— Наредих да ми приготвят една стая — отговорих аз. — Утре си тръгвам. Но кажете как попаднахте тук, госпожо Дийн?
— Зила напусна и наскоро, след като заминахте за Лондон, господин Хийтклиф поиска да дойда тук и да остана, докато се завърнете. Но моля, заповядайте. Пеша ли дойдохте от Гимъртън?
— Идвам от „Тръшкрос Грейндж“ и докато ми приготвят стаята, искам да си свърша работата с господаря ви. Не вярвам наскоро да имам друг такъв сгоден случай.
— Каква работа, сър? — попита Нели, като ме въвеждаше в хола. — Той излезе и не вярвам да се върне скоро.
— За наема.
— Но тогава трябва да говорите с госпожа Хийтклиф или по-скоро с мен. Тя още не е свикнала да се справя с работите и аз се грижа за всичко, понеже няма друг.
Погледнах озадачен.
— Но вие вероятно не сте чули, че Хийтклиф почина? — добави тя.
— Хийтклиф умрял? — възкликнах аз дълбоко учуден. — Кога се случи това?
— Преди три месеца. Но седнете, дайте да ви закача шапката и ще ви разправя всичко. Вероятно още не сте вечеряли, нали?
— Нищо не искам. Наредих да ми приготвят вечеря в къщи. Но седнете и вие. Никак не очаквах, че може да умре. Разправете ми какво се случи. Значи, вие не очаквате младите да се върнат скоро?
— Не! Всяка вечер все им се карам, че излизат късно, но кой слуша. Поне пийнете малко старо домашно пиво. Това ще ви ободри, пък вие и без това изглеждате уморен.
Тя избърза да донесе пивото, преди да мога да откажа. Чух Джоузеф да казва, че било просто скандално да има поклонници на нейната възраст, а на всичко отгоре да им вади напитки от избата на господаря. И това бил доживял да види!
Тя не се спря да му отговори, а се върна веднага с дълбока сребърна халба в ръка, чието съдържание похвалих с подходящ възторг. След това продължи да ми разказва какво бе станало с Хийтклиф. Както тя се изрази, краят му бил съвсем „чудат“.
„Повикаха ме в «Брулени хълмове» около две седмици, след като ни напуснахте — продължи Нели, — и аз приех с радост заради Катрин. Първата ни среща бе скръбен удар за мен. Тя толкова се бе променила след раздялата ни. Господин Хийтклиф не обясни какво го бе накарало да промени мнението си относно идването ми. Той само каза, че искал да дойда и че му омръзнало да гледа Катрин. Трябвало да наредя малкото салонче като всекидневна стая и да прибера Катрин при мен. Стигало му, ако се налага, да я вижда по веднъж или два пъти на ден. Тя изглеждаше доволна от това разрешение на въпроса и постепенно аз скришом пренесох голям брой книги и други дреболии, с които тя бе свикнала в «Тръшкрос Грейндж». Ласкаех се с мисълта, че ще се наредим все пак добре. Заблуждението ми не трая дълго. Отначало Катрин изглеждаше доволна, но скоро стана нервна и раздразнителна. Например беше й забранено да излиза от градината и много я дразнеше, че не може да излиза извън тесните й граници, особено с настъпването на пролетта. Освен това, когато си гледах къщната работа, често трябваше да я оставям сама и тогава тя се оплакваше, че е много самотна. Предпочиташе да се кара с Джоузеф в кухнята, отколкото да седи плахо и мирно в стаята си. Не обръщах внимание на кавгите им, но често и Хертън трябваше да се приютява в кухнята, когато господарят искаше да стои сам в хола. Отначало тя излизаше, когато той влизаше в кухнята, или ми помагаше в работата, без да му обръща внимание или да му говори. Самият той бе крайно намусен и мълчалив. Но след известно време тя промени поведението си и вече не го оставяше на мира. Казваше, че бил глупав и мързелив, чудеше се как можел да понася такъв живот, как можел по цяла вечер само да зяпа в огъня и да дреме.
— Виж го, Нели, не ти ли прилича на куче? — веднъж ми каза тя. — Или на талигарски кон? Върши си работата, яде си дажбата и вечно спи. Колко трябва да му е празна и тъпа главата! А ти понякога сънуваш ли, Хертън? Я ми кажи какво сънуваш. Но ти не можеш да ми отговориш!
Тя обърна очи към него, но той не отвори уста и не я погледна.
— Може би и сега сънува — продължи тя. — Виж го как си върти рамото, също като Юнона. Ти го попитай, Елен.
— Ако не се държите както трябва, господин Хертън ще поиска господарят да ви изпрати горе — казах аз. Той не само беше свил рамо, но и юмрука си и сякаш искаше да го използува.
— Зная защо Хертън не ще да продума, когато съм в кухнята — забеляза тя при друг случай. — Страх го е да не му се присмея, не мислиш ли, Елен? По едно време беше започнал да се учи да чете и защото му се присмях, изгори книгите и изостави учението. Това не е ли глупост?
— Нима вие самата не сте постъпили зле? — рекох й. — Я да видим?
— Може би, но не очаквах да се покаже толкова глупав. Слушай, Хертън, ако сега ти дам книга, би ли я взел? Ще опитам.
Тя прелистваше една книга и я сложи върху ръката му, но той я блъсна и процеди през зъби, че ще й извие шията, ако не го остави на мира.
— Тогава ще оставя книгата ей тук — продължи тя, — в чекмеджето на масата; а сега ще си легна.
Тя ми прошепна да гледам дали той ще пипне книгата, после излезе. Но той не се докосна до нея. Казах й това на следната сутрин за нейно най-голямо разочарование. Виждах, че тя съжалява за настойчивото му мусене и нехайство. Съвестта й я гризеше, задето го бе наплашила и накарала да се откаже от усилията си да се образова. Тя действително бе постигнала това. Но сега търсеше начин да поправи грешката си.
Докато гладех или се занимавах с някаква друга домакинска работа, при която трябваше да седна, тя донасяше някоя приятна книга и ми четеше на глас. Когато Хертън биваше там, тя обикновено прекъсваше четенето на някое интересно място, а след това оставяше книгата някъде наблизо — това го вършеше често. Но той беше упорит като магаре и не се хващаше на въдицата. Когато валеше навън, той оставаше да пуши с Джоузеф и двамата стояха неподвижно от двете страни на огнището. Старият, за щастие, бе много глух и не можеше да чуе нейните «язвителни бръщолевения», както би се изразил той, а младият се стараеше да не им обръща внимание. При хубаво време, вечер, младият ходеше на лов. Тогава Катрин само се прозяваше и въздишаше и ме караше да й говоря; но щом започнех, тя веднага бягаше в двора или градината. Като не знаеше вече какво да прави, тя плачеше и викаше, че била уморена от живота, че животът й бил безсмислен.
Господин Хийтклиф бе започнал все повече и повече да отбягва хора и почти никога не допускаше Ърншоу в хола. Вследствие на една злополука в началото на март последният бе станал нещо като постоянен инвентар на кухнята. Веднъж излязъл сам из хълмовете. Пушката му се пръснала, някакво парче му наранило ръката и той загубил много кръв, докато се прибере. Поради това бе принуден да стои в къщи при огъня, на спокойствие, докато се поправи. Катрин точно това и чакаше. Тя намрази стаята си горе повече от всякога и непрекъснато ми намираше работа долу, за да идва и тя с мен.
На Великден, в понеделник, Джоузеф закара добитък на панаира в Гимъртън. Следобед аз белех пране в кухнята.
Начумерен както винаги, Ърншоу седеше в ъгъла си при камината, а за да не скучае, малката ми господарка рисуваше нещо по прозорците, като за разнообразие от време на време запяваше, тихо възкликваше и хвърляше досадни и нетърпеливи погледи към братовчеда си. Той съсредоточено пушеше, загледан в огъня. Като й казах, че ми тъмни и че така не мога да работя, тя се отдръпна към камината. Не обърнах особено внимание на това, но скоро тя подзе:
— Хертън, сега вече разбирам, че бих желала… бих се радвала… бих искала да те имам като братовчед, ако не беше станал толкова заядлив и груб към мен.
Хертън не й отговори.
— Хертън, Хертън, Хертън, не чуваш ли? — продължи тя.
— Махай се оттук! — изръмжа той, твърд и неотстъпчив.
— Чакай да взема лулата — каза тя, като внимателно протегна ръка и му я издърпа от устата.
Преди да успее да си я вземе обратно, лулата бе счупена и хвърлена в пламъците. Той я изруга и взе друга.
— Чакай — извика тя, — по-напред трябва да ме изслушаш. Не мога да говоря сред такива облаци пушек.
