пердетата се скъсаха и в стаята изневиделица връхлетя нещо. Долетелият ритна едната завеса и цветисто изруга, старателно отчленявайки всяка дума:
— За малко да се претрепя, да му го нахакам! Кой ги построи тия балкони тесни като задника си бе, мамка му проектантска?! За една бройка не пикирах на плочките! И улицата ви навряна на попа в ауспуха! Как живееш в такъв мухлясал каньон, а, старче?!
Симеон се втренчи в него, изумлението му нямаше граници. Направи някакви неопределени движения с ръце, ала не каза нищо. Дланите обхванаха побелелите му коси и той се вкамени в тази поза на върховна почуда и недоверие.
— Всъщност… забравих. Здрасти, старче! Как я караш? — възкликна новодошлият и лукаво намигна на Марина: — Както винаги си много гиздава, маце!
— Може ли да си такъв глупак? — изкрещя младата жена. — Защо идваш през прозореца? Не знаеш ли, че не е добре със сърцето? Или смяташе да го довършиш? Той още ни трябва!
Тя скочи и изтича при писателя. Бръкна в десния джоб на жилетката му, в ръката й проблясна флакон с таблетки. Бързо постави една от тях в устата на стареца, който й благодари само с очи и пак отправи погледа си към новия гост.
От първата им среща бяха изминали над тридесет години. Взря се в огромните крила, в тях продължаваха ръцете на младежа и сега той се опитваше някак да ги поприбере, без да закачи полилея или строши някоя ваза. Мускулестото тяло тържествуваше в съвършената си хармония и завършеност, а дългите му къдрави коси се диплеха на букли по раменете. Симеон съвсем тихо промълви:
— Фениксът…
— Аз съм, старче. Помни ме, видя ли? — обърна се към Марина. — Дай някой парцал да се наметна, умрях от студ по пътя! Пък и не държа да те изкушавам с размера на специалните си атрибути.
Момичето го изгледа пренебрежително и почука челото си с пръст. После съобрази, че той действително бе чисто гол. Отиде в съседната стая, а мъжете останаха сами.
Писателят наблюдаваше новодошлия с искрено удивление, не можеше да възприеме спиралата на времето, в която бяха попаднали. Автор и герой внезапно се сблъскаха лице в лице, преценявайки взаимното си влияние.
Беше преди повече от тридесет години. Тогава Симеон Лазаров бе млад и сърдит, не, той наричаше себе си „бесен“. Прописа някак внезапно, дните бяха черни и гладни, неверието тровеше бъдещето, на усърдието и гордостта се залагаше всуе. Чак когато завърши първия роман, той си даде сметка, че тъкмо в проклетото писателско поприще беше запокитена и неговата орис. „Фениксът“ излезе трудно и нямаше никакъв успех, тогава нищо свястно нямаше успех. Книгата бе изцяло автобиографична, с безпощаден и понякога зъл циничен тон тя разкъртваше грозния саркофаг на самотата и кирпичения пиедестал на политическите утопии. Симеон беше открил огън по всичко с мастило, защото не се знаеше какво ще се случи, ако се бе добрал до истински куршуми. Не пожали нищо, освен влечението си към античната красота, чиято сияйна и странно призрачна проекция символизираше Фениксът. По-късно създаде галерия от типажи и метафорични ескизи, но като че ли до никой не успя да достигне така плътно, както до него. Самият роман заемаше по-особено място в душата му и може би представляваше дневник на нейното възмъжаване.
Младежът изучаваше кабинета и лавиците с книги. Помъчи се да седне, ала крилата му пречеха.
— Нямаш ли някой по-висок стол, старче? — оплака се той.
— Има в кухнята — отвърна писателят. — И не ми викай „старче“!
— Добре… ъ… старейшина!
Марина беше изровила пъстра дебела покривка, омота я около тялото на младежа и я закрепи с безопасни игли. Получи се импровизирана тога с пасторални сцени, гори и ридаещи нимфи над планински вирчета.
— А така! Сега съм като орел по халат.
— Не ми отговори защо нахлу оттук? — тя затвори прозореца и пооправи завесите, но те пак виновно виснаха.
— А сигурно трябваше да дойда през вратата и клюкарките да шушукат — Фениксът плавно посочи с крило домакина, — че гуляе с балета от кабарето?! Как си ме представяш в танца на малките лебеди по стълбището, а? Освен това, още от Гърция ме погнаха два прихващача. Единият свърши горивото, вторият го финтирах чак след Рила. Налагаше се веднага да се скрия. Включи транзистора и ще разбереш, че хиляди инфантили са видели марсианци!
Марина го гледаше изпод вежди, неохотно стана и завъртя копчето на радиоапарата. Музикалният прилив бе прекъснат. Водещият обяви, че над някои столични квартали е забелязан куриозен летящ обект. Последва изреждане на районите и сведения от очевидци.
— Ей, пусти българи, така убедително лъжат, че ми иде да им повярвам! — Фениксът се хилеше като даскалица на лунапарк. — Да ви приличам на хвърчаща чиния или светещо кълбо? Тоя пък го гонят зелени човечета! Лъжа, лъжа, оттам въобще не съм минавал!
— Досети ли се коя съм? — обърна се Марина към писателя. — Перушинестият палячо вероятно те е провокирал.
— Да — отговори със замрежен поглед той, — но не съм предполагал, че си тъй прекрасна! Ти винаги си била моя любимка.
— Хайде, хайде, не ме будалкай! Твой любимец беше и си остана този келеш с пубертетски хумор и жаргон на ватман. Ще му донеса едно столче, иначе цяла вечер ще ми цвили във врата.
Фениксът се заливаше от смях. За близо десетина минути неидентифицираните летящи обекти се бяха увеличили на цяла ескадрила и даже по крайбрежието се кълняха, че са ги наблюдавали. Смело можеше да се твърди — страната бе превзета от пришълците. Посрещането с хляб и сол беше въпрос на формалност…
Старецът затвори очи, мозъкът му уморено призова сенките от миналото и ги задържа наоколо. Романът „Балерината“ спечели известността, за която по принцип бе смятал, че му принадлежи. Критиката го прие без резерви, там нямаше и дума за нея. Повествованието се разгръщаше в любовта на един мъж и една жена, техните перипетии, радости и разочарования. Те се срещаха и заживяваха заедно, ала разминаването им стартираше още с първата запетая на книгата. Действителността успяваше по своя неподражаем маниер да омърси и най-интимните им съкровения, за да ги превърне в хищни гонители на фантомно щастие. Мъжът се загнездваше в политиката, школуваше се като хитър въжеиграч, интелигентността му се утаяваше в хладна безскрупулност. Обратно — Марина изцяло се отдаваше на балета, танцът възпламеняваше, темпераментът и не признаваше нито миг колебание. Тя живееше в своята жарка магия и с неистовата амбиция да бъде само тя, да бъде единствената, примата. Забъркваше се в плитки любовни драми, пак заради изкуството. Покоряваше европейските и световните подиуми, съпругът й се замесваше в големите гешефти, но това отдавна не бяха същите обичащи се млади хора. С цената на нечовешки лишения и инат Марина воюваше за своя апогей, а мъжът танцуваше с перфектна палцова техника по гребените на планетарното тщеславие, лежерна марионетка сред мастити акули. Романът се оформи в силна, честна и сериозна книга, описанията и персонажите бяха преценени и балансирани, а диалогът изчерпателен и сбит. Популярността му очерта нови хоризонти за таланта на Симеон Лазаров, ала тогава пролича и нещо друго — той започваше да се отегчава. Произведенията му ставаха все по-къси и лаконични, а понеже прийомите на литературното фабрикаджийство му бяха чужди, то истините звучаха доста грубо и директно. А кой друг, ако не читателите, се лекуват с илюзии?
— Днес домакинята съм аз — сепна го гласът на Марина. — Скоро тук ще бъде пълно с народ.
— Кой ще идва? Вие стигате, сърцето ми хлопа като клепало. Налей ми една ракия!
— Винаги съм искала да те питам — рече тя, подавайки му чашата — какво толкова хареса у него? — и кимна към младежа, който се заслуша в програмата на радиото и не участваше в разговора им.
— Трудно е да ти го обясня — отвърна старецът и запуши. — Той е вечното копие на моя дух, нещо като символ на душата ми. Много хора бяха склонни да ме заподозрат в нескромност и нарцисизъм, но какво ме интересуват техните безпочвени квалификации? Те не могат да разберат, че името на Бог също не е „Бог“, най-важно е усещането за свръхестеството, отърсено от евтин мистицизъм. Какво по-възторгващо от това един смъртен човек да сътвори собствения си дух, да възпее своя личен и уникален тотем, да слее енергията на тръпнещото тяло и живота си с могъществото на първичния космически взрив?! Мълчиш… Струва ти се абстрактно, нали? Хората се опасяваха и пазеха от „Феникса“, той ги обезоръжаваше с буйната
