Един следобед господин Хиндли излезе от къщата и ето че Хийтклиф реши да празнува по тоя случай. По това време, струва ми се, той бе вече на шестнадесет години и макар че не бе нито грозен, нито умствено недоразвит, с държането си и с външността си вече смогваше да буди отвращение, от което сега няма ни помен. На първо място по това време той бе успял да забрави почти всичко, което бе научил по- рано. Непрекъснатата непосилна работа от ранно утро до късна вечер бе убила у него и оная жажда за наука, която проявяваше преди, а също и любовта му към книгите и учението. Чувството му за превъзходство над другите, втълпено в него още в детските му години чрез благосклонното отношение на стария господин Ърншоу, се бе изпарило. Той се бори дълго време да бъде на една нога с Катрин в учението, но накрая се отказа, макар мълчаливо и дълбоко да страдаше от това. Отказа се изцяло и напълно и нищо не можеше да го убеди да стори нещо, за да отиде по-напред, когато разбра, че трябва, волю-неволю, да изостане от предишното си равнище. Тогава и външният му вид се влоши ведно с умственото му изоставане. Той свикна да ходи отпуснато и доби отблъскваща външност. Вродената му сдържаност се изроди в някаква свръхглупава и мрачна необщителност. Изглежда, изпитваше жестоко задоволство да буди отвращението на малцината си познати, вместо да печели одобрението им.
Катрин и той бяха неразделни другари през свободните си часове след усилната работа, но той вече не даваше словесен израз на привързаността си към Катрин и се отдръпваше със сърдита подозрителност пред нейните детински милувки, сякаш съзнаваше, че тя не може да изпитва удоволствие, като хаби милувките си по него. В този следобед, за който става дума, той влезе в къщата и изяви намерението си да не работи. Точно тогава аз помагах на госпожица Кати да се облече. Тя не можеше да знае, че ще му хрумне да не работи, и в увереността си, че ще бъде сама в къщата, бе успяла по някакъв начин да уведоми Едгар за отсъствието на брат си и сега се готвеше да го посрещне.
— Кати, заета ли си днес следобед? — запита я Хийтклиф. — Ще ходиш ли някъде?
— Не — отвърна тя. — Вали дъжд.
— Тогава защо си облякла тая копринена рокля? — продължи той. — Да не би да очакваш гости?
— Не зная дали ще дойде някой — смотолеви госпожицата, — но ти би трябвало да си на полето сега, Хийтклиф. Мина цял час, откакто обядвахме. Мислех, че си тръгнал вече.
— Хиндли не ни освобождава често от проклетото си присъствие — забеляза момчето. — Няма да работя повече днес. Ще стоя при тебе.
— Но Джоузеф ще му каже — загатна тя. — По-добре си иди.
— Джоузеф товари варовик на другия край на Пенистън Крег. Няма да свърши, преди да се стъмни, и няма нищо да узнае.
При тия думи той бавно се отправи към огъня и седна до камината. Катрин се замисли за момент със свити вежди. Тя намери за необходимо да го подготви за идването на неканени гости.
— Изабела и Едгар Линтон казваха, че може да дойдат днес следобед — рече тя след едноминутно мълчание. — Вали дъжд и затова не ги очаквам, но те все пак могат да дойдат, а дойдат ли, ти рискуваш да отнесеш една караница за нищо.
— Нареди на Елен да каже, че си заета, Кати — упорствуваше той. — Не ме изпъждай заради тези твои глупави и жалки приятели! Понякога ми иде да се оплача, че те… но няма да сторя това.
— Че те какво? — възкликна Катрин, гледайки го със загрижено лице. — Ах, Нели — сърдито добави тя и рязко дръпна главата си от ръцете ми, — съвсем ми развали къдриците при вчесването. Стига толкова! Хайде, остави ме на мира! Какво ти дава повод да се оплакваш, Хийтклиф?
— Нищо. Само погледни оня алманах на стената. — Той посочи към един сложен в рамка лист, който висеше на стената близо до прозореца, после продължи: — Кръстовете означават вечерите, които си прекарала с Линтоновци, а точките — вечерите, прекарани с мен. Виждаш, нали? Отбелязал съм всеки ден.
— Да. Много глупаво, сякаш много съм обръщала внимание на това! — отвърна Катрин със сърдит тон. — И какъв е смисълът на тази работа?
— Да докажа, че аз обръщам внимание на това — рече Хийтклиф.
— А нима трябва винаги да стоя с тебе? — запита го тя с растящо раздразнение. — Каква полза има от това? За какво изобщо говориш ти? Един ням или някое бебе би ме забавлявало повече, отколкото ти.
— Никога досега не си ми казвала, че приказвам малко или че не обичаш да ти правя компания, Кати — възкликна силно развълнуваният Хийтклиф.
— Що за компания е тази, когато хората не знаят нищо и не казват нищо? — промълви тя.
Нейният другар стана на крака, но не му остана време да доизясни чувствата си, защото конски копита отекнаха по настилката. Като почука леко, младият Линтон влезе със светнало от радост лице поради неочакваната покана, която бе получил. Катрин несъмнено забеляза разликата между двамата си приятели, докато единият излизаше, а другият влизаше. Контрастът бе като тоя, който виждаш, когато напускаш някоя безрадостна и хълмиста местност в каменовъглен район й навлизаш в красива и плодородна долина; а и гласът и поздравът му бяха също тъй противоположни на другия, както и самата му външност. Той говореше нежно и напевно и изговаряше думите също като вас — не тъй грубо, както говорим ние в тоя край — и по-меко.
— Да не би да идвам твърде рано? — рече той и хвърли поглед към мен. Бях започнала да избърсвам съдините и да нареждам едно-две чекмеджета на шкафа в другия край на хола.
— Не — отвърна Катрин. — Какво правите там, Нели? — Разтребвам, госпожице — отвърнах аз. Господин Хиндли ми бе казал винаги да се навъртам в случай, че Линтон реши да посети Катрин насаме. Тя застана зад мен и сърдито пошепна:
— По-скоро да се махаш оттук заедно с парцалите си. Когато има гости в къщи, слугите не почват да чистят и бършат прах в стаята, в която се намират посетителите.
— Много сгоден случай, тъй като господарят го няма — гласно отвърнах аз. — Той не обича да се занимавам с тия работи в негово присъствие. Сигурна съм, че господин Едгар ще ме извини.
— Не обичам да се занимаваш с тия работи в мое присъствие — повелително заяви младото момиче, без да даде възможност на гостенина си да продума. Тя не бе успяла да възвърне самообладанието си след малката разпра с Хийтклиф.
— Съжалявам, госпожице Катрин — рекох в отговор и усърдно продължих да гледам работата си.
Като мислеше, че Едгар не би могъл да я види, тя грабна кърпата за бърсане, после злобно и продължително ме ущипа по ръката. Казах вече, че не я обичах. Правеше ми удоволствие да накърнявам суетата и себелюбието й от време на време. При това тя ми бе причинила много силна болка. Затова бързо се изправих на крака и изпищях:
— Ах, госпожице, това не беше честно. Нямате право да ме щипете и аз няма да търпя това.
— Не те и докоснах, лъжла такава! — извика тя, а пръстите й просто я сърбяха да ме ущипе повторно и ушите й бяха почервенели от яд. Тя изобщо не можеше да скрива гнева си и лицето й винаги пламваше.
— А какво е това? — възразих аз и за да я оборя, посочих за доказателство едно несъмнено мораво място по ръката ми.
Тя тупна с крак, поколеба се за миг и после, подтиквана неудържимо от злия дух, който се беше загнездил в нея, ме удари по бузата — силен и палещ шамар, който напълни очите ми със сълзи.
— Катрин, мила Катрин! — намеси се Линтон, силно потресен от тая двойна проява на лъжливост и насилие от страна на неговия идол.
— Напусни стаята, Елен! — повтори тя, треперейки от главата до петите.
Малкият Хертън, който вървеше винаги по петите ми и в момента седеше близо до мен на пода, започна на свой ред да плаче, като видя сълзите ми, после измънка недоволството си от «лошата леля Кати», а това навлече гнева й върху неговата нещастна главичка. Тя го сграбчи за раменете и го раздруса тъй силно, че бедното дете просто посиня, а Едгар, съвсем без да мисли, я хвана за ръцете, за да освободи детето. В същия миг, когато едната й ръка се освободи, изпадналия в почуда млад човек получи такъв шамар от нея, че в никакъв случай не можеше да го вземе за шега. Той се отдръпна смаян. Грабнах Хертън и го занесох в кухнята, без да затварям вратата, защото горях от любопитство да видя как ще уредят възникналия спор. Пребледнял и с тръпнещи устни, оскърбеният посетител се запъти към мястото, дето бе оставил шапката си.
«Добре правиш! — казах на себе си. — Вземи поука и си върви! Бъди благодарен, че можа да видиш
