— Какво общо има тук „Титаник“?
— Ами евреите, знаете…
— Евреите ли?
Мъжът сниши глас:
— Името Айсберг нищо ли не ви говори?
— Идиот! — Симеон вбесено хлътна в апартамента, затръшвайки вратата.
Пощальонът повдигна рамене и повика асансьора. Вечерта се прибра вкъщи при жена си и отсече: „Днес се скарах с писателя Лазаров. Да, оня надутият. Нарече ме «идиот», задето споменах, че евреите са потопили «Титаник». Ами че и децата го знаят! Казвам ти, Миче, това писателите не са стока. До един са чешити!“
Симеон реши да избяга. Затърси в антрето обувките си и бързо ги нахлузи. Да открие балтона обаче не бе така лесно. Закачалката скърцаше под огромен куп дрехи, други бяха оставени в безпорядък наоколо. Гостите гъмжаха в жилището като хлебарки и сякаш извираха от пода. Писателят не можеше да изтърпи повече даже едно чуждо докосване, насмешката и съжалението им го влудяваха. Трябваше да се отърве от този гибелен кошмар, узурпирал и без друго похитеното му лично пространство. Той сграбчи първото мернало се мъжко палто и го навлече. Беше му почти по мярка. Стисна дръжката на вратата.
— Къде?
Клинът на изречението го закова на място. Застина за момент и гузно се обърна. Коридорът беше пълен, мнозина надзъртаха от стаите и над главите на по-предните.
— Ти не разбра ли, че вече не можеш да шикалкавиш? — Симеон не виждаше говорещия. — Ако желаеш да се махнеш, ще дойдем с теб. Ние сме абсолютно неразделни. Обречен си на нас. И ние на теб. Не го ли проумя?!
Старецът мълчешком свали дрехата и тя падна на мозайката. Приближи до срастналата човешка маса, която се разцепи, за да го погълне в недружелюбните си редици. Той стигна до центъра на кабинета си, безцеремонно прогони момичето, изтегнало се в креслото му и седна. Никой не помръдваше, внезапно стана тихо като на погребение. Десетките очи обаче не го изпускаха нито за миг. Той се чувстваше накълцан от тези погледи като щикове.
Извади цигара и я запали. Издуха дима с горестна въздишка.
— Какво искате от мен?
— Извинение! — Марина разбута множеството. — Извинение и покаяние за всичко, което си сторил с нас!
— Това е нелепо, Марина! Не мога да отговарям за творчеството си пред самото него.
— Не, можеш! И ще го направиш. Ще те заставим. Ти ни причини само беди. Нека и ние малко те притесним.
Те бяха настръхнали като глутница. Святкащите им очи не вещаеха нищо добро, ала той рече издевателски:
— Кой ще подсмърча пръв?
— Аз! — Марина се изстъпи напред. — Искам от теб да напишеш отново „Балерината“. Героинята да не се казва Марина, да не прилича на мен и аз въобще да не фигурирам във фабулата. Искам си свободата! Никога не съм обичала балета, мразя да танцувам! Привлича ме рисуването. Ако ще ме използваш някъде, трябва да рисувам! И не ме обвързвай с мъжа ми, блудкав е. На него му дай червенобуза магазинерка с яки прасци и големи цици! Аз харесвам съвсем друг тип мъже — изящни, изтънчени, раними. Не фукльовци и грандомани!
— А едно танго с Ал Пачино не искаш ли? — писателят постепенно се съвзе от вцепенението си и започна да я дразни. — В краен случай мога да те уредя с някоя местна знаменитост.
— Не ме занасяй, старче, иронията ти е неуместна. Ще ми платиш за всичките си скалъпени истории! Животът ти ще стане ад!
— Животът ми винаги е бил ад. И не ти ще го влошиш! — извика Симеон. — Не желаеш ли да те изобразя като Клеопатра? Или, може би, Мерилин Монро? Не познавам жена, която да не бълнува да бъде Мерилин, макар че не се сещам за по-стандартна и прозаична физиономия от нейната. Давай, днес съм вълшебната ти кръстница! Подхвърли една тиква да я превърна в мерцедес!
В утихналото множество се разнесе глух ропот, избухнал на часа в истерична врява. Всички се караха и надвикваха, някои се мъчеха да докопат стареца или поне да го ударят. Марина много трудно въдвори някакъв ред.
— Отказваш ли да промениш нещо?
— Категорично! — Симеон пое чашата от ръката на един мъж и отпи. — Ммм, коняк, винаги съм го обожавал. Мерси, друже! — Мъжът се свъси. — Ще се напия с коняк, пък каквото ще да става!
Марина зададе въпроса още веднъж:
— Отказваш ли?
— Млада си, за да недочуваш. Отказвам.
— Тогава — тя огледа останалите — ние ще свършим с тебе…
Фразата рикушира в стените, укротявайки значението си ведно с ехото от думите. Тя не остави и капка съмнение относно арогантната намеса на събитието.
Бистрият му взор полека обходи снагата й и се спря на лицето. Не можеше да не се полюбува на гнева и готовността й за реванш. Яростта на жената наново го отпрати назад.
— Знаеш ли, че в момента се държиш като прототипа си? Просто сте си одрали кожите, не коментирам коя е била първа. Тя беше същата — пряма, чувствена и посредствена. Харесваше баналното, лиричността й не надвишаваше общоприетата. Считаше, че заслужава нещо много специално. Естествено, нищо такова не заслужаваше. Тя беше и си остана едно средно и инертно същество. И — той пак запуши, сочейки я с пръст — това не ми вършеше работа. Аз те промених до неузнаваемост. Дадох ти друго име, пуснах те във вихъра на танца, вместо да слагаш подлоги и да водиш полутрупове по коридорите, излях върху ти френски парфюми и те обвих в луксозни тъкани…
— Слушай…
— Не, ти слушай! Сега говоря аз! Запознавах те с изискани и властни мъже, разсъбличах те в леглата им и се любех с тях заедно с теб. Аз ти отнех всичко и ти дарих всичко! За теб съм Пигмалион, малка Галатея Провинциалис! За всички ви съм Пигмалион, ясно ли е?! И ще правя с вас каквото си ща! Кой друг, ако не аз, разшири кръгозора и обогати речника ти? Кой ти показа света? А? Искаш да се върнеш в болницата и да развиеш кариерата на докторска курва? Дадено, още утре ще публикувам опровержение, да речем: „Моля читателите да простят вироглавството на героинята от най-сполучливия ми роман «Балерината», защото българската кръв в нея се обади. Можете да я забележите състрадателно да дупчи със спринцовка болни задници, или да мери кръвното на миришещи на леш кикимори. Не я отвличайте, тя обмисля колорита на поредния си акварел, който ще бъде продаден на търг и сумата преведена във Фонда за опазване на българските деца от милите родни традиции“. Как ти се струва? Не бъди смешна, момиче, за да не бъдеш жалка! Зная, ако започнеш отначало, ти ще се влюбиш в… — Симеон се изправи и се огледа — да, в него!
Марина проследи посоката на ръката му и страните й порозовяха. С мъжа размениха бързи погледи. Останалите гости слушаха някак сковано.
— Познах, нали? За всеки от вас знам какво се мъти в мърлявата му душичка. Такива сте безвредни и скучни, читателите ще разпознаят във вас себе си и няма да се харесват. Веднага мога да кажа кой кому се нрави или кой кого отдавна си мечтае да чука. Благоволявате ли? Готово! — Писателят начена разпределението. — Ти я искаше, нали? — Набелязаният мъж кимна и се приближи до определената жена, която сподели целувката му. — Така, тук отгатнах. Ти иди при него! — Следващото момиче прегърна един мъж с невзрачна външност. — И тук уцелих. Ти си с нея. Ти харесваш бедрата и шията му. Ти беше по брюнетките. Ти сънуваше любовници с широки плещи. Да продължавам ли, или сами ще се разместите?
Множеството закипя. Хората се разбъркаха и бързо се прегрупираха. Отвсякъде го фиксираха нови двойки, а около Феникса се завъртяха три-четири жени, които той отзивчиво прибра под крилото си.
— И сега остава да намерите някое кътче, където храбро и дръзновено да се начукате. Ще ви дойде ли нещо друго наум, освен да хързулкате в несвяст потните си епидермиси?! Вълнува ли ви изобщо нещо
