядваш навремето, отче Гаспар?

— Да-да, синко — машинално отвърна Хък, докато разумът му като подивял от липса на късмет златотърсач бясно смилаше нравоучението на капитан Ореляно и прецеждаше мътилката, та дано открие някоя безценна сламка, за която да се хване в Нищото. — Ами ти, дон Франсиско, как се озова по тия места? Какво търсиш тук?

— Как какво! — възнегодува драконът. — Не го ли виждаш?! Мародерства гаднярът! Иска да ви свие Златната клонка и Златната чаша. Ама тая, неговата, няма да стане…

— Мери си приказките, Трифоне — строго го прекъсна Хък, — че ей сега ще ти издърпам ушите. Прости му, дон Франсиско, мракът го изнервя. А би ли ми обяснил защо ти, достойният конкистадор, не плаваш срещу течението на тукашната велика река? Нали цял живот на Земята за това си мечтаеше? И защо си сам? Къде са другите?

— Джунглата погълна всички още на времето, отче Гаспар. Само аз останах. И когато най-сетне открих Елдорадо, мечтата ми се сбъдна. Изгорих семената на злото, и станах пълновластен господар на Златния град… Но тогава срещнах своя ад — мрачно добави дон Франсиско.

— Така ти се пада! — изписка драконът, но душата на лъвицата приласка пренебрегнатото чудовище и то временно миряса.

— Сбъдната мечта ли наричате ад, дон Франсиско?

В любопитството на Ана-Мария се долавяше боязън. Хък си спомни за дълго лелеяното зачатие на техните близнаци и побърза да изпревари отговора на капитана:

— Не, скъпа. Дон Франсиско има предвид златото. Аз го предупреждавах, че ще има проблеми с неговата фикс-идея за това злато, но той не ме слушаше.

— Така е, за съжаление — съгласи се капитан Ореляно. — Когато е единствена и е обзела изцяло човека, сбъднатата мечта се превръща в същински ад. Жестоко е да няма вече към какво да се стремиш. Ама аз доста късно осъзнах тази банална мъдрост. — Блясъкът на златния глобус някак си помътня. — Божичко, колко пъти само ми се искаше да ти прережа гръкляна, отче Гаспар, като те гледах да се молиш никога да не открия Елдорадо. Инстинктивно ти вярвах, че го правиш за мое добро, но не те разбирах.

— А какви бяха тези семена на злото в Елдорадо? — плахо се обади драконът, постреснат от вълчите нрави на този уж добродушно топчест пътешественик.

— Уж семена като семена — най-сетне го удостои с внимание капитана и Хък усети, че думите или стремленията на дон Франсиско развълнуваха Златната рибка — ама бяха грижливо подредени в златни сандъци. Изобщо, освен тези семена, всичко в града беше от злато, та направо оглупях… Когато се наситих да се любувам на камарите от злато, един ден реших, че диворастящата храна в джунглата ми е опротивяла и от скука или от любопитство взех, че посях някои от тях. Кой ли дявол ме накара… Оказа се, че тия семена…

— Моля, дамата и господата със златния товар да се приближат! — затръби в този миг властен женски глас и в душите на тримата приятели нахлу мрачното усещане за легендарната митницата на Нищото. — А ти, капитан Ореляно, пак самоволно си напуснал брега на Великата река. Омръзна ми вече да се разправям с теб! Благодари се само, че не се мотаеш насам с празни ръце. Хайде пръждосвай се!

— Надявам се пак да се срещнем, отче Гаспар. И в името на старото ни приятелство помни, че Земята не е това, което е! — прошепна капитанът и, като се сви до мъждукаща точица, Златният глобус бързо се стопи в катрана.

2. Процесът

Старият Хогбен величествено се носеше към съдебната зала, воден не толкова от указанията в призовката, колкото от шестото си чувство. И с всяка изминала минута гневът му растеше ли растеше и вече бе набъбнал като свлачище, напоено от пролетните дъждове. На времето двамата с брат му моделираха със собствените си ръце този край на Вселената, ала сетне някой тотално бе объркал местната топография. В резервата, откъдето идваше, всичко беше архаично, от езическите времена. А като съдеше по околната архитектура, обитателите на този пуст в ранния следобед богаташки квартал по някакъв начин се бяха изхитрили да се преселят тук от ХХI век. Какво търсеха тия навлеци от несбъднатото минало и бъдеще в неговата светая светих? Този въпрос го глождеше от седмица. Тук, в околностите на неутронната звезда се намираше Изходът на Канала, по който в един прекрасен, слънчев ден щеше да пренесе Земята в Нищото и веднага да се пенсионира. Той се гордееше с този проект, блестящо осъществен преди милиарди години благодарение на гениалния ум и необятните способности на братята Хогбен. Толкова бе горд с него, че през последните хилядолетия направи едно-единствено нововъведение. Когато си построи вилата дълбоко под земната мантия, премести Входа на Канала от пещерата Гравет в своя фризер.

Хогбен изруга като хамалин, защото се стресна. За миг се бе отклонил от осевата линия между ефимерните постройки и нехайно се бе приближил до някакво привидно кротко и приветливо като реномирана банка здание от алуминий и стъкло, а то ласкаво го посрещна и тутакси се преобрази в белокаменната му резиденция край Женевското езеро, но после взе да пулсира като разголено за операция сърце сякаш вилата му под земята се канеше да го сграбчи в разтворените си обятия и да го натика в ръцете на сина му Хък и неговата паплач. Хогбен излетя като опарен на улицата и с инстинкта на прелетни