В късния предиобед Кейт успя да се изпише от болницата. Първоначално срещна известни затруднения, защото лекуващият й лекар и дежурната сестра бяха непреклонни, че Кейт не е в състояние да напусне болницата. Едва била излязла от лека кома и се нуждаела от грижи, нуждаела се от…
— Пица — настоя Кейт.
… почивка, нуждаела се от…
— Собствения ми дом и от чист въздух. Въздухът тук е ужасен. Мирише като подмишницата на прахосмукачка.
… допълнително лечение и трябвало да остане под наблюдение още някой и друг ден, докато се възстановяла напълно.
Или поне се опитаха да останат твърдо непреклонни. След разговора тя помоли за телефон и започна да запълва сутринта си с опити да поръча пица, която да й бъде доставена в болницата. Обади се на всички най-недоставящи ресторанти в Лондон, наруга ги подред, след което направи шумен и безуспешен опит да изпрати мотоциклетист до Уест Енд за една „Американ хот“ с цял списък допълнителни чушлета, гъби и сирена, които дежурният от куриерската служба дори не си направи труда да запомни, и след около час подобна дейност главните възражения около изписването на Кейт от болницата започнаха да окапват едно по едно като листенца на есенна роза.
И така, малко след дванадесет тя вече стоеше на някаква унила улица в Западен Лондон — все още неукрепнала и замаяна, но независима. Багажът й се състоеше от разпарцаливените останки от пътническата й чанта, които тя твърдо отказа да изхвърли, и малко парче хартия с изписано върху него едно-единствено име в дамската й чантичка.
Спря такси и се настани на задната седалка, като държа очите си затворени през по-голямата част от пътя до дома си в „Примроуз хил“. Изкачи стълбите и влезе в апартамента си на последния етаж. В телефонния секретар имаше десет съобщения за нея, които тя изтри, без да прослуша.
Отвори прозореца на спалнята си и за минута-две се надвеси през него под доста неудобен и опасен ъгъл, който обаче й даваше възможност да зърне кътче от парка. То беше съвсем малко кътче само с два платана. Калканите на съседните къщи го ограждаха в рамка, или по-скоро не успяваха да го затулят напълно, и го правеха нещо много лично и скъпо за Кейт, нещо, което нямаше да е същото, ако нищо не препречваше погледа.
Веднъж тя беше отишла в точно това кътче — беше обходила невидимия периметър, ограждащ парчето земя, което виждаше от прозореца си, и беше изпитала нещо много сходно с усещането за собствено владение. Дори беше потупала собственически платаните, след което беше седнала под тях и бе наблюдавала залеза на слънцето над Лондон — над трепкащия му смог и над непицодоставящите му ресторанти, — а после си беше тръгнала с дълбокото усещане за нещо друго, макар и да не знаеше точно какво. Все пак, помисли си тя, след тези дни трябваше да е благодарна на дълбокото чувство за каквото и да е, пък било то и неопределено.
Оттегли се от прозореца и го остави широко отворен въпреки студения въздух навън, отиде в банята и пусна водата във ваната. Тази вана беше нескопосано съоръжение в стил „Едуард“, което заемаше голяма част от банята с изумителната си несъразмерност и запълваше останалата част от помещението с боядисани в кремаво тръби. Кранът свистеше. Щом банята се изпълни с достатъчно пара, за да не е студено, Кейт се съблече и отвори големия тоалетен шкаф.
Винаги се чувствуваше леко смутена от необятното изобилие на неща за изсипване във ваната, с които разполагаше, но някак си не можеше да мине покрай козметичен или билкарски магазин, без да влезе в него и без да се почувствува неудържимо привлечена от някое шишенце с нещо зелено или оранжево и мазно, което трябваше да възвърне естествения баланс на някакво неясно вещество в порите на кожата й, за чието съществуване до този момент не беше и подозирала. Застана пред шкафа и започна да избира.
Нещо розово? Нещо с повече витамин B? Витамин B12? B13? Дори само бройката на стъклениците с разновидностите на витамин B беше в състояние да обърка човека. В шкафа имаше соли и масла, тубички с гел, дори пакетчета с някакви отвратително миришещи семена, които, изглежда, трябваше да имат тайнствено благотворно въздействие върху някоя неизвестна част от тялото.
Може би няколко от зелените кристалчета? Веднъж в миналото беше решила вече да не се тормози с избиране, а просто да опита да капне от всичко по малко. Когато й се приискаше. Реши, че днешният ден е ден на приискването, и с неописуемо удоволствие започна да капва и сипва в димящата вана от всяка стъкленица по капка, докато водата не се превърна в нещо мешано и по-скоро кално на цвят, и мазно, и хлъзгаво на пипане.
Затвори крановете, отиде за миг при дамската си чанта, след това се върна и се потопи във ваната, където се излегна със затворени очи и диша бавно в продължение на цели три минути, преди да съсредоточи вниманието си върху парчето хартия, което беше донесла със себе си от болницата.
Върху него имаше една-единствена дума — беше успяла да я изкопчи от младата и необяснимо отблъскваща медицинска сестра, която й беше премерила температурата тази сутрин.
Кейт я беше попитала за едрия мъж. Едрият мъж, когото беше срещнала на летището, чието тяло беше видяла в една от съседните болнични стаи в малките часове на деня.
— А, не — беше отговорила сестрата, — той не е мъртъв. Просто беше изпаднал в нещо като кома.
Дали има някаква възможност да го види? Как е името му?
Беше се опитала да я разпита с безразличие, като нещо ей така, между другото, но този номер не е никак лесен, когато в устата ти има напъхан термометър, и въобще не беше сигурна дали беше успяла. Сестрата й беше казала, че всъщност не можела да каже нищо със сигурност и че нямала никакво намерение да обсъжда другите пациенти. Но при всички положения пациентът вече не бил там. Били изпратили линейка, която го откарала някъде.
Това завари Кейт до голяма степен неподготвена.
А къде са го откарали? Кое е това специално място? Но сестрата не пожела да каже нищо повече и след около секунда-две беше сменена от медицинската сестра на стаята. Единствената дума, която младата сестричка беше изтървала, беше запомнена и впоследствие записана от Кейт, а в момента погледът й се беше приковал върху нея.
Думата беше „Уудшед“.
Сега, когато беше по-отпусната, имаше чувството, че името й е някак си познато, макар и да не си спомняше къде го е чувала.
В мига, в който си спомни, усети, че не я сдържа във ваната, и тръгна право към телефона, като само за малко спря под душа, за да отмие хлъзгавата гадост от тялото си.
Глава 9
Едрият мъж се пробуди и опита да се огледа, но не можа да повдигне глава. Опита се да седне, но не можа да направи и това. Чувствуваше се като залепен за пода с универсално лепило и само след няколко секунди откри най-изумителната причина за това си усещане.
Той дръпна силно главата си, като при това изтръгна болезнено цели туфи руса коса, които останаха прилепени към пода, и се огледа. Намираше се в нещо като изоставен склад, вероятно на тавански етаж, ако се съдеше по зимното небе, което виждаше през мръсните, изпочупени прозорци. Таванът беше висок и поръбен с паяжини, изплетени от паяци, които, изглежда, не се сърдеха, че в паяжините се хващаха най- вече парченца ронеща се мазилка и прах. Той се поддържаше от вертикални стоманени колони, чиято кремава защитна боя беше набъбнала и се лющеше. Колоните на свой ред се поддържаха от олющен дъбов под, към който беше залепен с универсално лепило едрият мъж. Дъските на пода, в груб овал на около тридесет сантиметра около голото му тяло, проблясваха матово и мрачно. Над петното се издигаха носопронизващи изпарения. Не можеше да повярва. Изрева от гняв и се опита да се освободи, но успя единствено да дръпне болезнено залепената си за дъбовия под кожа.
Това, изглежда, беше работа на дъртия.
Тръшна главата си назад с удар, от който дъските изпращяха, а ушите му запищяха. Изрева отново и изпита някаква странна наслада в това, да вдига колкото му душа иска безсмислен и безнадеждно тъп шум. Продължи да реве с цяло гърло, докато стоманените колони не зазвъняха и изпочупените стъкла не се превърнаха на сол. След това, докато мяташе глава насам-натам, зърна облегнатия на стената на няколко
