— Първо, това изобщо не беше кофа за боклук, ако искаш да знаеш, а кошче за рециклиране на герои! На най-великите герои в човешката история! Те там сигурно попадат в Градината на Нищото! И аз един ден ще се докопам и до нея! Ясно ли ти е?! Второ, ти си най-тъпият и превъртял компютър, който някога съм виждал. И, трето, питам аз, ти къде беше, Вайкащо се Изчадие Проклето, когато всички ние вършехме подвизи?! Тогава никакъв те нямаше, нали! А сега ми се перчиш! — Сетне гласът на стъписаното от наглостта на компютъра чудовище взе да спада, защото многократно се бе убеждавало в безпогрешността на тази извратена еманация на рационалността, и накрая то изпъшка: — Все пак се надявам наглият ти намек да не означава, че според теб моят живот вече няма смисъл?
— Твърденията ти са изцяло погрешни, драги ми Трифоне, а лаконичните отговори на трите ти въпроса са: не, може би и да. И бъди така добър да ми задаваш само по един въпрос. Възпитаните люде правят така, дори когато се тъпчат с демонска плът за закуска.
Лъвицата прихна, а Хък реши да се намеси преди нетленните изчадия да се нахвърлят едно връз друго. Опитът го бе научил, че единственият възможен начин да общува с този новонатрапен член на семейството бе, да се прави, че го приема на сериозно. И той доста приповдигнато рече:
— Откъде ти хрумна изведнъж да дириш смисъла на живота в тази прекрасна утрин, о, Велики Идмоне на Плодовитостта?
— Ето виждаш ли, нещастно допотопно чудовище, как благородните и достойни люде се обръщат към мен! Макар уважаемият господин Хогбен доста фриволно да тълкува моята абревиатура ВИП, в неговата интерпретация се съдържа подобаваща доза почтителност — важно занарежда облакът досадни светулки.
На този свят компютърният гений на Ана-Мария си имаше проблеми само с чувството за хумор. Лъвицата обаче твърдеше, че съзнателно го е лишила от тази екстра. В редките случаи, когато й се приисквало да слуша остроумия, тя си общувала с Хък и Трифончо.
— Пък аз винаги съм мислил, че „и“-то в името ти значи изрод, измет, идиот или нещо подобно! — подметна обиденият дракон и облиза кръвта по устните на дясната си глава, защото Церберина пак му бе пробутала една полусурова мръвка.
— Партньоре, престани да се цупиш! — ведро се обади усмихната лъвица, докато се пресягаше за нова порция от деликатеса на триглавата си снаха. — Много добре знаеш, че името му е
— Че какво толкова й е „мнооого интелигентното“ на тази съмнителна „персона“? От една седмица се опитвам да накарам този Вероломен Изкуфял Пръдльо да увеличи притока на богати туристи, а той ми се офлянква! Я виж колко цветя има непродадени — махна с ръка към ширналата се чак до безкрая Градина на вселената драконът.
— Ама че език държиш на закуска, Трифончо! — поклати красивата си глава лъвицата. — Добре, че съм ти свикнала и не можеш да ми развалиш удоволствието. Отлично знаеш, че старото кошче за рециклиране на герои е с ограничен капацитет. ВИП работи усилено по въпроса и ми обеща, че нашата туристическа агенция много скоро ще получи нов асансьор със…
— Предлагам да си направите производственото съвещание след закуска… — благо я прекъсна Хък и се обърна към облака от светулки: — Я ти,
— Точно това, което рекох, драги господине — поласкан от епитета вежливо му отвърна ВИП. — За разлика от някои присъстващи, аз нямам навик да се изразявам двусмислено.
— И си сигурен, че наистина си открил смисъла на живота,
— Да! — вече съвсем окрилен възкликна ВИП. — Проследил съм близо два трилиона човешки стремления и мога да докажа, че смисълът на живота е обитателите на материалната вселена да творят красота, за да пренесат спомена за Нищото във вечността.
— Ха! Видяхте ли?! Казвам ви аз, че е абсолютно безочлив идиот, ама вие не ми вярвате! — възкликна доволно холографното чудовище, щом съзря съмнението, изписано по лицето на Хък.
От километри личеше, че достойните единствено за песните на слепия Омир всякаквооки епитети, с които Хък заливаше ВИП, много го притесняваха. Близо месец вече драконът водеше люта битка с тоя дървен философ кой е по-голям приятел на лъвицата и чувствата на съпруга й лесно можеха да наклонят везните в полза на противника.
И сега Трифон рипна като ужилен. Устреми се в галоп към градината. Докопа първото вълшебно цвете. Внимателно измъкна чима, за да не похаби стоката, и мигом дотърча обратно.
— Ето ти сбъднатите и несбъднатите мечти на една случайно избрана човешка душа, Велики Идеологе на Празнословието. Давай да видим как ще докажеш тъпото си твърдение!
Невинно закусващата компания не беше взела никакви предпазни мерки и тутакси се озова в Горна Австрия през XIX век. Пред очите й се ширна изпосталяла гориста местност някъде из мюлфиртелските усои на великографския дом Отенщайн, северно от Линц.
— Имам удоволствието да ви представя — гордо рече ВИП — въжделенията на заможния селянин Йохан Непомук Хютлер — хабсбургски поданик с позалиняло от традиционното по тия места кръвосмешение австрийско потекло, облагородено преди три поколения със свежата чешка кръв на прапрадядо му Хидларчек. Дядо му съкрати фамилията на Хидлар, баща му я преиначи на Хидлер, а Йохан Непомук съвсем я понемчи на Хютлер.
Цветето кимна, драконът се облещи, а Хък и лъвицата с интерес се заслушаха в тирадата на компютъра. Доволен, че е станал център на вниманието за сметка на конкуренцията, ВИП съвсем се наду, светулките направо пощуряха и той заприлича на гръмотевичен купесто-дъждовен облак, застрашително надвиснал над безплодните хабсбургски хълмове:
— Господин Йохан Непомук Хютлер премина през много перипетии, докато открие смисъла на своя живот. За първи път той прозря частица от него на 9 септември 1836 г. край собствената си воденица, издигната над барата, която тече на югоизток от родното му селце Щронес, съединява се с околните ручеи и всички те дружно се вливат в онзи приток на река Дунав, дето…
— Я карай по-направо бе, Вманиачен Изроде Погански, че работа ни чака! Ние да не сме лешпери като тебе! — възнегодува драконът, недоволен, че всички (дори и Церберина!) слушат това кречетало със зяпнали уста.
— Та на този ден — невинно прескочи географските подробности ВИП — господин Йохан нае 41- годишната, малко попрецъфтяла селска мома Мария-Ана Шикългрубер да изпере семейното спално бельо в барата под неговата воденица, защото, откакто се бяха замогнали, жена му категорично отказваше собственоръчно да пере. По-лошото обаче беше, че тя така и не му роди син и родът му щеше да се затрие.
Подтиквано от компютъра, цветето се поразтвори и пейзажът оживя. Дребната, но добре закръглена Мария-Ана лениво простираше прането между двата бряста пред воденицата. При всяко навеждане над панера позапретнатата риза щедро разголваше сочната й запотена пазва и яките бели бедра. Йозеф седеше на прага на пустата си воденица и не можеше да откъсне очи от тях. Стара закачка си имаха с Мария-Ана и той бе петимен пак да опита горещите й ласки и силата на тези бедра, с които задоволената мома обичаше да го стиска и да изцежда и последната живинка от него. Щом усети, че вече не можеше да се сдържа, Йохан рипна и се прокрадна към простира. Момата го усети, трепна и, усмихната, поразтвори крака, все тъй наведена над прането. От съседния хълм се спусна повей, нежно я погали между бедрата, извиси се, сръчно запретна мократа й риза над главата и разкри всичките й прелести от кръста надолу. Йохан го прие като божи знак…
— И след девет месеца Йохан Непомук Хютлер най-сетне се сдоби със син, макар и незаконен — прогърмя като
— Идиот! — ухили се драконът. — Та изводът дотук е: на девети септември се скатавайте по къщите си, за да не ви натегне някой отзад! Ега ти смисъла на живота!
— Я си затваряй мръсните уста, Трифончо и го остави да се доизкаже! — закани му се с пръст лъвицата, а Церберина го изгледа кръвнишки, защото кучешката поза й бе любимата.
