си стремителност, не търпеше примирение или равнодушие. Съществува ли друга възможност за избавление, освен да изчезнеш сред дивните си картини и хрумвания?!
Той се закашля, оставяйки чашата на масичката. Марина посегна и загаси цигарата му в пепелницата. Симеон прочисти гърлото си, сумтейки неприязнено:
— Не се докарвай като добродетелна женичка, не ти подхожда!
Запалката щракна, в ръцете му се озова нова димяща цигара. Тя се намръщи.
— Ти никога не си знаел какво ми подхожда.
— Защо?
— Защото ние изобщо не представляваме онова, което си се опитвал да внушаваш чрез нас. Погледни само тази карикатура! Такъв ли си в душата си — един нахален, нагъл и безсрамен гамен? Това ли е прехваленият ти дух? Та той повече прилича на махленски бабаит и сваляч! Къде са възвишеността и аристократизмът?
— Кучко, знаеш ли откога съм навит на твоето мраморно дупенце? Що не идем до спалнята да ти покажа как могат да се втвърдяват нещата, а?
Марина хвърли поглед към писателя и понечи да атакува, ала на входната врата отново се звънна.
— Ще ти затъкна гадния плювалник! — изсъска тя и отиде към антрето.
— На твоите услуги! — Фениксът вулгарно се изплези. — Ще бъдеш излизана професионално.
Старецът му се скара:
— Не позволявам в дома ми да се държиш като уличник! Стегни се!
— Хич не ме плашиш, дядка. Що не си гледаш болното здраве? Ще правя каквото си искам. И без друго не ми се идваше чак дотук. Ако не бях длъжен пръста си… перцето си нямаше да мръдна за тебе. Притрябвало ми е да ходя при разни изкуфели дъртаци. Дойдох чак от майната си да ми казваш какво да върша. Я се разкарай! Скапаняк!
— Налага се да те науча на обноски!
Пъргаво за възрастта си Симеон рипна от креслото. Фениксът обаче се надигна, подпря го с гърди и с мощен тласък на крилата си го върна в предишното му положение. Сетне се наведе и изрева в лицето му:
— Сега ме слушай много внимателно! Съвсем скоро ще бъда истински свободен и хич няма да ме е еня нито за тебе, нито за смотаните ти романи. Аз съм му виновен, че той виждал в мене… какво беше… „вечното копие на моя дух и символ на душата ми“?! Дрън, дрън, ярина. Аз съм боклук, разбираш ли ме? Фин, натурален, стопроцентов боклук! Не аз, ти трябва да слезеш на земята, разкиснал си се като баба! Мъжкар си, вярно е, ама какво ми дреме за твоите чувства? Не мога да се впрягам за фантазиите и халюцинациите ти, те са твоя грижа. Не съм те молил да ме цаниш за олимпийска авиация. Остави ме на мира веднъж завинаги! Посрещай си гостите и си сърбай попарата, аз съм пас. Сигурно ще опраша нещо по-засукано и после яхвам метлата! А ти мри тука в книжните си сънища! Пукната пара не давам за тебе, мумийо!
Симеон бе сложил ръце на лицето си, сякаш да се предпази от ударите. Сърцето му прескачаше, неравният ритъм едва се долавяше.
В стаята влязоха много хора и тя се пренасели. Новите гости надменно поздравиха стареца. Марина свойски се разпореждаше и го попоглеждаше. Виждаше й се някак смален и нищожен.
Гостите се организираха, изпратиха неколцина за напитки и мезета. Момичетата донесоха чаши, останалите разместиха мебелите и навиха килима. Музиката гръмна, прилепените двойки вече се полюшваха.
Писателят не им обръщаше никакво внимание, бръчките брутално врязаха сърповете си в лицето му. Годините се сгромолясаха с колосалната си тежест и затиснаха съсухреното му същество.
Марина отново изчурулика около него, беше седнала на облегалката:
— Как си, стара кримко? Любимецът май те разстрои? — Тя широко разпери ръце. — Тези познаваш ли ги? Те се наговорили да дойдат заедно, представяш ли си?! Целият сборник разкази! Онези там са Нора и роднините от „Назад към природата“, Кристиан от „Ултра уайт“ танцува с Десислава от „За подправка виновните се наказват съгласно закона“. Там седи Явор от „Любовта на художника“, до него са младежът и девойката от „Летен разказ край морето“… Но ти не ме слушаш. Какво ти е? — видът я издаваше загриженост, ала гласът бе монотонен и безизразен.
— Зле ми е. Отвори прозореца!
Тя открехна прозореца и му помогна да се изправи. Леденият въздух го поободри, градът блещукаше навътре в нощта.
— Защо ви е всичко това?
— Днес ще се съберем абсолютно всички — рече подигравателно Марина. — Забелязвам, че не отчиташ колко съдби си провалил. И с какво право, питам се?! А, ето и мутрите ти от „Мазоланд“. Там действително прекали!
Тя го подпря като кукла на черчевето и се завтече да посрещне новодошлите.
„Мазоланд“ стана най-скандалният му роман. Дълго го пренебрегваха и отричаха, а националистическите групировки струпваха клади за изданията. В него Симеон гротескно показа презрението си спрямо вековния български мазохизъм, скудоумните църковни догми и канони, комунизма, еврейството и прочие. „Мазоланд“ завършваше с начало, но началото на Трета световна война, избухваща между християнството и исляма. Православието биваше въвлечено в битки с мюсюлманите, то изграждаше санитарния кордон на затлъстяла и самодоволна Европа. Екип на американската CNN се командироваше в Мазоланд да снима сраженията от упор и да излъчи репортаж за първия геройски загинал мазоландец, чиято жертвоготовност и вечна памет се изчисляваха на сто хиляди долара. Избираше се с конкурс един доброволец и той трябваше, захапал граната, кинематографично да лази срещу вражеските танкове. Оскотелите близки на другите кандидати завистливо цъкаха с език и псуваха, че конкурсът вероятно е бил дирижиран. И така нататък, и така нататък.
Писателят стоеше до прозореца като истукан. Една от танцуващите двойки го блъсна. Мъжът го изгледа кръвнишки, ала жената отведе партньора си към средата на импровизирания дансинг. Никой от натрапниците не си и помисляше, че тяхното присъствие му е неприятно и трябва да си вървят. Старецът бленуваше да бъде сам. Стоеше, вкопчен в черчевето, ослепял, оглушал и обезумял от тази тягостна аудиенция на собственото си минало.
Марина жестикулираше откъм антрето. Той плахо тръгна напред, протегнал ръце на сомнамбул. Гостите принудително се отместваха, писателят се разминаваше с тях и четеше по лицата им само нетърпимост и омраза. Най-после се намери при момичето.
— Търси те някакъв пощальон, носи телеграма за теб. Държи да я получиш лично.
Мъжът на площадката размахваше парче хартия.
— Големи приятели имате, господин Лазаров! Телеграмата е чак от Тихия океан! Празнувате ли? Сигурно поливате някоя нова книга, а?! Тъй, тъй… Подпишете тук! Ето!
Симеон мушна в шепата му дребен бакшиш и нервно разкъса плика. Редовете се мержелееха пред очите му.
„Пустинникът е зле. Скатът Електър и аз го водим към Пасифик хоспитал и няма да дойдем. Поздрави от всички! Сбогом, старче!“
Подписано от: синеоката акула Чери, прилепалата Вени, Види и Вици, туз Медуз, лейди Мурена, делфинът злодей, мида Артемида, Златната скумрия, скатът Електър, Малчо Коралчо.
Как да реагира на съобщението? Пишеха му героите от неговия цикъл приказки за възрастни. Приключенията на Чери имаха много почитатели, претърпяха няколко издания. Правата за филмиране откупиха италиански аниматори и ги окепазиха в някакви зъбати мутанти а ла Бруно Будзето. А ракът пустинник беше отгледал и възпитал Чери…
— Добри ли са новините? — пощальонът надничаше зад рамото му.
— Кажете ми — писателят сгъна плика, — вярвате ли, че една акула, пък била тя и синеока, може да телеграфира дотук чак от Тихия океан? Вярвате ли в това?
Униформата се вторачи хипнотизирана. Подир секунда докладва отривисто:
— След потъването на „Титаник“ във всичко вярвам!
