понеже се мъчех, доколкото можех, да не добавям нови огорчения към неговата и без това преляла чаша.
Той се досети, че една от целите на неприятеля му беше да осигури имуществото, както и имението за сина си или по-скоро за самия себе си. Все пак за моя господар оставаше загадка защо Хийтклиф няма търпение да дочака смъртта му, понеже нямаше представа, че щеше да напусне тоя свят почти едновременно с племенника си. Обаче той реши, че ще е по-добре да промени завещанието си. Вместо да остави наследството направо на Катрин, той реши да го повери на опекуни, които да го управляват за нея, докато е жива, или пък за нейните деца, ако тя има такива, след смъртта й. По този начин господин Хийтклиф нямаше да може да сложи ръка на имота, в случай че Линтон умре.
След като изслушах нарежданията му, изпратих човек да повика нотариуса, а други четирима, надлежно въоръжени — да освободят младата ми господарка от нейния тъмничар. И единият, и другите много се забавиха. Слугата се завърна пръв. Той ми каза, че господин Грийн, нотариусът, не бил у дома си, когато той пристигнал там, и трябвало да го чака два часа. След това господин Грийн казал, че имал малко неотложна работа в селото, но щял да дойде в «Тръшкрос Грейндж» преди сутринта. Четиримата се върнаха също така сами. Те донесоха новината, че Катрин била зле — твърде зле, за да напусне стаята си, — а Хийтклиф не ги пуснал при нея. Аз хубавичко скастрих тези глупаци, защото са повярвали на тази басня, която не исках да повтарям на господаря. Реших, щом се развидели, да заведа до «Брулени хълмове» цяла чета и просто да щурмувам имението, освен ако ни предадат пленницата без разправии. Баща й непременно ще я види, зарекох се аз и многократно повторих тази клетва, дори и да убием този сатана на собствения му праг, ако се опита да ни спре!
За щастие и ходенето, и неприятностите ми бяха спестени. В три часа бях слязла долу да взема кана вода и тъкмо я носех през хола, когато едно силно почукване на входната врата ме стресна. «Ах, това е Грийн, само Грийн» — казах си аз, като си спомних и продължих, с намерение да изпратя някой друг да отвори. Но почукването се повтори, не много силно, но все пак настойчиво. Сложих каната на перилата на стълбите и, побързах сама да отворя на нотариуса. Пълната септемврийска луна лееше обилна светлина. Това не беше нотариусът. Сладката ми малка господарка се хвърли на врата ми и през сълзи ме попита:
— Елен! Елен! Жив ли е татко?
— Да! — извиках аз. — Да, ангелчето ми, жив е! Слава богу, че сте пак между нас!
Както беше запъхтяна, тя искаше да изтича нагоре, в стаята на Линтон, но аз я накарах да седне на един стол, дадох й да пие нещо и измих бледото й лице, като го разтърках с престилката си, докато придобие малко цвят. Тогава й казах, че трябва първо да отида и да го предизвестя за пристигането й. Умолявах я да му каже, че ще е щастлива с младия Хийтклиф. Тя ме изгледа втрещено, но скоро разбра защо я съветвам да изрече тази неистина и ми обеща да не се оплаква.
Нямах сили да присъствувам на срещата им. Четвърт час стоях пред вратата на стаята, а после едва се осмелих да се приближа до леглото. Обаче и двамата бяха спокойни. Катрин изживяваше отчаянието си толкова мълчаливо, колкото баща й радостта си. Тя го ободряваше, привидно спокойна, а той я гледаше очарован, с разширени от радост очи.
Той умря блажено, господин Локууд; блажено умря. Целуна я по бузата и промълви:
— Аз отивам при нея, а ти, скъпо дете, ще дойдеш при нас — и нито мръдна, нито проговори вече, само продължаваше да я гледа с този възхитен, лъчезарен поглед, докато неусетно пулсът му секна и душата отлетя. Никой не можа да забележи точния момент на смъртта му. Тя настъпи съвсем леко, без всякаква борба.
Не зная дали сълзите на Катрин бяха пресъхнали, или скръбта й тежеше твърде много, за да може да заплаче, но тя остана да седи там със сухи очи чак до изгрев слънце; остана така до пладне и навярно щеше дълго да бди още над този смъртен одър, потънала в печалните си мисли, обаче аз настоях да се махне и да си отпочине. Добре беше, че успях да я отведа, защото към обед дойде нотариусът, след като се беше отбил в «Брулени хълмове» да получи нареждания как да се държи. Той се беше продал на господин Хийтклиф и затова не бе дошъл, когато го повика моят господар. За щастие никакви земни грижи не бяха смутили господин Линтон след идването на дъщеря му.
Господин Грийн започна да се разпорежда с всичко и всекиго в имението. Уволни всички слуги освен мене. Искаше да използува пълномощията си дотам, щото дори настояваше Едгар Линтон да не бъде погребан до жена си, а в параклиса, при семейството си. Обаче в това му попречиха разпорежданията на завещанието и моите силни протести срещу нарушаването им. С погребението се избърза. На Катрин, сега госпожа Линтон Хийтклиф, разрешиха да остане в «Тръшкрос Грейндж», докато бяха там тленните останки на баща й.
Разказа ми, че нейните терзания най-сетне подтикнали Линтон да поеме риска да я освободи. Тя чула изпратените от мене хора да спорят пред вратата и доловила смисъла на отговора на Хийтклиф. Това я докарало до отчаяние. Линтон, който бил заведен горе, в малкия салон, скоро след моето тръгване, толкова се изплашил, че взел ключа, преди баща му отново да се качи горе. Много хитро той отключил вратата и пак превъртял ключа, без да я затвори, а когато дошло време да си ляга, помолил да го пуснат да спи с Хертън и този път молбата му била удовлетворена. Катрин се измъкнала, преди да се зазори. Тя не посмяла да излезе през входната врата от страх да не вдигнат шум кучетата, а обиколила празните стаи и проверила прозорците. Имала късмет да попадне на прозореца в стаята на майка й, лесно се промъкнала през дървената му решетка и слязла на земята по растящата до него ела. Съучастникът й получил своя дял от наказанието за нейното бягство въпреки плахите му измислени извинения.“
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
„Вечерта след погребението младата ми господарка и аз бяхме седнали в библиотеката. Ту ни обземаха скръбни мисли за голямата загуба, които за Катрин стигаха до отчаяние, ту правехме догадки за мрачното бъдеще.
Бяхме се вече съгласили, че най-добрата съдба, която можеше да очаква Катрин, би била да й позволят да остане да живее в «Тръшкрос Грейндж» — поне докато беше жив Линтон, — като му разрешат да дойде при нея, а аз да остана като икономка. Това изглеждаше твърде благоприятно разрешение на въпроса, за да се надяваме на него. Все пак аз хранех известни надежди и тъкмо започнах да се ободрявам при мисълта да запазя своя дом и служба, а най-вече да остана при любимата си малка господарка, когато при нас се втурна един от уволнените слуги, който още не беше напуснал къщата, и каза, че «този дявол Хийтклиф» минава през двора, после ни попита дали да му затвори вратата в лицето.
Дори и да бяхме достатъчно глупави да му дадем подобна заповед, нямаше време да я изпълнят. Хийтклиф не сметна за нужно да почука или да съобщи за идването си. Той беше господар и се възползува от господарската привилегия да влиза направо вътре без всякакво предупреждение. Гласът на слугата, който ни извести за идването му, го насочи към библиотеката. Той влезе, направи на слугата знак да се маха и затвори вратата.
В същата стая той бе въведен като гост преди осемнадесет години. Същата луна грееше през прозореца и навън се виждаше същият есенен пейзаж. Още не бяхме запалили свещ, но в стаята се виждаше всичко, дори портретите на стената — прекрасната глава на госпожа Линтон и изящният лик на нейния съпруг. Хийтклиф се приближи към огнището. Времето почти не бе го променило. Пред нас стоеше същият човек, може би само лицето му беше станало малко по-жълто и по-спокойно и снагата натежала с дванадесетина килограма, и нищо друго. Щом го видя, Катрин скочи и инстинктивно понечи да избяга.
— Стой! рече той и я хвана за ръката. — Няма вече да ми избягаш! Къде ли би отишла? Дошъл съм да те заведа у дома и вярвам, че ще бъдеш покорна дъщеря и няма вече да насърчаваш сина ми да не ме слуша. Просто не знаех как да го накажа, когато открих каква роля е изиграл в цялата работа, но по вида му ще познаеш, че си е получил заслуженото. Една вечер го свалих долу, завчера беше, оставих го на един стол и не съм го пипнал след това. Казах на Хертън да излезе и останахме сами в стаята. След два часа повиках Джоузеф да го занесе пак горе. Оттогава му вдъхвам такъв ужас, като че съм призрак, и ми се струва, че той ме вижда често, макар и да не съм наблизо. Хертън казва, че се събуждал нощем, пищял с часове и те викал да го пазиш от мен, тъй че безразлично дали харесваш скъпия си съпруг, или не, ще трябва да дойдеш. Отсега нататък той е твоя грижа. Оставям го изцяло на тебе — аз се дезинтересирам от
