обезсмислите литературата ми. Какво значи „един от четиримата по-изтъкнати автори“, ако не четвъртият по значимост? Но това не е състезание по ядене на жаби, драги мои! В изкуството съществуват само възпоменателни медали за участие в маратона. И ако напоследък писателски физиномии взеха да се мъдрят по банкнотите то е, за да обясни по-семпло на печалбарите, че качеството на техните пари е количеството на нашите портрети. Предайте им го от мен! Толкоз… Но аз съм доволен. Покрай вас бях всякакъв — нехранимайко, шут, психопат, фльорца, парвеню, агънце, мижитурка, убиец, пройдоха, копой, вещица, ангел, позорен тип и виртуозен лъжец. Бърниках в душите ви, тъпчех главите ви със слама, превивах ръцете и учех да ходят паянтовите ви крачета. Не се уморявах чрез вас да анализирам хората, никога няма да ми дотегне. Те ни най-малко не съзнават своята живописност, можеш безнаказано да проникнеш в тях и да ги опустошиш, а те ще ти благодарят и пак ще те поканят. Как да не ги опропастиш — хубав край, хубави хора! Гаврех се, ломотех долнопробния език на пазарищата с цялата му физиологична и сексуална пошлост, вдишвах миризмата и надничах в похотливите им очища. Подстрекавах ги в екстремните ситуации, издебвах моментите и, ококорен, записвах реакциите им. И съм помъдрял не за един, а за пет живота. Те… вие попарихте най-хилавите ми надеждици, разгромихте вярата в собствената ми фантазия. Предложихте ми такива брилянтни ходове и образци на мерзост и коварство, пред които въображението ми козирува и захвана да съчинява рецепти за кекс. За един писател няма нищо по-любопитно от човек без пари, няма нищо по-увлекателно от опитите му да се сдобие с тях и няма нищо по-изобретателно от еквалибристиките със съвестта. Така е, икономиката възбужда много повече поезия и катарзис, отколкото сапунисания хедонизъм. Факт е… Какво ли дърдоря? Не ме интересува какво мислите и мислите ли изобщо. Безразлично ми е дали се харесвате или не, променях ви, за да ви харесвам аз. Показах ви на света накипрени и нагласени, иначе приличахте на снимките от паспортите си. Какво ме зяпате?! Вървете по дяволите! Повръща ми се от вас, пропилях всичките си години да ви обикна и пак оставам с вкус на гнилоч в устата. И да хленчите да реставрирам предишния ви облик? Никога! Докато съм жив това няма да стане, неблагодарници безродни! Изчезвайте оттук, махайте се! Оставете ме сам! Разкарайте се! Веднага! Веднага!!!
Той се втурна и заблъска множеството, което слисано отстъпи към коридора. Виковете му кънтяха навред из апартамента. Гостите панически се измъкваха.
— Идете да се накиснете пак в тинята, във великата родна смрадлива тиня! Спасявайте се цивилизовано, първо жените и децата! Овъргаляйте се и потъркайте четина в дъските на кочината! Извисеност ли? Романтиката сега е в пеещите презервативи!
Симеон затисна вратата зад гърба на последния и се подпря на ламперията. Почти не дишаше, пощурялото му сърце думкаше в ребрата. Главата щеше да се пръсне.
Едва се дотътри до дивана и легна, чувстваше се разнищен. Слабо поскърцване издаде, че в стаята има някой.
— Пръждосай се! — изстена писателят.
— Не може ли да остана? Само аз съм…
Детското гласче го озадачи и той отвори очи. Момченцето беше десетина годишно и боязливо стоеше до бюфета. Беше мръсно, целите му дрехи бяха опръскани с кръв и кал.
— Измий се, виж какъв си — с мъка отрони Симеон.
— Но аз така загинах, забрави ли? При катастрофата във „Фениксът“.
— Това вече няма значение… Само стой мирен…
Някой прониза гърдите на стареца с безброй остриета, дъхът му насила открехна восъчните устни. Той се отпусна и притихна.
Наоколо беше разтурено, отпадъците от гостите личаха навсякъде. Хлапето се почуди какво да прави, взе кутия шоколадови бонбони и седна зад писалището. Лапна два бонбона, направи станиолчетата на топче и внимателно включи транзистора. Приглушеният глас обяви, че неидентифицираният летящ обект отново се е появил над града, отдалечавайки се в южна посока. Военните засекли местонахождението и контролирали пребиваването му над територията на страната. Той съвсем скоро щял да напусне родните предели…
Симеон се разбуди от ново позвъняване. Надигна се и се огледа в блажено неведение. Тялото му беше вдървено от неудобния диван, ала бодежите в гърдите бяха изчезнали. Гъгнещият сигнал начесто пробиваше черепа му.
— Още ли не си готов, старче? Обличай се, закъсняваме за посещението!
Митко Найденов, негов събрат по перо, най-добър приятел от памтивека и секретар на разменни начала. Изглеждаше подмладен, тъмносиният костюм му придаваше строгост и респект, в разрез с подвижните очички на невестулка. Вратовръзката беше копринена, а обувките му лъщяха като темето на старши научен сътрудник.
— Закъде си се наконтил така? — Симеон го въведе и тромаво разкърши тялото си. — Не помня да сме се уговаряли.
— Не сме се уговаряли, спешно е. До два часа трябва да сме в дома на Тъмнокожев.
— Кой Тъмнокожев? Критикът ли?
— Критикът.
— Че аз не говоря с това мекере! Нали ти ми държеше шлифера, когато му зашлевих шамарите в Народния театър?! Където го срещна ще му удрям профилактично по още някоя плесница. Винаги има защо — Симеон се прозя като достолепен пенсиониран лъв. — Да направя ли чай? Всъщност колко е часът?
— Два и четвърт. Най-късно в четири и половина трябва да сме у тях. Той е на смъртен одър и там се събират героите му.
— Че какво общо имаме ние с тоя галфон?
— Той написа биографиите ни.
— Какво е… — в изненадата си Симеон изпусна пакетчето чай — написал биографията ми ли? Е този път ще го пребия! Нищо, че е на седемдесет и три. Ще му извия врата!
— Чакай, чакай! Нали знаеш: „Когато бъдещето е зад гърба ти, а в далечината долавяш само силуета на една жестока жена, значи в суматохата на живота неусетно си намерил покой, а това отпред е тя — смъртта…“
— Има стил. Твое ли е?
— Твое е, чапкънино. И не се преструвай на разядосан, ти никога не си възнамерявал да пишеш автобиография. Жестоката жена те изпревари. Както и мен, впрочем…
Симеон го изгледа и побърза към огледалото. Искрящият стъклен измамник щеше да му покаже истината.
Нямаше го в кристалната пустиня. Раздвижи ръцете си и изкриви лице в отчаяна гримаса, отсреща се отразяваха само лавиците и част от прозореца. Писателят се обърна. Всичко беше идеално почистено, по лакираната повърхност на бюрото бяха подредени пишещата машина, настолната лампа, двете холандски лули и други дреболии. По вратите имаше опънати въженца.
— Но това е музей! — смая се той. — Аз живея в собствения си музей!
— Ти отдавна не живееш тук. Мъртъв си от шест години.
— Тъй ли? Не съм забелязал. А ти?
— Аз гушнах босилека две години след теб. Беше отвратителна сутрин и ми досаждаха всичките ми герои.
— Но това — Симеон приближи — това не е моята пишеща машина. Сменили са я.
— Иди го докажи. В моя дом виси снимка колкото чаршаф и там пише, че била на фамилията — татко, мама, братята ми и аз. Аз съм бил момченцето до полите на жената. А фотографията е на семейството на някакъв търговец. Вече не се засягам от подобни бакалски мошеничества.
— Та предлагаш — рече Симеон злорадо — да отидем у оная литературна камила и да я натоварим за кервана?!
— Хайде, обличай се!
На излизане от кооперацията Симеон поспря, изпълвайки дробовете си с миришещия на бензин и горена шума въздух. И точно там — сред клаксоните, локвите и припрените стъпки на минувачите, около жълтите треви и голотата на храстите, по раменете на смешната статуя в градинката отсреща, по обелената боя на
